ВЛАДИМИР ЛУКОВ – В ПАМЕТ НА ПОЕТА ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ

Първата ми среща с поета Христо Черняев (светла му памет; почина на 08. 01. 2021 г. на 90 годишна патриаршеска възраст) се случи някъде в началото на лятото на 1980 г. в неговия софийски дом. Това стана с посредничеството на поета от гр. Бяла, обл. Русе, Иван Северняшки.

Впрочем в един и същи ден заедно със Северняшки гостувахме най-напред на Леда Милева в редакцията на сп. „Читалище“, после у дома на Христо Черняев, а вечерта (и през нощта) у дома на литературния критик и историк Георги Черняков (или както го наричат – Черняка). Бог да го прости и него.

От срещата ми с Леда Милева, светла й памет, произтече това, че тя публикува в сп. „Читалище“ (1980) едно мое стихотворение със заглавие „Среща с поета“, посветено на русенския поет Здравко Кисьов.

От гостуването и пренощуването ни у дома на Черняка научих как трябва да се пристъпва в храма на Поезията – с бдение и с постоянно обогатяване и усъвършенстване на личния ми поетически арсенал.

У дома на Христо Черняев ме порази самия Христо Черняев с невероятното си духовно излъчване.

Преобладаващи в него бяха не само лъчите на Светлината, която излъчваше лицето и очите му, но и лъчите на великодушието му, съчетани с обилно обгръщаща ни топлина и сърдечност.

Не помня до него момент друг някой да ме е посрещал у дома си като непознат с такава обилна и с такава жизнеутвърждаваща ме ведрина и човечност. Сякаш двамата – че и тримата – заедно със Северняшки – си бяхме много, много отдавнашни стари познайници. Не помня вече какво си говорехме през двата или през трите часа у дома му, но помня, че си казах наум – това значи истински поет, сърдечен, приветлив, кипящ от здраве, светлина и жизнерадост. После се запознах с поезията му. Видях го лириката му като Младенец.

***

Втората ми среща с Христо Черняев стана в родното ми село Ценово, Русенско. Беше случайна, обща – на трима писатели (между които и Христо) с местната четяща интелигенция. Впрочем, имаше тогава на село особен сой „селски“ интелигенти. Лъчезарни, с откровени лица – без фалш и маски. Разпознавахме се не толкова по творческите си изяви, колкото по читателската си любознателност. Четяхме и споделяхме кой какви книги чете и кой какви литературни и други периодични списания и издания получаваше. Обсъждах ме ги, разменяхме ги. Изненада се Христо, когато нейде из отзад на препълнената малка зала на местното ни читалище, поисках думата (нямах възможност да му се представя предварително). Още повече се изненада той от това, което изразих в няколко свои мисли за поезията му. Остана и възхитен от това, че ги илюстрирах с едно негово стихотворение, публикувано някъде в началото на осемдесетте години на миналия век в списание „Пламък“. Прочетох го от самото списание. Бях абониран за него. Стихотворението му, „Усещане“, ме беше пленило – както с цялостното си поетическо откровение на Истината като естествено духовно единство между Човек и Природа, така и със следното преливащо от мъдрост негово четиристишие:

Няма да се питаш кой си вече,

няма дните си да размотаваш.

И на всичко – близо и далече –

смисъл прост като мъдрец ще даваш.

***

Човек естествено и някак по неведомите Божии пътища трябва да е (бил) подготвян, за да се окаже адресат на едно или друго поетическо откровение на Истината. Другояче – говоря вече за себе си – горното четиристишие на Христо Черняев, а и цялото му стихотворение „Усещане“ не би могло да се сбъдне в ония години у мен като негов читател. То не би се сбъднало в пълнота, струва ми се, и у който и да е друг негов читател, ако той самият не е или с изначален естествен усет за поетиката в самото стихотворение, или самосъзнателен за следното.

Хегел в един от своите философски трудове пише, че надписът над вратата на храма на бог Аполон в Делфи „Познай себе си!“ е „абсолютна (за човека) Аполонова заповед“. Някой я наричат Сократова. Нея волю или неволю трябва, според Хегел, да изпълняваме цял живот. Ницше обаче казва, че тя е "почти злобна подигравка на бога", чрез която всеки човек, обърнал се към себе си, за да се познае, разбира, че е "най-чужд на самия себе си".

Впрочем, томове книги са изписани за същата „Аполонова заповед“, ретранслирана и като основен, като жизнено важен за човека (за мен и за теб) персонален въпрос „Кой съм?“.

