ПОЕТЕСАТА СТАНКА НИКОЛОВА С НОВАТА ПОЕТИЧНА КНИГА „В ПРЕГРЪДКАТА НА ЗАЛЕЗА“

В личната си страница във Фейсбук Поетесата, която живее в Австралия, е отправила следното послание към своите читатели.

Мили приятели, радвам се, че успях тук, в родината, да отпечатам новата си, четвърта стихосбирка, "В прегръдката на залеза". Надявам се, че тези, които се докоснат до нея, все ще намерят нещо и за себе си! Благодаря на тези от вас, които повярваха в мен и морално ме подкрепиха. Благодарна съм и на литературния критик и историк Георги Николов, чиито уводни думи ме стоплиха! За хубавия вид на корицата благодаря на художничката Яна Водесил - Баруфи и дъщеря ми Даниела Рачева! Благодаря и на издателство "Матадор 74" в Добрич и лично на Атанас Стоянов, който коректно и добросъвестно в срок и качествено си свърши работата!

Ето и уводното слово на именития български литературен критик и историк Георги Н. Николов в книгата на Станка Николова „В прегръдката на залеза“.

 

 

                            В ХОРИЗОНТА НА НЕОБЯТНОТО СЛОВО…

 

Ценителите на поетичното изкуство отдавна познават Станка Николова с нейните книги „Спасена тишина“, „Когато лятото отмине“, „Водно огледало“ и с публикациите й в периодичния печат. Сега пред нас е поредният й сборник „В прегръдките на залеза – нови стихотворения“. Който отново ни въвежда в цветното, витално, многопластово дарование на авторката с корени в родния край и в диалог с планетата. Той е изграден от три части: „Моята сова“, „Късни плодове“ и „Затишие“ – всяка от тях може да съществува в тематичната си завършеност и самостоятелно. В произведението обаче, поставени една до друга, взаимно се допълват с багрите, които носят и с дълбоката си емоционална същност. Над всичко и всички по страниците доминира енигматичният Живот. Такъв, какъвто го познаваме и едновременно – сложен, загадъчен и примамлив. С аромат на безкрайно дълголетие, но неусетно изплъзващ се като златен пясък от дланта на нашия съвременник. Тихо, неусетно сменящ сезоните на човешкото „аз“, както и в природата, от безгрижната пролет на детството, през кипящата зрелост, до есента на равносметката от изминатия път и неизбежния за всекиго финал. Самата природа също отчетливо присъства в творчеството на Станка Николова със знаковите символи на слънцето, вятъра, небето, водата, короните на дървесата, вълните… В забързания ход на битието те често са незабележими, ала присъстващи в метронома на сменящите се ден и нощ. На онзи кратък миг, или мигове, на часовете и дните, отредени на всеки от нас тук, на земята. Всеки със своята орис, която се мъчим да проумеем и нерядко – да променим. Да си отговорим на трудния въпрос защо сме родени и какво ще оставим след себе си така, че да бъдем запомнени. С какво сме по-различни от околните, или се губим в сивия лик на тълпата. Човекът е мислещо същество – в това се крие неговата сила, а често – и видимата му слабост. В склонността му да създава и едновременно – да руши. Защо? Какво именно го подтиква? Стремежът му да бъде господар на света, или извечния копнеж за самоусъвършенстване? Опит да избегне тленната си същност и да достигне безсмъртие, та било то и лъжовно? Да, животът около нас става все по-сложен и този факт е ясно отразен във философскаталирика на Станка Николова:

 

Отдалечаваш се от мене, свят,

и все по-малко те разбирам.

Нима забрави вчерашния ад,

когато бе обречен на умиране?

Къде остана оня древен дух

на Марко Поло и на Галилея?

Кой пуска този грешен слух,

че вече си постигнал апогея?

Не е ли още Леонардо жив

да нарисува тайната вечеря,

когато Юда с лик фалшив

подпалва земната постеля?                         „Отдалечаване“

 

