КОЙ Е ЕЛИАС КАНЕТИ ?
Той е така трудно уловим, в много по- голяма степен дори от един Бекет или един Борхес, които накрая намериха мястото си. Потомък на стар шпаньолски род, минал през Константинопол и Адрианопол , установил се в най- големия и най- европейския град след Освобождението на България, Русе, той се ражда именно там, на брега на голямата река, на 25 юли 1905 година, и е кръстен на дядо си, голям търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена, дъщерята на най- големия враг на фамилията, Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, страстна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и преди всичко онази остра чувствителност и наблюдателност, за които свидетелства цялото му творчество. По- късно бащата на малкия Елиас напуска фирмата на дядото и заминава със семейството си за Манчестър, Англия, като бива “прокълнат” от стария Канети. И не след дълго умира. През 1915, десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По- късно се установява в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет създава първия си голям роман – “Заслепението”, който ще бъде открит за културна Европа едва след войната. След това ще напише може би най- прочутата си книга “Масите и властта”, на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника “Драми” с трите пиеси: “Сватба”, “Комедия на суетата” и “Предопределените”/”Обречените”/. Малко по- късно: “ Гласовете на Маракеш”, “Подслушвачът”, “Провинцията на човека”, “Съвестта на думите”, “Гласовете на Маракеш”...
След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 емигрира в Англия. Постепенно става известен. През 1981 е удостоен с Нобеловата награда за литература. Книгите му се превеждат в цял свят, пиесите му виждат светлините на рампата, критиката го поставя високо сред авторите на ХХ век, като не забравя да подчертае и “българската среда”, оформила до голяма степен, според собствените му признания, неговите мировъзрения и цялото му творчество. Книгата му “Спасеният език” започва с думите: “Всичко, което преживях по- късно, вече се бе случило някога в Русчук...”.
В тази забележителна мемоарна/ и не само мемоарна/ книга, с точен, спокоен и плавен слог Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих. Това са преди всичко “вътрешни територии” , територии на духа, които авторът овладява чрез редица сътресения и ужасяващи със своята безвъзвратност уроци на живота: преждевременната смърт на любимия баща, влиянието на неговата майка, избухването на войната / образът на пожара от детството в стария Русе и пожарът на войната/, първият сблъсък с антисемитизма, раждането на писателя...
Наистина, как да спасиш корените си ? Това е голям въпрос, вълнуващ всеки един от нас. Как да останеш верен са себе си? Как да осъществиш невъзможното? С паметта си да се включиш в най- опасната, най- рискованата игра: да напишеш книги, в които да има само истина...
Това успя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от големите, от последните хуманисти на нашето време.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Щрихи към портрета на един от последните хуманисти на нашето време
Огнян СТАМБОЛИЕВ
На млади години Канети не се уморявал да разглежда картините на Брьогел- Стари, изложени във Виенския художесвен музей. Бил поразен от тези фантастични композиции с малките безпомощни фигурки, суетящи се пред приближаващата гибел на света. Този край е прозрял и писателят и драматургът. “Моята мъка е изпълнена с гняв! Аз съм от онези писатели, които негодуват”, ще напише той през 1973 година. А в забележителната си статия- есе “Призванието на писателя”, написана в навечерието на Втората световна война, ще каже:”Ако аз съм наистина поет, ще трябва да попреча на войната!” Наистина, наивна вяра! Но колко сила има в нея! Колко важно е всеки от нас да повярва в своята сила за да не може масовото заслепение да измести собствената ни съдба и воля и всеки да има власт над своя собствен живот.