Поетът у Христо Черняев обаче чрез стихотворението си „Усещане“ с един замах ни освобождава както от изпълнението на Хегеловата „абсолютна Аполонова заповед“, така и от Ницшевата „злобна подигравка на бога“. Освобождава ни всъщност поетическото откровение на Истината (нашият същински Бог) в стихотворението на Христо Черняев. И то – и цялостно, и методично, стих по стих – „Няма да се питаш кой си вече...“ (Познал си се вече предходно - „Зажумиш ли...“, притихнеш ли, усетиш ли се като Човек и Природа в неразривно свое вътрешно единство, като Човек и Космос вътрешно присъщи един на друг, като единосъщен Бог и Човек – според благата вест: „вие (сте) в Мен и Аз във вас“, като цялостен жив Човек и жив Бог едновременно.) Тогава и само тогава „...няма дните си да размотаваш.“. (Няма безсмислено цял живот или до безкрай да търсиш „в толкоз книги и науки“ отговора на въпроса „Кой си?“) „И на всичко – близо и далече – / смисъл прост като мъдрец ще даваш.“...

Да, това е истинското ни човешко призвание – преодолели „абсолютната Аполонова заповед“, а също и „злобната подигравка на бога“ – „смисъл прост“ да даваме на нещата в нас и извън нас...

С усет!
Бих казал дори - с усет в усета ни! - както съм го написал това в разказа си "Слънчевият човек", публикуван в първия том на книгата ми "Мястото, откъдето започва безкраят", 2012 г.

***

Впрочем, някой наивно би помислил, че наивно превъзнасям Поета у Христо Черняев над философските умопостижения у Хегел и у Ницше относно „Аполоновата заповед“ „Познай себе си!“. Или че чрез поетиката на стихотворението на Христо Черняев опитвам наивно да опровергая кажи-речи диаметрално противоположните философски твърдения на Хегел и Ницше по отношение на същата „заповед“. Не! Хиляди пъти не. Поетът или по-скоро Поезията, която според Йосиф Бродски сама избира поета, стила, формата и съдържанието си, а според мен – и читателя си, никога не си поставя за цел да опровергава Философията или дори науките. Тя просто светкавично достига висини и начала, които Философията и науките или много трудно постигат или изобщо не могат да постигнат. И Поетът у Христо Черняев ни показва как става това (още в първото четиристишие на стихотворението си „Усещане“), как стига до „там, където ражда се реката“, където са висините и началата на цялостния Човек у нас – на позналия себе си Човек... Макар и познаващ се или познал се до толкова във времеви порядък, доколкото може да трае самият миг на поетическото прозрение у Поета, на поетическия ни познавателен проблясък. Всъщност, като хора или – както би се изразил Достоевски – „като слабосилни същества“, живеещи на Земята, ние бездруго сме дарени с възможност да понасяме само мига, само проблясъка на истинското познание у нас. Повече от това не можем да понасяме или не ни е дадено да понасяме. Ще ослепеем, ако се взираме дълбоко и продължително в обедното Слънце. Ще изгорим като пърхаща пеперуда в Него...

***

Ето го и цялото стихотворение на Христо Черняев.

 

УСЕЩАНЕ

 

Зажумиш ли, в миг ще те погали

на планинския ветрец ръката

и ще видиш сребърни медали

там, където ражда се реката.

 

Ще те вдигне ехото над чуки,

над гори, над урви и поляни

и след толкоз книги и науки

просто чувство цял ще те обхване.

 

Няма да се питаш кой си вече,

няма дните си да размотаваш.

И на всичко – близо и далече –

смисъл прост като мъдрец ще даваш.

 

Слял се с мириса на цветовете,

над дърветата и синевата,

ще прозреш в глъбта на вековете

и в туптенето на семената.

 

Ще те грабне скритата магия

на живота, който все е вечен.

И ще видиш, в полусън, сред тия

горди чуки как си му обречен.

***

... На безсмъртие... Като Христо Черняев...

***

С Христо Черняев до към 1987 г. – годината на преселването ми от гр. Русе в гр. Правец – имахме още две-три „случайни“ срещи. Една от тях – изненадващо и за него, и за мен – се случи във влака „Синият Дунав“; пътувахме (със „запазени места“ от Съдбата) в едно купе – от Русе за София. Още като ме видя, възкликна: „Радвам се, че те виждам! Поздравявам те! Четох от теб великолепен цикъл от стихотворения, публикувани във вестник „Дунавска правда“. Стихотворението ти „Гардеробът“ е прекрасно, запомнящо се. Запомних го. Напреднал си. Лесно запомнящите се стихотворения са хубави. Добре е, че не преставаш да гониш вятъра и да вдигаш птиците в Небето...“

Става дума за това мое стихотворение.

 

ГАРДЕРОБЪТ

 

Жена ми пак разхвърля гардероба...

От стари дрехи се спасява.

Спасява тя и мен, но мога ли

ей тия дрехи да забравя,

които вече са ми тесни

като момчешките ми спомени...

 

Приличат дрехите на мисли,

забравени, недоизносени,

но имат място в любовта ми.

 

Облича се със тях момчето,

което още гони Вятъра

и вдига птиците в Небето...

 

***

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След 1987 г. с Христо Черняев общувахме епистоларно, предимно по моя инициатива – като си разменяхме свои книги. С моите той се отнасяше като истински поет и читател – много, много внимателно и искрено. Разбирах от писмата му, че чете книгите ми с добра воля, задълбочено. Посочваше ми в тях конкретно, по заглавия, кои мои стихотворния му допадат и харесват. Подкрепяше (в някои от писмата си до мен) оценката си за тях със свои същински литературно-критични прозрения – съществени както за характера на поетиката ми, така и за нивата на поетическото ми вдъхновение и майсторство. И не отиваше по-далече от това. Не поучаваше „от високо“, нормативно; не уязвяваше. Така разбирах не само на кои точно мои стихотворния той смият е адресат, но и в кои точно мои стихотворения съм се насилвал донякъде като самонадеян и преднамерен „поет“. Прозирах така и чрез неговия поглед в себе си. Разбирах и главното – че си имам работа с човек, обладаващ висока творческа етика, с човек, който умее да се вглежда само в добрите, само в талантливо изработените и само в красивите неща, черти и качества у човека... у поета... у писателя – като поясняваше оценките си съвсем безобидно. А това само по себе си е поощряващо за този или за автора, към когото те са отправени – иска ти се постоянно в неговите очи (и в очите на другите, и в собствените си очи) да ставаш все по-добър и все по-добър...

С такъв свой творчески подход и с такава именно своя творческа (а не нормативна) етика Поетът Христо Черняев е написал и обемистата си есеистична и литературно-критична книга „Апостоли на българския дух“, 2008 г. Сред множеството български творци, които той представя като поети и писатели, имам честа да съм представен и аз като поет в статията му „Следи от вятър“, чието заглавие е всъщност заглавие на поетичната ми книга „Следи от вятър“, 2007 г. ...

***

Признателността ми към Поета и Човека у Христо Черняев успях донякъде да изразя през есента на миналата 2020 година чрез книгата си „Овечностено време в писма, литературна критика, есета, публицистика Духовни паралели“ (2020 г.).

Не зная дали той е успял да я прочете в частта й “Други автори за моето творчество в статии и в писма“. Условната като факт дата на сливането му с вечността е 08 януари 2021 г.

Там нека Бог да го води и да продължи да го възвисява в себе Си „...над гори, над урви и поляни...“... И да го настани „...там, където ражда се реката“... Така, както и псалмопевецът с песен констатира: „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води...“

***

Ето и писмата на Христо Черняев до мен – публикувани са в книгата ми „Овечностено време“ (2020 г.). В тях се преоткрива(х)ме един в друг като творци. Публикувам ги и тук – не за моя хвалба, а за да покажа наяве какво значи творческа и/или писателска етика в действие – окриляща и възпитаваща млади поколения творци. Етика, която посреща великодушно и която се радва на красивите, на прекрасните постижения у човека – колко и малко да са те! Етика, която днес като че ли излинява; чезне с отиващите си от този свят творчески поколения. Впрочем имах възможността като поет от опит да узная, че с такава писателска етика се отличават и други поети и писатели от поколението (и не само) на Христо Черняев – проф. Милена Цанева, поетесата Леда Милева, поетът Найден Вълчев, поетесата Мила Доротеева, поетът Васил Аврамов, проф. дфн Симеон Янев, проф. Енчо Мутафов, поетът Димитър Горсов, поетът Никола Странджански... Та, ето писмата на Христо Черняев до мен.

***

ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ

в отзив за поетичната ми книга „Безбожни въплъщения”, авторско издание, Правец, 1999 г.

Здравей, Приятелю!

Благодаря ти за книгата, която си ми изпратил. Благодаря ти, че ми се обади.

БЕЗБОЖНИ ВЪПЪЛЪЩЕНИЯ” е много изискано издание в полиграфически смисъл. Илюстрациите й са чудесни. Прочетох я с удоволствие.

Според мен най-добрите стихотворения са: „Двойникът”, „Вятърът”, „Зимна буря”, „Споменът”, „Залезът”, „Пейзаж”, „Пътят”, „Самотникът”, „Мистично”, поемата „Патриархът”...

Много интересни моменти и внушения има в „Патриархът”...

Спомням си разговорите ни в Ценово и в Русе, както и във влака преди време. Радвам се, че пишеш.