В цялата книга, като фон за случващото се на планетата, крила е разперило времето. То е сред предпочитаните символи на авторката, може би защото е благословено с вечност. Върху неговата гръд се случват мащабни събития или дребни неща, раждат се и умират люде, но то остава все така – и любопитно, и равнодушно – пред нашите мимолетни дела. Няма начало, нито край божествената му същност и в аналите му рядко ще остане да свети нечий героичен подвиг. Обикновените човеци са само прах пред неговия поглед, поколенията им идват и си отиват, без да бъдат запомнени, съвсем според библейското прозрение „от пръст си и на пръст ще станеш“. Времето и хората могат да бъдат равностойни съратници само докато свят светува. След предречения апокалипсис навярно другаде в космическата тишина, в безкрая на Вселената, ще се зароди нов живот. В него други създания ще се питат защо съществуват. С какви очи да гледат на себе си и какво да градят и надграждат така, че името им да се помни. Но това са само предположения… Защото в лириката на Станка Николова светят човешки радости, достъпни за всички нас: очите на децата, неусетно порастващи и поемащи по свой път, „снимките“ на отминали години, изживени достойно и спомените за съратници, с които сте вървели дълго в общ коловоз, любовта, милите лица на роднини и близки. Защото, както споделя самата тя в „Затишие“: „На пръсти някак се изнизва животът, захапал пъпната връв на залеза, а ти, от охлюва даже по-кротка, стискаш билета, за него запазен“.

В поезията на Станка, включително и „В прегръдката на залеза“, е втъкана мъдростта на вярното житейско наблюдение. Съчетано с философския и емоционален анализ на битието, което ни обгръща и отрежда всекиму предначертана роля. Едни израстват до водачи на обществото. Други безволно плуват по течението, докато бъдат накрая изхвърлени в блатото на трайната апатия. Но всеки е орисан да бъде нещо в социалния паноптикум на съвремието си, в това число и поетът. Авторката е включила няколко стихотворения с подобно заглавие в новата си книга и това не е случайно. Защото творецът, доловимо или не, е натоварен с различна за околните мисия – да бъде морален изповедник на обществото. На неговите терзания, болки и очаквания и в това си качество – водител на масите към едно по-добро бъдеще върху постамента на настоящето. При това – без да очаква приживе лавров венец за благодарност, или поне признателна усмивка. Но веднъж прегърнал кръста на апостол, той ще го носи до последния си дъх:

 

Когато е истински плугът,

с който словесната нива ореш,

а съвестта е блудница глуха,

изгорена в световната пещ,

ти засей стиха си изстрадан –

семе в зажаднялата пръст,

бръкни в горещата рана –

да извиси словото ръст.

Не, не чакай скорошна жътва.

Ще измине може би век,

докато плода ти откъсне

и от сока му отпие Човек.                       „Поет“

 

Поезията на Станка Николова е пропита с нравствените ценности на века, в който живеем. Със скрижалите на добротата, стремежа към хармония и разбирателство между хората от различни възрасти и далечни географски ареали. Стиховете й са своеобразни химни, зовящи към взаимност в пътя през годините, изпречилите се препятствия и спорове в каква посока да вървим. Какво да ценим в зората на всеки нов ден и какво да простим, да отминем без горчивина и внимание в личностната равносметка, когато слънцето клони към залез. Тя обича човеците и философската й поезия ни е поднесена изповедно, „делнично“ и разбираемо. Но зад привидната делничност се крие дълбоко познаване на живота в неговите радости, значими стойности и красиви цели, с които ни прави неусетно съпричастни. Въвежда ни в храма на мъдростта и цветните послания, правещи ни по-добри, смирени и готови да простим причинената неправда. Да се извисим над дребните щения и материални цели в името на духовността, чистите помисли и светли очаквания. Авторката знае цената на изреченото слово и сякаш укротени в неспирния бяг за хляб и зрелища, кротко присядаме до изворите на споделеното от нея. Което с всеки нов прочит става все повече и повече. Тук бих искал да споделя и възхищението си от нейното усещане за природата в урбанизирания ден, без която светът ни ще е пуст и празен:

 

В утринта брегът е тъй самотен

и океанът в сън дълбок потънал,

само гларуси във дрехите си мокри

чакат изгрева и още зъзнат.

Градът, съблякъл нощните одежди,

раздвижва отмореното си тяло,

по вените му плъзват свежи,

забързаните нейде магистрали…                       „Пърт“

 

Още много са достойнствата в новата книга на Станка Николова, които бих искал да споделя, но винаги съм твърдял, че една стихосбирка трябва първо да бъде прочетена, осмислена и приета от читателите с разум и сърце. Сигурен съм, че ще бъдат удовлетворени в очакванията си и има защо. От авторката пък очакваме още много нови творби и теми, по които тя ще събеседва с нас чрез нежната сила на чудесното си дарование. Радвам се, че съм един от първите, които прочетоха сборника „В прегръдката на залеза“. Тази прегръдка остава дълбоко запечатана в душата ми на неин съвременник…

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/305-georgi-n-nikolov

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova