С романа си „Изчакай да превали“ в превод на изявената преводачка Мария Пачкова

Катиша Агире (Витория-Гастейс, 1981) навлиза в баската литература през 2007 със сборника разкази Липсва ни огън, последван две години по-късно от Хабитат – разкази, свързани с дома. След няколко заглавия, насочени към детската и юношеската публика, тя издава през 2015 своя първи роман, Изчакай да превали, чиято основна тема е насилието и неговите последствия. Млада двойка – тя баска, той от Централна Испания, обикалят през почивката си нейния роден край, което дава повод за всеобхватна картина на баското общество и неговите проблеми, като същевременно темата на дисертацията на героинята ни препраща към навечерието на Втората световна война и налагащи се паралели. Няколко сюжетни линии се преплитат и действието е наситено с напрежение. Книгата донася на авторката наградата 111 Академия за най-добро произведение на баски за същата година и е преведена вече на няколко езика.

КАТИША АГИРЕ ще бъде в София на 28 април, за представянето в 19 ч. в книжарница НБУ в Центъра (ул. Раковски 191,Б ) на произведението на български език, издадено от ПЛАМАР.

След раждането на второто си дете авторката написва втория си много успешен роман Майките не (2018), в който анализира по необичаен начин взаимодействието между майчинството и творчеството.

***

ОТКЪС ОТ РОМАНА НА КАТИША АГИРЕ „ИЗЧАКАЙ ДА ПРЕВАЛИ“

12

Беше един четвъртък, много рано сутринта. Странно се чувствах на крак по това време на деня, но имах уговорка с един пианист, който беше свободен само тогава. Репетирахме заедно няколко песни от Шуман за рецитал в едно селце на север от Мадрид, на който бяхме поканени. Селото беше Колядо Вилялба, добре го помня, защото това беше моят първи и последен професионален рецитал.

Тревожех се за гласа си, не бях сигурна дали ще бъде на ниво толкова рано сутрин. Затова и бях взела много присърце упражненията за разпяване. Винаги ги правех в метрото и вече ми беше все едно дали вагонът е препълнен заради пиковия час. Това не бяха хора, а само топла маса, с която да се пребориш за минимално жизнено пространство. Маса, която не би обърнала и секунда внимание на девойка, от чиято уста излизат гърлени звуци. Права, увиснала на метален прът, аз се разпявах с носов звук, който повтарях всеки път с половин топ по-високо. Изведнъж забелязах, че вагонът всъщност не е чак толкова пълен, но не отдадох на това особено значение. След това мъжки глас оповести: „Следваща станция…” Към което женски глас прибави веднага, завършвайки с напрегнат тон: „Нуевос министериос”. Малцина излязоха. Никой не влезе. Това вече привлече вниманието ми, понеже станцията е една от най-оживените в Мадрид. Вратите се затвориха и изведнъж отново се отвориха. И така си останаха, широко отворени, като зинала от изненада уста. Влакът не помръдваше.

А ти, в съседния вагон, дали бе почнал да се тревожиш? Или си стоеше със затворени очи, полузаспал, и не си даваше сметка за нищо? Замислен може би за лекцията си по Частно международно право? Кой първи разбра? Ти или аз?

Отначало пътниците се преструват на безразлични, след две минути престой на отворени врати, някои започват нервно да си гледат часовника и да надничат към перона.

Чува се едно „да му се не види”, откъм дъното на вагона. Едно „хайде, де” от някой, очакван навярно от началник-педант или от нетърпелив любовник. Някой се изпотява и разкопчава палтото си. Рус младеж си сваля раницата от гърба и я оставя на земята.

Накрая глас от висините ни уведомява, че „по независещи от Метрото причини работата му се преустановява за повече от петнайсет минути”, след което ни приканва да напуснем влака.

Всички излизаме. Послушно.