През 1931 г. двадесет и шестгодишният Елиас Канети завършва първия си роман. Отначало заглавието е “Кант запалва огън”. Тогава главният герой се нарича Кант. Но книгата излиза едва след четири години - отпечатва я виенското издателство “Райхнер”. Заглавието е променено: “Заслепението”, “ Die Blendung”, а героят се казва Кин, професор Петер Кин, синолог. Романът се разпространява в Австрия, Германия и Швейцария, но остава незабелязан. Английският превод ще се появи чак след двадесет години в Лондон под заглавието “Аутодафе”, а американското издание е през 1947 - “Вавилонската кула”. Така ще излезе и в Париж през лятото на 1950. От този щедър и космополитен град всъщност започва световната кариера на писателя- хуманист / и космополит/ с “Гран При” на Международния френски клуб на книгата. Следват наградите на град Виена, Голямата държавна премия на република Австрия, на Академията за изкуства на Бавария, “Георг Бюхнер”, “Годфрид Келер”, “Франц Кафка”, а през 1981 идва и най- голямата - “Нобел” от Стокхолм. Едва тогава роденият в Русе сефарадски евреин ще бъде забелязан и от българските масмедии, които ще започнат да пишат за него, а издателството “Народна култура” ще започне системно да го превежда. / В тогавашния СССР той е все още непознат.../
“Веднъж, пише по повод работата си над “Заслепението” Елиас Канети - ми хрумна мисълта, че светът не може повече да се изобразява както в старите романи от XIX век, т.е. от гледната точка само на автора. Светът се разпада и трябва да имаш смелостта да го изобразиш в състоянието имено на този разпад, да го представиш такъв, какъвто е...”
Писателят бил твърдо убеден, че неговият роман нямаше да се появи без впечатленията му от масовите демонстрации на бедниге жители на Виена през 1927, без стаята, наето по онова време от него в един от крайните квартали на австрийската столица, и особено без хазяйката му. Речта на тази семпла жена е носела социалната и психологическата й характеристика, или както Канети ще се изрази, “слуховата или акустическата маска на нейният тип”. Всъщност, тя е първообразът на героинята от “Заслепението”. Речникът на Тереза, наета като слугиня или икономка от учения- синолог Петер Кин, този “книжен червей”, не надхвърля и петдесет думи. Забелязала страстта на Кин към книгите, Тереза, въпреки своето скудоумие, разиграва хитро слабостта му и става негова жена, като накрая го изгонва от дома му. Историята е доволно банална, но всичко тук - от самото начало е доведено до крайност и мирише на кръв. В този забележителен роман / считан за един от върховете на немскоезичната, а и на световната проза на ХХ век/, както и трите пиеси на автора, по принцип няма особено динамично разгърнато действие, ефектни обрати и трагични колизии, а въз основа на някакво “хрумване” /както се изразява Канети/, се разкриват характери и типове и тяхната “акустична маска”. Всеки от неговите герои се опитва чрез речта си да се легитимира пред другите такъв, за какъвто се смята, а всъщност не е. И заедно с това се самоубеждава в правотата на собствената си представа за себе си.
“Вярвам, че всичко, което създавам, носи в ядката си определено драматическа природа”, пише в едно от есетата си Канети. При все че повечето от критиците и изследователите му го приемат като епически автор, той се счита преди всичко за драматург. Драмата е най- малко лъжливата от всички възможности на мовека да обхване себе си”, заключава Канети.
Наистина, Канети твърде умело използва възможностите на драмата, нейните средства и похвати, за да провери своите философски и антропологически наблюдения. Може да се каже, че и в най- теоретичните текстове на Канети можем да открием едно силно белетристично начало. Темата “Маса и власт” му се набива по най- прозаичен начин. Един ден през прозореца на виенската му квартира внезапно влетяват оглушителните викове на зрителите от близкия стадион. И той отива веднага там, но не за да наблюдава зрелището, а...публиката. После с велико удивление установява, че нейните възторзи и разочарования са подвластни на закони, които с още по- голяма мощ действат далече извън пределите на спортните зрелища.
Малко след “Заслепението” създава двете си пиеси “Сватба” , Hochzeit”/ 1932/ и “Комедия на суетата”, “ Komodie der Eitelkeit”/1934/. Днес те се приемат от критиката за предвестници на следвоенния театър на абсурда / Йожен Йонеско, Самюел Бекет, Артюр Адамов/. В тях по един гротесков, невероятно заострен начин е представена една човешка страст: инстинкта за собственост или по- точно алчността - в първата, и инстинкта за самоутвърждаване или суетността - във втората. Върху този принцип е изградена и нямащата аналог в световната литература уникална книга на Канети “50 характера”/1974/.
Героите на първата пиеса, определена от автора като “драма”, “Сватба”/ но всъщност комедия/, с всички сили се опитват да завладеят чуждо имущество. И след като на финала сградата, в която се развива действието, се срутва, всеки от тях гледа - с цената на всичко! да се докопа до нещо, дори и то да няма стойност.
Колизията във втората пиеса се строи върху идеята, че всеки човек се стреми да си създава свой, колкото е възможно по- привлекателен образ, своя “акустична маска”. В случая и зрителна, и визуална. Канети тук описва общество, което забранява на членовете си да държат всякакви снимки и огледала под предлог, че са “инструменти на суетата”. “Фотографиите, казва един от героите, са компромис между суетата на фотографите и тези, които се оставят да бъдат фотографирани. Може би тъкмо заради това ги обичаме, защото те ни ласкаят, представят ни в идеализиран вид... За какво са ни тези глупави албуми, дето ги разгръщаме от раждането до смъртта си, за да ласкаем суетата си ли?... Ами огледалата? За какво са ни тези тъпи стъкла? Огледалце, огледалце, я кажи... Глупости! Само суета и измами!...”
Всъщност “Комедия на суетата” не е типична комедия. Канети не притежава истински вкус към комичното, както и достатъчно изразено влечение към трагичното. Тамъ,където се появява граница/ ограничаването/, се ражда трагедията. Там се явяват и желанието за свобода и разочарованието от тази свобода. В “Комедия на суетата” бунтът е малко неясен, объркан. Жените скриват парченца от огледала, за да се оглеждат тайно. Гражданите са принудени да изгарят фотографиите си, но някои от тях успяват да ги скрият. Обществото, представено тук от Канети, което едновременно руши и съхранява, е доста объркано, както може би и посланието на текста, затворен от автора между въпросите и отговорите, между отрицанията и потвържденията.
Третата драма на Канети - “Предопределените”, 1952 , “Die Befristeteten”/ мисля, че може би по- точно ще прозвучи като”Обречените”/, без съмнение, е най- завършената му работа за сцена. Пиесата започва с пролог - “диалог за старото време”, от който става ясно, че човек не може да има никаква представа за мига, в който ще умре, че откриването и оповестяването на този миг е “най- големият прогрес в историята на човечеството”. Тук хората умират точно когато им дойде срокът /мигът/. Затова и пиесата се казва “Предопределените” или “Обречените”.
Във въображаемото общество на Елиас Канети героите носят имената на... възрастта си. Главният се казва Петдесет. И всеки умира на рожденния си ден, т.е. предопределения срок. Тук мястото на фатума, на “сляпата съдба” е заето от обществото, което планира...смъртта. Следи се от пълномощника, наречен Капсулана. Още от раждането си всеки гражданин знае последния си час - на шията си носи капсул, в който е запечатан договор с точния ден, месец, година, час. Срещу този абсурден договор възстава героят на име Петдесет. / Той ше живее петдесет години!/ И след неговия бунт, разбира се, веднага потушен, идва Наказанието. Петдесет знае, че всяко общество се основава върху договор / Общественият договор на Русо!/ и всеки договор е...произволен. Петдесет категорично отрича Закона за договора. Подобно на Галилей на Брех накрая той е принуден да се отрече от бунта си, за да се успокоят духовете. Тук Канети следва Бертолд Брехт от “Живота на Галилей”, но отива по- далече. Какво ще се случи с Петдесет? Като революционер той ще се провали. Неговият анархистичен бунт не води доникъде. Дори връща обществото към предишното състояние на несигурност. Хората се завръщат, поне за момент, в техните “граници”. Към “свободата” си да определят сами своите граници. А свободата е в пряка зависимост от... смъртта. Петдесет разклаща някои от връзките на своите съграждани със смъртта.
След разкаянието си героят на Канети става друг човек. Неговият бунт вече изглежда различно. Свободата, която е предложил на хората, разкривайки им лъжата /Капсулана ги е излъгал, че в капсулите има договори, а всъщност те са празни!/, е илюзорна. Темата за свободата е видяна от Канети като драма на свободата. но това не означава, че всички революционери не са революционери. бентът се “произвежда” и увлича всички духове - от самия Петдесет до Приятеля и останалите герои. На финала Приятелят също търси свободата. И неговата свобода е именно в търсенето.
Пиесите на Канети се възприемат все още сравнително трудно от широката театрална публика в Европа. Рецепцията им не е богата откъм ярки сценични реализации както в немскоезичния свят, така и извън него. Затова можем да се гордеем с тритебългарски постановки на “Сватба”/ 1992 /, “ Комедия на суетата” / 1994/ и “Преодпределените” / 2003/, реализирани с голям успех от Русенския драматичен театър “Сава Огнянов”. Първите две постави блестящо големият български режисьор Любомир Дековски, а третата - младата и много талантлива Елена Панайотова.
И може определено да се каже, че и трите спектакъла се посрещнаха като значими събития в българския културен живот.
ЕЛИАС КАНЕТИ
ПАРОКСИЗМЪТ НА СЛОВОТО
Това есе е всъщност реч, произнесена през 1969 година в Мюнхен по повод наградата, която писателят получава от Баварската академия за изящни изкуства за цялостното си литературно творчество. Преводът е направен по публикацията в сп. “Ридърс дайджест”.
О. СТ.
Би било дръзко от моя страна и, разбира се, неразумно да говоря тъкмо пред Вас за това, колко задължено е човечеството на езика. Аз съм само един гост в немския език – започнах да го уча едва осемгодишен и това, че сега ме приветствате е за мен от огромно значение. Не смея да изтъкна като своя заслуга факта, че когато преди тридесет години отидох в Англия и реших да се заселя там, му останах верен. Защото и в тази страна продължих да пиша на немски – за мен това беше съвсем естествено, както дишането. Не можех да постъпя по друг начин. Впрочем тогава останах доброволен пленник на една библиотека от няколко хиляди книги, които имах щастието да отнеса със себе си. Не се съмнявам, че тъкмо те щяха да ме прокудят като изгнаник от своята среда, като предател, ако бях дръзнал да променя отношението си към тях.
Но може би имам правото да ви кажа няколко думи за това какво се случва при подобни обстоятелства с езика. Как се отбранява той под натиска на новата среда? Променя ли се неговото агрегатно състояние, относителното му тегло? Става ли по- властолюбив и по- агресивен? Става ли по- интимен? А може би се превръща в таен език, който ползваш единствено за себе си.
Първото, което се случи: започнах да го възприемам с особено любопитство. Да го сравнявам с другия език, особено в ежедневната лексика, където разликата е толкожва осезаема. Литературните съпоставки се превръщаха в конкретно битови. Предишният или основният език ставаше все по- странен, особено в детайлите.
Заедно с това спадаше и моето самодоволство. Защото видях толкова пишещи, които по практически причини или по- скоро съображения, се отказваха от родния си език, за да приемат езика на новата страна. Колко пъти съм чувал глупаво- горди реплики от рода на: “Аз сега пиша само на английски!” А онези, които без всякъкв изглед за външен успех, останаха верни на родния си литературен език, приличаха на хора, скъсали със света. Бяха самотни и дори малко смешни. Намираха се в по- трудна ситуация, бих казал дори безизходна, сред пишещите хора минаваха едва ли не за глупаци, а за хората, пратили ги в тази страна – бяха ничии.
Може да се предположи, че при тези обстоятелства по-голямата част от написаното ще бъде по- скоро лично, интимно. Започваш да пишеш само за себе си, което преди това не си правил. Убеждението, че написаното няма да види бял свят, че няма да имаш читатели, ти дава необикновено усещане за свобода. Сред всички тези хора, които говорят за своите ежедневни дела на английски на английски, ти владееш някакъв таен език, държиш се за него, дори си се вкопчил, с нарастващо упорство – както някои хора се вкопчват във вяра, осъдена и отречена от други.
Но това е само външният аспект –има и друг, който ще си изясниш постепенно. Като човек с литературни интереси, си склонен да мислиш, че изикът това са преди всичко произведенията на писателите и поетите. Това, разбира се, е така – ти се храниш с него – но когато влезеш в чуждоезиковата сфера, откриваш нещо друго: не те приемат самите думи – отделните думи като думи! Силата и тяхната енергия можеш да усетиш, особено когато се наложи да ги заменяш една с друга. Речникът на прилежния ученик, стараещ се да изучи друг език, внезапно се преобръща: всичко искаш да бъде назовано така, както е било преди: вторият език, който слушаш през цялото време става естествено и дори банален, а първият, бранещ се постоянно, ти се представя в някаква особена светлина.
