Миналата година излезе великолепната книга "Памет за поета", в която приятели и сподвижници искрено и вълнуващо, потопени в спомени, разказваха и пресъздаваха ..мигове от отлетялото време.Аз си припомних една отдавнашна събота, мисля,23.10.2010 год., когато в една от залите на ВТУ"Ангел Кънчев", след приключване на Седмите Арнаудови Дни, се проведе Кръгла маса, посветена на личността и творчеството на един от най - работливите и всеотдайни русенски творци....Да, русенски, макар че е роден в Караисен, Търновско и че целия му съзнателен живот бе свързан с русенското Щръклево. Тогава се и роди идеята за гореупомената книга....Аз не познавах лично Веселин Тачев,засичали сме се в Историческия музей и в Клуба на Културните Дейци по време на литературни срещи, които бяха действителен литературен живот....Веселин Тачев, а аз си припомням Томас Ман:"Големите хора не умират, защото са вечните наши съвременници".
ВЕСЕЛИН ТАЧЕВ - ТОЗИ, КОЙТО ВИЖДАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ НАС
/в. "Русе", бр. 84/27.12.1993 г, стр.5/
Последният ред заключва болката. И я съхранява за бъдното, за да могат населяващите го да бъдат автентични. Болката- стъпкан стрък трева, разрушено птиче гнездо, ранено животно, птица с пречупено крило, разрушен параклис, изтрита и поругана от човешкото невежество икона в скален манастир, отровена риба в оловносивкавата мъртвоболна река, отломки от някогашен пясъчно - слънчев ритуален часовник и малки кариетитни блокчета от разрушено кале...Потопете се в скромното по обем творчество на безвреме напусналия ни Веселин Тачев. Внимателно, без да препускате по страниците на "Стихове"/1964, Варна/, есеистичната "Спасяването на храма" /1986,Варна/ - там ще откриете тази БОЛКА, КОЯТО ИСКА НЕ САМО ДА НИ СПАСИ, НО И ДА НИ ИЗВИСИ КАТО ЧОВЕЦИ...Тази БОЛКА,която има и друго измерение: не само природният, а в много случаи и отмрелият духовно - материален свят, а и онази БОЛКА ПО ЖИВИТЕ ХОРА, КОИТО В ПОВЕЧЕТО СЛУЧАИ СА НА ВЕЧНИЯ ПЪТ, от чийто много разклонения губят частици от човешкия си облик. Тогава погледът се насочва към предходниците, не само защото миналото е по - безболезнено, и следователно по-красиво, а защото са останали залежи от самородно духовно злато, които сме длъжни да изровим, за да се самоопазим, откривайки, съхранявайки и пренасяйки своята национална самоидентичност. Така ще се родят повестта "Малолетния"/подвигът е винаги високоморален човешки акт, който не търпи идеологическа окраска/ и документалният сборник "Светлоструй". За да дойде завещанието - последната стихосбирка,която ще приеме име, което е поетовото и човешко "Аз",съхранил/а/ именно тази БОЛКА, КОЯТО НИ Е НЕОБХОДИМА, ЗА ДА БЪДЕМ В ДУХОВНО УЕДИНЕНИЕ, ДУХОВНО СЪГЛАСИЕ И В ХАРМОНИЯ СЪС СЕБЕ СИ. Поетът, който като никой друг от нас, умееше да разговаря, но и да одухотворява миналото, се е подготвил за среща с отвъдното. Затваряйки своя кръг/ а всеки житейски кръг е безкрайна сплетеност от много начала/, но до последната ни среща с безкрайността, там където е сакралната менталност/святата, чиста духовност/ има малък,съвсем кратък миг от жестокия лабиринт на човешкия хаос:завещанието. Не за да те запомнят, а да ПОМНЯТ, ТЕЗИ ЗА КОИТО СИ КЪСАЛ ЧАСТИЦА ПО ЧАСТИЦА ОТ СЪРЦЕТО СИ, ИЗПЛИТАЛ СЛЪНЧЕВ ДИСК ОТ РАЗПИЛЕНИТЕ РУБИНОВИ ЛЪЧИ НА СТРАДАЩАТА СИ ДУША:
".... И даваме обет да задържаме
мига на апогея си по -дълго
и по - високо отпреди, защото
не помним раждането си,
не помним,
какво сме представлявали
до оня
съдбовен час, когато ни изтръгва
от облаците на съня обичан,
желанието силно да направим
от себе си и нещо друго."/ "Размисъл при един продължителен залез"/
".... Текат все важни цели
и оттичат -
все сладки благинки
или победи
над другите.
Над себе си - едва ли!...
Но все пак най-
важното в живота?
Дордето разбереш,
че не ти него,
а то те търси все по- упорито,
за да те натика в гроба,
то животът,
накрая си отива неусетно./"Най - важното"/
Между Атанасдалчевия Камък/прозрението на мъдреца- "Камък, истината в теб прозрях- само мъртвото е съвършенно, живото живее в грях"/ Александъргеровата непоместна и човешка болка/Болка, болко, болчице/ редовете в предсмъртната и посмъртна книга на Веселин Тачев "Болка" идват при нас да ни припомнят едно старо, прастаро човешко състояние:не първородният грях е стегнал човека в примката на вечната прокоба/ и не проклятието на Боговете и Бога?/, а извечният страх за собствения живот. Този страх, който може да преодолеем само чрез Болката, най- истинското и най - човешко пребиваване на тази греховна земя. Прочете ЗАВЕЩАНИЕТО НА ПОЕТА- БОЛКА - ДАНО ПОНЕ ЗАПАЗИМ СПОМЕНА ЗА ТОЗИ, КОЙТО БЕ ПО -НАДАРЕН ОТ МНОЗИНА НИ, И ВИЖДАШЕ ПОВЕЧЕ ОТ НАС.
27.05.1993 год.
П.П. По решение на Експертния съвет на фонд "13 века България" предстои излизането на поетическата книга "Болка", допълнена и с други стихотворения на Веселин Тачев под редакцията на Йордан Палежев през 1994 год.
27.11.1994 год.
П.П. Отиде си от този свят и тогавашният председател на фонд "13 века България" Кънчо Бакалов, може би най - ревностния краевед през последните две десетилетия, отидоха си Иван Чонов, Атанас Рубчев, Димитър Буйновски, Никола Боздуганов, Мила Доротеева, Николай Кънев кънчев, Ваня Дичева, но споменът за тях е жив, както жив е Литературен Русе.
14.01.2014 год.
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/188-atanas-ganchev