По онова време нямаше покритие в мадридското метро и при все това повечето объркани пътници извадиха мобилните си телефони. Колкото да направят нещо. Никой не смееше да се отдалечи прекалено много, да не би току-виж влакът да тръгне. Все още беше рано да се ходи за оправдателна бележка пред работодателя. Имаше надежда. Докато един служител от охраната не ни викна, че трябва да напуснем и перона. Не ни помоли, съвсем не. Но всички ние се подчинихме. После дойдоха още охранители и си разпределиха вагоните – търсеха нещо, както изглежда.

Преди да излязат от полезрението ми, аз можах да видя как един от тях внимателно вдигна от пода черен чадър, който някой бе зарязал. Приличаше на праисторически прилеп, мъртъв в ръцете на охранителя.

– Никога не правят толкова истории за самоубиец – ми каза някой, докато се изкачвахме с отегчен вид по ескалаторите.

Този някой беше ти.

Във вестникарска будка до автомат за билети започнахме да разбираме какво се е случило, благодарение на радиото на продавача на вестници. Най-малко двайсет загинали, обобщи някой. На Аточа. Вече бяхме дванайсетина души, преустановили пътуването си, събрани около онова радио. Излязоха и други имена, и други места – на Санта Еухения, дванайсет установени загинали и броят им расте. Още една експлозия на Посо дел Тио Раймундо.

Тогава се качиха охранителите, които бяхме видели на перона, единият от тях още носеше гигантския прилеп, и заповядаха да се опразни и затвори изцяло метростанцията. Всички трябваше да излезем, продавачът на вестници също. Той загаси радиото и си сложи каскет. Заповедта бе повторена по високоговорител. Да излизаме, по възможност бързо. Никой не се затича, но мисля, че всички очаквахме някоя бомба да гръмне в краката ни. Нова експлозия на Нуевос Министериос. Най-малко четирийсет и седем жертви. Възможно беше. Всичко беше възможно.

На улицата чухме вой на няколко линейки и почти всички пътници повториха жеста с телефона, този път с по-ясно намерение.

Тогава те усетих отново до мен.

– Забравил съм си телефона вкъщи; може ли да ползвам твоя? – каза ми ти.

– Нямам батерия.

Вярно беше. Не обръщах особено внимание на този придобит наскоро апарат и понякога минаваха дни, преди да се дам сметка, че е останал без батерия. Това ми се беше случило онази сутрин.

И тогава ти направи най-изненадващото нещо. Вместо да забравиш завинаги за съществуването ми и да поискаш помощ от когото и да е от останалите осемдесет пътника с телефон в ръка, ти ме хвана за лакътя и ме поведе надолу по улицата.

Да вървим, ще намерим телефонна кабина.

Моят водач, моят господар.

Сигурно беше разбрал, че съм вцепенена. Пеех си наум онази песен на Шуман. Die Lotosblume ängstigt… и си мислех, че Посо дел Тио Раймундо може да бъде само въображаемо място.

Сигурно има някой, който се тревожи за теб. Къде е семейството ти?

Семейството ми ли?

Намирахме се насред огромна и пуста улица, напомняща столица на социалистическа страна. Нуевос министериос.* (*Нови министерства(исп.) – Б.пр.) Министерство на Истината. Министерство на Мира. Вместо обичайното движение, линейки. Мощна демонстрация на ефекта Доплер-Физо.

И таксита, изведнъж много таксита. Пеша, никой. Само ние. Единствените двама оцелели от апокалипсиса.

След време се появиха дори сравнения на огромните разлики в реакциите при атентатите в Мадрид и случилите се година по-късно в Лондон. Една жена, останала невредима при атентата по линията Пикадили, например, се обадила вкъщи, за да каже, че е добре и решила да продължи пътя си както обикновено с автобус № 30. Мислела е, вероятно, че началникът ще й прости лекото закъснение, като се имат предвид обстоятелствата. Но след нея в автобуса се качил атентатор самоубиец и при втората експлозия не могла вече да оживее горката. Дори само тази трагична история ни дава представа колко естествено лондончани приели атентатите.