Спомням си, че в Англия през войната изписвах цели страници с немски думи. Не бяха фрази или текстове, а отделни думи без смисъл. Обземаше ме някаква лудост – да изпълвам цели страници с тях! Често това бяха съществителни, но изписвах цели страници и с глаголи, с прилагателни. Срамувах се от тези свои припадъци и криех листовете от жена си. С нея разговарях на немски. Беше дошла с мен от Виена. Всъщност не криех нищо друго от нея.
Този пароксизъм на думите приемах като нещо патологично и не исках да я тревожа – по онова време всички имахме достатъчно тревоги. Може би трябва да спомена сега, че ми беше много неприятно да разбивам думите или да ги изкривявам – те трябваше да останат недокоснати. Трудно е да си представи човек по- празно занятие от това нанизване на недокоснати, неприкосновени думи...
Когато предусещах този пароксизъм, се затварях и започвах да изпълвам листите с думи. Моля да ме извините затова, че ви разказвам тази лична история, но трябва да добавя, че се чувствах особено щастлив. Оттогава за мен няма съмнение, че тези думи са заразени с особен вид страст. Всъщност, те са като хората – не позволяват да бъдат захвърлени или забравени. Колкото и да ги крием, те излизат на повърхонстта и предявяват своите законни права.
Този пароксизъм на думите доказва, че понякога натискът върху езика се оказва толкова силен, че англиският език – в случая става дума за него - започва неприятно и много упорито да ти се натрапва.
В динамиката на думите се извършва прегрупиране. Повторяемостта на чутото води не само да започняне, но и до нови поводи, тласъци, движения и насрещни движения. Някоя стара, привична дума загива в единоборство със своя противник. Друга се извисява над всички други със своята...непреводимост!
Тук става дума – това трябва да се подчертае! – не за изучаване на чужд език у дома, в стая, с учител, а за беззащитност пред чуждия език, на неговата собствена територия, където всички са на негова страна, всички са прави и непрекъснато ти нанасят удари с неговите думи. Работата е и в това, че човек знае: той остава тук, няма да се върне след няколко седмици, месеци или години. Затова трябва да разбира всичко, което чува, а това, както знаят всички, е толкова, толкова трудно! Започваш да подражаваш на чутото, докато накрая започнат да те разбират.
Случва се обаче и друго – отнасящо се до предишния език: трябва да внимаваш той да не се намесва в новия. Така постепенно се отдръпва: обгражда се с ограда и колкото и да го галиш и ласкаеш тайно, започва да се чувства отхвърлен и излишен. Не е чудно, че понякога ти отмъщава с поток от думи, изолирани и без смисъл, чиято атака се оказва смешна за другите и неудобна за теб.
Може би считате, че е неуместно да отделям толкова внимание на подобни – толкова частни – езикови ситуации. В наше време, когато всичко става все по- загадъчно, когато съществуването не само на отделни групи, но и на цялото човечество е поставено на карта, когато нито едно решение не се оказва идеално, тъй като съществуват толкова противоположни и непредвидими възможности, се случват неща, доста по- интересни от този мой разказ за състезанието между думите, извършващо се независимо от техния смисъл.
Ако все пак съм Ви казал нещо, би трябвало да Ви дам и едно обяснение. Дтрува ми се, че днешният човек, върху когото е легнала голямата тежест на Всеобщото, търси за себе си такава лична сфера, която да е достойна за него, да е ограничено от това Всеобщо, но върху която все пак Всеобщото да се отразява цялостно и точно.
Става дума за вид превод на едното във другото, но не за такъв, който избираме като свободна игра на ума, а за превод безкраен и необходим, който ти си потърсил, принуден от обстоятелствата на реалния живот. Ето: аз от много години съм потънал в този превод. Личната сфера, в която съм се устроил, не ми е така уютна. Но в нея мога да върша всичко добросъвестно и отговорно – това е немският език. Езикът на Гьоте и Шилер! Ще съумея ли да му отдам дължимото – още не мога да кажа. Но приемам честта, която днес Вие ми оказахте, за което Ви благодаря, като за благоприятно предвестие за нещо, което някой ден би могло да стане...
