Достоверен разказ

Играехме преди години на карти на територията на един от Правешките кръчмари – "Под върбата".

Денят беше неделен. В играта участвах по неволя – отсъствал бил „по уважителни причини“ един от приятелското каре картоиграчи.

Когато кандисахме, кръчмарят, който също участваше в играта, започна да ни разказва сърцераздирателно една своя някогашна гурбетчийска неволя. Случила се тя в тъмните години на „българския ни крадлив преход към капитализъм“.

– Склони ме един мой познат, майка му, да ида и аз на гурбет при него в Швейцария. Зер тук съм останал без стотинка в джоба си и без коричка хляб на масата си... Майка му... Спазарих се с негова помощ за градинар в имението на един тамошен чокой... Майка му!... И к,о мислиш, майка му? Нито той знае езика ми, нито аз неговия. Един месец, майка му, че и втори... майка му... нито имаше с кого дума да обеля, нито можех една ракия да пия като човек с някого... Майка му... И к,о мислите, майка му? Само две думи чувах и само една изговарях. И то все към обяд, майка му:

– Бонжур, мосю! – казваше ми един аргатин като мен от съседното имение; окопаваше лехите с цветя, стрижеше тревата и подстригваше живите плетове и храсталаци – като мен... майка му.

– Бонжур! – отговарях, майка му, и туйто...

И туй беше, майка му. Но де да беше само туй! Защото след има-няма два или три дена "бонжур мосю“ и пак „бонжур" започнаха денем и нощем да кънтят в главата ми...  И насаме, майка му – рев! Удрях я на рев, казвам ви, аз който в България не знаех ни сълзи, ни рев... майка му... И ме усети по някое време хазаинът, казвам ви. И повика той моя познат, за да разбере какво ми е в душата... И к,о мислите, майка му? Само дето не ревнах с глас, че искам веднага да се върна в България. И добре че хазаинът излезе човек, майка му. Купи ми билет, плати ми бол франкове за месец и нещо аргатлък и ме откара с колата си до летището... Майка му...

– Хеей, аланкоолуу! – провикна се изненадващо посред сърцераздирателния си разказ кръчмарят към един млад мъж, който се носеше умислен като поплавък по правешкия площад. – Кога ще ми върнеш стоте лева бе, мамичката ти!..

И като извика това, аз кажи-речи автоматично му рекох в ухото:

– Бонжур, мосю!

Ала той пак към мъжа:

– Не ми ли каза, че до месец ще ми ги върнеш бе... мамичката ти...

– Бонжур, мосю! – викнах този път по-силно в ухото кръчмаря, като в същото време го побутнах по лакътя и когато той ме погледна в очите, тихо казах: – Бонжур!

– А бе, Любо... не, не бе, Любо... аз само така, да си знае, майка му... Иначе знам, че няма да ми ги върне... Затуй и му ги дадох, майка му. Безработен е. Ама нейсе... Да си знае... майка му...

– И аз само така, само да знаеш – рекох му, – че много, много ме трогна с това твое преживяване в Швейцария и с тази твоя дума "бонжур", майка му...

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov