(Разказ с трета награда в конкурса на ССП „Утрешният ден“)

Денят си отиваше и настъпваше нощта. Студена и неприветлива. Малкото котенце стана, огледа се внимателно и бавно и предпазливо пое напред. За кратко време то се беше ориентирало в законите на улицата и вече умееше да се пази от изненади. Бавно се промъкваше и се оглеждаше внимателно. Стигна до една къща, спря и погледна зад ъгъла. Всичко изглеждаше спокойно и то продължи бавно. Трябваше да намери нещо за ядене. Но вече свикна да си ляга на гладен стомах. С подслона нещата бяха по-добре. Имаше две места, където можеше да се чувства в безопасност. Поне засега нямаше проблеми.

Вече притъмня съвсем. Котето обиколи няколко места, където би могло да намери храна. Това, което намери, беше нищожно: малко пръснати гранули котешка храна от магазин, сухо пилешко кокалче и сухо парче тестена закуска. И това е по-добре от нищо. За повече нямаше възможност около контейнерите за смет поради наличието на котки, които си пазеха периметъра. След това се отправи към леговището си. Той беше в запустял двор. Там влизаше през стара циментова тръба, изоставена от строители, като на другия й край имаше струпани строителни отпадъци. Те правеха заслон на леговището му и му осигуряваха, макар и несигурно, спокойствие. Приближи се до тръбата бавно, огледа се внимателно, подуши мястото и бързо се пъхна в тръбата. Дължината й беше малка, но му осигуряваше защита и време за бягство. Настани се удобно, сложи глава на предните лапи и притихна. Заслуша се в шумовете наоколо и се мъчеше да определи кои от тях са застрашителни. Така полека се унесе и заспа. В малката му глава се завъртяха разноцветни светлини, които го караха да се свива. Беше се научило да не скимти, за да не привлича нечие внимание. След около час тревожен сън се събуди и се ослуша. Шумовете бяха обичайни за нощта и това го успокои. Притвори очи и се замисли. Спомни си за един човек, който срещна няколко пъти. Той му обърна внимание, каза му ласкаво няколко думи. Котенцето се спря – къде от учудване, къде от страх – и го загледа право в очите. Там видя нещо непознато за него – доброта, а усмивката му вдъхваше спокойствие. Един път му предложи храна – гранули – но котето не пожела да се приближи. Отиде към храната, когато той се отдалечи. Тези първи стъпки на контакти с човека го караха да се вълнува и да бъде нащрек. Те бяха като светъл лъч сред ежедневните му проблеми със съплеменниците му, скитащи кучета, деца, които хвърляха камъни по него или го гонеха и други подобни. Така заспа и му се присъни усмивката на човека и ласкавия му глас. Това го накара да притихне и се събуди. Без да отвори очи и да трепне, то се заслуша. Някой тихо бе преминал покрай леговището му и сега се отдалечаваше. Котенцето се ослушваше, докато шума от стъпките се изгуби. Въздъхна и отново зае удобна поза за сън. Притихна и се унесе. Веднага пак му се яви усмивката на човека. Гласът му вече не го плашеше. Но все пак си оставаше резервирано към това ново за него явление. Усмивката все по-ясно се очертаваше в съзнанието му. Изведнъж почувства затопляне на телцето си. Това ново състояние го обърка и го извади от дрямката. Топлината го успокои. Без да отваря очи, то лежеше неподвижно, сякаш да не пропъди това ново състояние за него.

Появиха се първите проблясъци на зората. Птици в близката градинка запяха тихо утринни песни. Животът се пробуждаше. Котенцето лежеше без да мръдне и мислеше. Мислеше за усмивката и за хубавото чувство, което се загнезди в сърцето му. Това го подтикна да си пожелае да види пак лицето на човека и усмивката му. Беше сигурно, че това е нещо хубаво за него и за пръв път не изпита страх от неизвестното. Без да разбере как, в него се роди решение, че трябва да види човека. Отвори очи и се загледа във все по-усилващата се светлина на зората. За пръв път запленено от нейната красота, то си позволи да прояви нетърпение към идващия ден, за който бе сигурно, че ще му донесе радост и още нещо.

Бургас , 24.03.2016
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-1…/505-zdravko-kolev