Когато имаш път към София, обади ми се да се видим...

От сърце ти желая всичко най-добро и творчески успехи!

Христо Черняев

февруари, 2000 г.

***

ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ

в писмо-отзив за книгата ми „Сверка на сетивата”, Изд. „Пропелер”, София 2005 г.

Здравей приятелю!

Честита нова книга „СВЕРКА НА СЕТИВАТА”!

Тя приятно ме изненада и зарадва. Благодаря ти за автографа.

В „Сверка на сетивата” образа ти на творец е осъществен по-цялостно. И някак по-осезаеми са поетическите ти сполуки. Основното, което личи дори на пръв поглед, е че в творчеството си ти си предимно с философска нагласа. Там, където е спазена тази капризна мярка, стихотворенията ти са вълнуващи и постигнати. Не случайно аз ги назовавам с техните заглавия, както бе в предишното ми писмо.

И сега ще постъпя така, защото нещата имат смисъл, само когато са конкретни и ясни. Само че сега ако не споменавам някои споменати в предишното ми писмо стихотворения, то е затова, защото те в разположението на съвсем други творби в „Сверка на сетивата” имат и по-друго излъчване, различно от предишното. Не че са станали по-бледи, а по простата причина, че други стихотворения изпъкват по-ярко. И така, за да не говоря общи приказки, предпочитам да назова стихотворенията, които са ми допаднали. А в „Сверка на сетивата” те са: Ездачът, Моруница, Старозаветно, Гардеробът, Кръговратът, Път, Гледката, Видение, Слънце, Двойникът, Гълъбът, Минзухарите, Споменът, Миражът, Пътят, Конят, Пейзаж, Бог баир, Малкият крадец, Жажда, Сълзите, Кучешка история, Храстът, Човекът с протези, Гугутката, Бездни, Участ, Творецът, Вестителят, както и Тъгата, Самотникът, Слънчогледи, Огледалото, Сеячът, Пролетни птици, Звезда, Изходът, Училище за пеперуди, Човекът, Ежът... И стигаме до една поема, която не може да не предизвиква възхита – това е поемата Черницата. Няма да обяснявам защо е така. Хубавите неща не търпят обяснение. Тук внушението е силно – има и поезия, и философия. Явно твоите поетически стремежи са най-плодотворни, когато се осъществяват в тази насока.

И накрая – когато идваш в София, обади ми се предния ден по телефона, за да се видим.

Изпращам ти моята анкетна книга.

Искрено желая на теб и на семейството ти нови творчески успехи, здраве и радост през Новата 2006 !

За много години!

Христо Черняев

Декември, 2005

***

ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ

в писмо-отзив за книгата ми „Следи от вятър”, Изд. „Пропелер”, София 2007 г.

Здравей, Приятелю!

Ще бъда откровен. Че имах не малко здравословни проблеми, че бях болен и продължавам да се възстановявам – така е, но въпреки това с нищо не мога да се извиня за толкова късното ми писмо. Та – направо: поздравявам те най-искрено за новата ти книга „СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР”, която съдържа огнища на стойностна поезия!

Възхитен съм от редица творби в стихосбирката. Имаш безпогрешен усет за поетичното и умееш да го постигаш. Малко е да кажа, че съм радостен от извисяването, което се вижда с просто око в стиховете ти. Умна и същевременно естествена и емоционална поезия – за която ти стискам вдъхновената десница!

Писмото ми е кратко, но се надявам да напиша нещо повече за „Следи от вятър”.

Много поздрави на теб и на семейството ти!

Желая ти силни творчески сполуки през Новата 2008 г.!

Христо Черняев

2007

***

ХРИСТО ЧЕРНЯЕВ

в писмо-отзив за книгата ми „Следи от вятър”, Изд. „Пропелер”, София 2007 г.

ЗДРАВЕЙ, ПОЕТЕ!

Мнението ми за „Следи от вятър” излезе в „Новият Пулс”. Изпращам ти вестника.

Като разговаряхме с Романьола Мирославова, стана ясно, че като са чели в редакцията стихосбирката ти, която си им подарил, и тримата са я харесали.

Помолиха ме да ти предам техният поздрав.

Интервюто на Славимир Генчев бе публикувано и във вестник „Застраховател” в края на юли. (Става дума за интервю с Христо Черняев, за което го поздравих в мое писмо. – В.Л.)

Изпращам ти книгата „По чукари и пътеки”.

Желая ти нови творчески успехи!

Стискам приятелски десницата ти!

Много поздрави на семейството ти!

Христо Черняев

6 август 2008

София

***

Владимир Луков, гр. Правец, 29. 01. 2021 г.