Бележка и превод: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
Дом “Канети” на ул. Славянска в Русе
***
из романа - пътепис „ДАНУБИУС” на Клаудио Магрис
Клаудио Магрис е сред най- четените и превеждани италиански автори днес. Роден в космополитния Триест, на 10 април 1939 година, той отрано навлиза в света на литературата, опознава повечето европейски култури, специализира немски език, философия и история на културата и цивилизацията на Австроунгарската империя. В научните среди е известен като един от водещите германисти в света, почетен професор на много университети. Автор на романи, разкази и есета, сред които най- известни и превеждани са: „Друго море”, „Пръстенът на Клариса”, „Три студии за Хофман”, „Итака”, „Отвъд думите” и „Данубиус” . Лауреат на голям брой литературни награди в Италия и Европа, сред които „Стрега”, „Гьоте”, „Хуан Карлос I”, „Еразъм”, Кавалер на Почетния легион, Комендатор на Италия, през 2007 беше сред първите трима номинирани за „Нобел” .
Романът- пътепис „Данубиус” излиза през 1986 г. в изд. „Гардзанти” и е посрещнат като истинска сензация в културните среди на Италия и Западна Европа. Магрис пропътува по цялото течение на древната и легендарна река Истрос – Данубиус - Донау – Дунав - от Германия и Австрия до Румъния и България, за да ни представи драматичната история на всеки град и селище по протежението й, както различните култури и цивилизации, при това с огромна ерудиция, без предубеждение, с много любов.
О.Ст.
КЛАУДИО МАГРИС
РУСЕ, В ДОМА НА КАНЕТИ
На улица “Славянска” № 12 в Русе, която слиза направо към пристанището на Дунав, освен красив железен балкон, има и голям каменен герб с буквата “К”. В красивата триетажна сграда в стил необарок се е помещавала фирмата на дядото на Елиас Канети, а сега там има магазин за мебели. Но в квартала на евреите- шпаньоли – многобройни, предприемчиви и относително изолирани – има предимно по- ниски къщи, на един етаж, целите потънали в зеленина!
В България евреите са се чувствали много добре. В книгата си за Айхман Ханна Арендт пише, че когато хитлеристите принудили правителството в София да дамгоса евреите с жълтата звезда на Давид, населението на тази страна съчувствало на тези, които я носели, противопоставяло се на унизителните забрани, и помагало на това малцинство.
В еврейския квартал се намира фамилната къща на семейство Канети. Стоян Йорданов, директор на Музея в Русе, учтив и ерудиран млад човек, ни води натам: улица “Генерал Гурко” № 13 / интересно е, че в своята автобиография Елиас Канети упорито премълчава адреса!/.
Улицата през желязната врата е все така “прашна и сънена”, но дворът и градината, в които има и други сгради, не са вече толкова просторни. В къщата на Канети все още се влиза отляво по няколко каменни стъпала. Сградата е разделена на няколко неголеми жилища – в първото е семейство Дакови, а през последната врата домакинята, госпожа Вълкова, ни поканва да влезем. Стаите са пълни чак до тавана с най- различни мебели и предмети: куфари, чанти, кутии, огледала, книги, тикви, изкуствени цветя, пантофи, а по стените са забодени с кабърчета големи снимки на кинозвезди – русокосата красавица Марина Влади, младият Викторио де Сика с прелъстителската си усмивка...
Точно тук, в тази къща, се е появил на бял свят един от най- великите писатели на нашия ХХ век – творецът, който ще представи с изключителна мощ безумието на нашата епоха. Да, сред тези овехтели вещи и мебели, в тайната на това пространство, изрязано от безформената Вселена, се крие нещо завинаги, безвъзвратно изгубено. Отлетяло е и деството на писателя и никакви подробни биографии не биха могли да го върнат. Решаваме да му изпратим пощенска картичка от Русе до Цюрих, но сме убедени, че той сигурно няма да е доволен от това безцеремонно нахлуване в неговото минало, от опита ни да се доберем до неговото скривалище, да го идентифицираме!