В Мадрид не стана нищо подобно. Нямаше как да стане. Градът просто се оказа парализиран. Беше извънредно положение, прието от всички жители, доброволно и без изрично предупреждение от страна на властите. Автобусите преустановиха движението си и се прибраха в гаражите, навели глава. Метрото спря движението за целия ден. Прибраха се вкъщи тези, които новината застигна по пътя за работа, а онези, които вече бяха пристигнали, след като прекараха сутринта залепени за телефона и телевизора, след като обикаляха и съзаклятничеха край машината за кафе, решиха да се приберат по домовете си и да следят новините оттам. Вестниците въпросния ден светкавично остаряха - всичко, което пишеше в тях, изведнъж се оказа незначително, лекомислено, дори обидно; затова, големите ежедневници изкараха вечерни издания, претъпкани с кръв и парчета влакове. Кина и театри прекъснаха за три дни програмите си. Това събуди в по-възрастните спомена за някогашната Страстна седмица. Човек не можеше нищо да върши, освен да се присъедини към траура и тревогата. Телевизията, вместо филми за римляни, излъчваше непрекъснато информационни бюлетини, специални програми, репортери, които разказваха една версия, после точно обратната, протести, оскърбления, митинги, призиви към посланици, колективна истерия.

На единайсети март, в девет и половина сутринта вървях до теб из Нуевос министериос в търсене на телефонна кабина. Все още не знаех името ти, нито ти моето. И не открихме нито едно. Място с обществен телефон, имам предвид.

– Надявам се майка ми все още да не е разбрала, иначе си я представям в истерия и звъни ли, звъни на моя номер – каза ти и си дадох сметка, че ставаш все по-нервен, докато аз ставах все по-спокойна. – Болна е, нали разбираш.

– О, колко жалко.

– Рак.

Така че аз поех щафетата и ти предложих да влезем в някое кафене, където сигурно имат телефон. Хванах те за ръката – жестът беше взаимен – и по чиста интуиция, те накарах да завием към Модесто Лафуенте. Този район на служители, консултанти и чиновници ми беше напълно непознат. Сигурно тогава сме стъпили в сянката на кулата Уиндзор, която няколко месеца по-късно щяхме да гледаме в пламъци от прозореца на твоя апартамент, а ти ще ме прегръщаш, застанал зад мен, опитвайки се да успокоиш настръхналата ми кожа. Интуицията не ми изневери и веднага намерихме кафене с телефон, поставен на видно място в единия край на тезгяха. Беше едно от онези кафенета, които все още държат сервитьорите си по сако и с леко омазнена папийонка, заведение, чийто под в ранния следобед сигурно е вече покрит със смачкани салфетки, клечки за зъби и костилки от маслини, килим, който нито един сервитьор с папийонка не би помел, придържайки се към представата, че тази неразбория създава престиж на локала.

Зад бара чакаха двама сервитьори, единият млад, а другият на близка до пенсия възраст, и двамата хипнотизирани пред телевизора. И нашият първи импулс бе да насочим поглед, нюх и вкус към онзи апарат, с равен дял страх и неотложност. При трите експлозии общо се смята, че жертвите може да надхвърлят сто души. И в това отношение имаше разлика между Мадрид и Лондон. В Лондон всичко премина под земята и единственият атентат на повърхността, този в автобус № 30, веднага бе покрит с мрачно завеса. От атентатите в Мадрид, обаче, са запазени голям брой пределно ясни картини, които присъстваха по телевизиите и във вестниците още от първия момент, най-вече в първия момент. Челните страници на вечерните издания и тези на следващата сутрин си спечелиха почетно място в музея на snuff ужасите. На някои от тези първи страници, редом със стихотворение от Бернардо Ачага,* (*Испански баски писател, роден през 1951, най-четеният и най-превежданият, включително и на български, от пишещите на баски език автори – Б.пр.) може да се види с подробности, някога достъпни само

за студенти по медицина или неуравновесени интернет потребители, ефектът от бомба, избухнала близо до младо тяло в разцвета на силите си.

Оттам нататък паметта ми става по-хаотична и си спомням без никакъв ред онова, което остатъкът от деня щеше да ми предостави. Милите думи, с които ти се обърна към майка си, сухите, с които аз се обърнах към моята, декларацията на нашия лендакари* (*Министър-председател на баското автономно правителство – Б.пр. ) по телевизията (те не са баски, те са зверове), две доста ужасни кафета с мляко, ругатните на сервитьорите по адрес на лендакари, размяната на основна лична информация (Густаво, Улия, неженен, неомъжена, живеят в Мадрид) и табелките, които по-младият от сервитьорите побърза да напише и отпечата, и веднага да залепи на стъклото на кафенето с широко тиксо:

МАДРИД НЕ СЕ ПРЕДАВА

гласеше първият, придружен от черна лента. А вдясно от него, също с главни букви:

СМЪРТНО НАКАЗАНИЕ ЗА ЕТА*

(*Баска националистическа организация, която води дългогодишна въоръжена борба за създаване на независима баска социалистическа държава – Б.пр.)

След като приключихме с кафето, вече малко по-спокойни, стигнахме до момент, когато без много ясен повод разменихме телефонните си номера. Улия, какво хубаво име, баско е, нали? От къде си? От Билбао ли? Ами, не, от Витория. Още от началото разбрах, че си баска, акцентът те издава. За пръв път някой ми казваше, че имам акцент. И струва ми се, за последен.

Разделихме се на улицата и аз гледах как се изгубваш из Нуевос министериос, без да се осмеля да попитам къде отиваш, какво ще правиш с живота си оттук нататък. Всъщност свиквах с мисълта, че може и да не те видя повече. Опасявах се да не съм ти дала сгрешен номер, страхувах се да не си ми дал някой фалшив. Прибрах се вкъщи пеша, час и половина машинална разходка. Опитвах се да не гледам наоколо. Будките продаваха вестници, такситата предлагаха безплатни курсове до Мострения панаир, превърнат в голяма морга. Скупчени по ъглите, хора си шепнеха, шушнеха, непознати непринудено се прегръщаха – сцени, които в голям град са винаги тревожни, знак за голямо нещастие.

Прекарах целия следобед вкъщи, като се опитвах да се свържа с пианиста, който щеше да ми акомпанира на рецитала. Трябваше да възобновим репетициите си колкото се може по-скоро. Нямахме много време. Славата ни очакваше в Колядо Вилялба. Успях да го открия едва на другия ден. Разговорът ни трая петнайсет секунди. Той беше прекарал предния ден с баща си от болница в болница, в търсене на сестра си. Не са имали късмет. Открили са я чак след като изчерпали всички възможности и стигнали до Мострения панаир. Момичето било на деветнайсет години и взело влака, за да отиде в Университета. Следвало журналистика. На рецитала, който дадохме три седмици по-късно в Колядо Вилялба и двамата носехме черни ленти и с кратки, но прочувствени думи, пианистът пожела да посвети на сестра си и на другите 191 загинали всички онези песни от Шуман.

Десет седмици по-късно аз престанах да пея, като си мислех, че ще бъде за кратко. Първо ми казаха, че изглежда било упорит фарингит. После ми говориха за възможна пролетна алергия. Не, били полипи, или поне така изглеждало. Минах през един, двама, трима лекари. Последната диагноза говореше за интерхордална киста. Проблем, при който сигурно ще се наложи операция. А след операцията би трябвало да се откажа окончателно от пеенето.

Превод: Мария Пачкова

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-16-12-33/1145-2022-04-25-05-33-15

http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/1147-2022-04-26-06-37-36