...
Огнян Стамболиев е роден под знака на Рака през 1947 в Русе, където живее и сега. Завършил е Софийския университет, специализирал в Букурещкия. Работил като журналист, учител, оперен драматург, библиотекар, редактор, секретар на Дружеството на преводачите. Превел повече от 30 книги от румънски, италиански и френски автори и 60 пиеси. Автор на книги, сред които „Нова книга за операта” в 2 тома и първата у нас „Книга за оперетата и мюзикъла”. Член на СПБ, на българския ПЕН- център, носител на редица национални и международни литературни награди, сред тях и на Румънската академия/ 1997/, представен в енциклопедии у нас, в Румъния, Молдова, САЩ, Великобритания.
--------------------------------------------------------------------------------
- Г-н Стамболиев, наскоро международните фестивали „Никита Станеску“ и „Тудор Аргези“ ви донесоха награди и признание за превод на поезия. Какво най-много ви допадна от събитията?
- Бил съм неведнъж на подобни събития, но тези две няма да забравя никога, не само заради големите награди. Казахте „награди и признание”. Да, в София и в Букурещ съм ценен, но в родния си град, за който съм работил години наред на „обществени начала”, едва ли някога ще бъда оценен, не от хората, а от властите. Никой не е пророк в собствения си дом, така че... На фестивала, посветен на Никита Станеску, бях поразен от мащабите на това събитие. За 5 дни цели 35 събития в програмата: концерти / симфонични, камерни, фолклорни и джаз/, спектакли / драматични, танцови и поетични/,,разбира се, най- много четения, премиери на книги, изложби/ живопис, графика, фотография, книги, плакати, шаржове и портрети на поета от автори от цял свят/, панаир на книгата...Високото ниво на организаторите от града, окръг Прахова- Плоещ, Румънската академия, Съюза на писателите, Министерството на културата.
В града на другия велик поет, единият от двамата „бащи на модерната румънска поезия” Тудор Аргези / вторият е Лучиан Блага, когото представих у нас с две антологични издания и през м. г. получих международната награда „Лучиан Блага” /, мащабите на събитието бяха малко по-скромни / не и стойността на фестивала/, но атмосферата беше по-интимна, прекрасна. Особено контактите между гостите, домакините и публиката. В Румъния, за разлика от България, ценят и честват на национално ниво своите големи поети, не само великия Михай Еминеску / аналог на нашия Ботев/, но и редица други - класици и съвременни. В днешно време имам впечатлението, че за кратко време българите станаха като че ли по-бездуховни от северните си съседи, въпреки общия ни корен и близката ни съдба. У нас футболът и чалгата са на преден план. Това, за съжаление, е и в много от медиите. А в Румъния просто културата и литературата в частност, са на по-голяма почит от нас, а държавата, въпреки кризата не закрива театри и оркестри, а прави световни фестивали като, например „Енеску”. Но там фестивали има във всеки окръжен град, както театри и оркестри.
И още нещо: изумиха ме редът и чистотата в Букурещ и в другите градове. Културата в поведението на хората, на шофьорите, на полицаите. Дели ни само реката, а контрастът е голям.
- Имаше ли и участници от други страни?
- И в двамата фестивала имаше гости от много страни, главно от Европа, а също и от Ливан.
- Какво бихте искали да се пренесе в литературните форуми в Русе?
- Нашата община мисли само за Мартенските дни, които са чудесен фестивал, но това е само веднъж годишно, при това за две седмици. Ние нямаме нито един литературен фестивал, нямаме кинофестивал, а също и фестивал на камерната музика, от какъвто се нуждае градът, нямаме подкрепа за книгата. И когато един литератор или артист получи награди или постигне някакъв успех, това не се чува от общината, за разлика от изявите на спортистите, които са на много по-голяма почит от културните дейци в културен и европейски Русе.
- Вие сте имал възможност да общувате с румънски поети. Каква вселена беше Никита Станеску, с какви спомени останахте от приятелството ви?
-Имах щастието да познавам Никита Станеску / 1933-1983/ и бих споделил пред българските му читатели, че беше астрален поет и човек, живеещ в свой, особен свят. В аурата му имаше нещо неземно, което привличаше и удивляваше всеки, който поне веднъж се докоснеше до него. Невероятен, изумителен талант, безкрайно добро, открито щедро сърце! Домът му в Букурещ беше своебразен клуб, отворен денонощно за поети, музиканти, художници и почитатели.
Поет- философ с огромна култура, с изострена чувствителност, с по детски наивна и ранима душа и модерна мисъл и рефлективен – това, бих казал, бяха полюсите на напрегнатото магнитно поле, в което се раждаха тези стихове. Беше истински визионер, мечтател. Образният му език изглежда непредсказуемо причудлив и на човек му трябва малко време, за да достигне до глъбините на мисълта му, на светоусещането му, на големите му прозрения. И ако за лирическото стихотворение по принцип е характерна „локалността” / на чувствата, наблюденията, мислите, образите/, то при Никита дори поетическата миниатюра е „глобална” – подобно на капка вода, тя отразява в себе си и Небето, и Слънцето. Тези удивителни стихове, бих казал, са нещо повече от повече от поезия. Никита беше номиниран за Нобел, но почина внезапно преди да получи наградата през 1983.
-Да се превежда поезия е отговорност за всеки преводач. Думите намираха ли своя ред?
- Да, преводът на поезия е трудна работа. Тежък творчески труд . Всъщност да се превежда често е по- трудно, отколкото да се създаде оригинално произведение. Това важи особено за лириката. Защото при нея отговорността е двойна: да си верен на оригинала и да представиш достоен еквивалент на този оригинал. Защото когато създаваш собствено произведение, читателят не знае какво е било първоначалното ти намерение, през какви трудности и изменения си минал и точно това ли което си искал да кажеш, си казал. Докато при превода започваш от едно завършено начало – оригинала на автора – и трябва да изведеш на български читателя именно към това ревнувано от него начало...Ще го потвърдя и с думите на нашата голяма поетеса Елисавета Багряна, която ни остави немалко поетични преводи от различни литератури, в т. ч. и от румънската поезия: „Лично за мен, писа през 1961 година авторката на „Вечната и Святата”, превеждането на едно стихотворение е дори по- трудно от написването на ново, оригинално, защото просто не разполагам със свободата на създаването.” Да, преводът на поезия, бих добавил, е изкуство на невъзможното...
Разговоря: Лилия РАЧЕВА