В своята забележителна автобиография “Спасеният език”, оказала се решаваща за Нобеловата награда, той иска да открие самия себе си, автора на “Заслепението”.
Всъщност, Нобел е почел двама писатели – отдавнашия, който се крие , и присъстващия, който се появява. Първият е енигматичен, нведостъпен и може би завинаги изчезнал, един уникален гений, публикувал едва тридесетгодишен / през 1935/ една от най- великите книги на ХХ век – романа “Заслепението”, почти веднага изчезнал за цели тридесет години от литературното пространство на Европа.
Тази особена и ръбата книга, трудна за възприемане, е една парабола- гротеска на разрушителния за живота делириум на европейската интелигенция, апокалиптична картина на заслепението и отсъствието на любов. Отхвърлянето й от тази пълна посредственост – “литературната република” със своята всеопрощаваща историография, е нещо съвсем естествено и нормално . Този роман, който като много малко други книги, разголва напълно нашия живот, задълго остава непознат на читателската публика и критиката. Канети приема това с твърд дух, който може би се крие под маската на една учтива скромност безапелационно, почти дръзко съзнание за собствения си гений.
Авторът на “Заслепението”, не би получил Нобел дори с оглед на по- ранните му опуси, да бъде удостоен, мисля, е било задължително присъствието на другия писател, излязъл на литературната сцена три десетилетия по- късно, за да формира успеха на своята книга, извадена от забравата, един посмъртен успех – и да ръководи възприемането й, коментарите, признанието. Също ако “Процесът” на Франц Кафка беше открит с десетки години закъснение, а авторът се появеше, вече остарял и благовъзпитан, за да ни поведе по своите лабиринти.
Автобиографията, родена от детството в Русчук, е тъкмо тогава конструкция на собственото виждане, излагане на авторския коментар, вместо да разказва направо живата действителност, я замразява в описанието. Да, Канети не иска да представи генезиса на “Заслепението”, но всъщност не казва нищо в тази забележителна книга за себе си. И ние твърде трудно можем да си го представим – озовал се на ръба на катастрофата и безната. Той не обяснява дори мълчанието и отсъствието на този автор, своято второ “его” и черната дупка, която го е погълнала! Мисля, че ако беше повикал, сигурно щеше да се появи друга голяма книга. По този начин Канети не само шлифова ръбовете и подрежда явленията и фактите с един обединителен, но и авторитарен тон, като иска да ни увери, че всъщност всичко е наред.Така неговата автобиография казва и прекалено много, и твърде малко...
Мисля, че на Канети щеше да му бъде трудно да приеме подобна оценка, разбира се, спорна, като всяка оценка, но родена от любовта ми към неговите уроци по истина и справедливост. Понякога той ми напомня за вождовете от неговите книги, с тяхното непреодолимо желание да държат въпроса под контрол /желание открито и разобличено в “Маса и власт” /. Вярно е, че всеки голям писател е обграден от демони, който той разсъблича и демаскира, тъй като всъщност ги носи у себе си!, и издава тяхната сила и мощ, защото рискува всеки момент да им се подчини. Сякаш понякога иска да сграбчи в юмрука си целия свят /едно неизказано желание!/, само за да може Канети да говори за Канети. Когато госпожица Грация Айра Елиас, с която е поддържал дългогодишна интимна коренспонденция, му съобщава в едно от писмата си, че е родена и израсла в Русе и си спомня както за семейство Канети, така и за д- р Менахем, описан в “Спасеният език”, писателят не отговаря точно на това писмо и веднага прекъсва коренспонденцията, предполагам силно обезпокоен, да не би някой друг, освен него, да претендира за права върху Русе, доктора и всичко, което той - а нали тъкмо той е увековечил този свят – може би го смята за своя лична собственост...
На неговите писма, с помощта на които той някога щедро ми разрешаваше да нахлувам в живота му, и в моя собствен, на цялостната му творческа персона, и на романа “Заслепението”, аз дължа и значителна, съществена част от моята действителност.
Начинът, по който осъзнах неговата автобиографична книга, може и да не му се е понравил, но този, който се е научил именно от него да вижда хилядите лица на властта, е длъжен да се представи на тази власт, дори ако тя е готова да приеме лицето на Елиас Канети.
Бележка и превод от италиански: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev
