Наложи ми се спешно да отида до апартамента на майка ми и затова реших да взема такси. Тъкмо затварях вратата на колата, когато една миловидна непозната жена хвана дръжката и я придърпа навън .Погледнах я въпросително. Помислих, че тя иска да ми вземе таксито.

Извинете, до къде ще пътувате? - попита непознатата.

-До центъра, ако сте в същата посока, влезте и Вие .- отговорих смирено.

-А по-точно къде в центъра отивате?

От къде накъде ще давам обяснения на непознат човек, но все пак съм възпитана винаги да отстъпвам и обясних, че отивам до Халите.

- О, точно Вие сте човекът! Много Ви моля за една услуга. Ще занесете ли това пакетче на сестра ми? Тя продава цветя пред халите? Аз не мога, защото гледам човек на легло. Сестра ми се казва Женя и има днес рожден ден.

-Но как така, без да се познаваме, Вие ми давате това пакетче, а и аз не Ви познавам. Не е редно, не зная какво има вътре...

-Сувенирче, да Ви го покажа ли? Ох, бабата, дето я гледам сигурно се е събудила и ще започне да крещи, като разбере, че ме няма.- завайка се непознатата.

-Ами ако не намеря сестра Ви къде да Ви върна пакета? - попитах аз.

-Живея ей тука отсреща, в шестнадесети блок, вход „А,” на шестия етаж от дясно, до асансъора, а бе хвърлете го в кошчето, ако не я намерите, не струва милиони! - избърбори набързо жената и побягна в посока на нейния блок.

Толкова ме замота тази, че забравих за моето бързане. Все пак след десет минути пристигнах пред блока на майка ми. Цветарските павилиони бяха точно пред мен. Попитах навсякъде за рожденичката Женя, но никой не беше чувал дори подобно на това име, имам предвид Евгения, Евдокия. Качих се при майка ми. Видяхме се, напазарувах от Халите. Там също има павилион за цветя. Реших, че аз нещо не съм разбрала правилно и попитах и там за Женя, Евгения, Евдокия...Няма! Споделих с майка и тя започна да ми чете „конско”.

- Петдесетгодишна жена си, големи деца имаш и как можа да вземеш пакет от непознат човек?

-Ами онази ми каза къде живее, съседка.

-Върви я търси сега да и го върнеш.!

-Ами не и знам името.

-Браво, моето момиче, браво! Вие там като на село сигурно всички се познавате и поздравявате, когато се разминавате?

Нашият род е много поколения граждани, женим се за граждани и този намек за селски живот в моя квартал прозвуча доста обидно, но замълчах, защото бях виновна. Майка ми, на седемдесет години и тя е като мен наивна. Беше дала тридесет лева на заем на мнима позната. Майка е лоша физиономистка и мошеничката я баламосала, че се познават. ” Как не ме помниш.? ”– било достатъчно. И майка от неудобство я завела в къщи, оставила я да чака пред отворената врата и влязла да извади парички от „скривалището” си. Измамничката , без да чака покана се вмъкнала вътре след майка и като застанала зад гърба и и казала:

-На мен, обаче няма да ми стигнат тридесет лева, дай ми петдесет. Като ти ги върна ще ти донеса една кокошка и яйца от село. Въпреки това майка и дала само тридесет, за да и останат пари за живеене. Добре, че не и е казала и кога получава пенсията си.

Непознатата си тръгнала с паричките и след няколко часа майка ми се усетила, че са я обрали, защото също като мен, а предполагам и много други честни хора, които не допускат дори предположение за измама, не попитала нито за името на жената, нито за името на селото! Звъннала в полицията да се оплаче, но от там и отговорили, че нищо не могат да направят...Без име, адрес, свидетели. Изпи една студена вода , а сега на мен се присмива за пакетчето на непознатата.

Аз не се разтревожих особено. Глупаво бях постъпила, но поне не са ме обрали като нея! Прибрах се в квартала си и още от спирката отидох да връщам пакетчето на непознатата съседка. Когато позвъних на шестия етаж, вход „А” в шестнадесети блок там се оказа, че не живее така изглеждаща жена, нито болна баба. Качих се на всички шести етажи на всички съседни блокове, излагах се отново и отново и нищо! Ами всеки ме пита как се казва жената! А аз не успях да я попитам, нали и двете бързахме. Ядосах се и изхвърлих пакетчето в контейнера, нали самата жена така ми каза да направя, ако не открия сестра и.

Не знам дали е следила по някакъв начин моите действия и от къде тя ми знае телефона и името, след като никога не съм и ги казвала, но след два дена ме потърси по телефона. Извиних и се, че съм изхвърлила пакетчето, а тя като се разлюти, чак не можах да взема думата да я попитам от къде ми има телефона.

-Сега ще ми платиш, скъпо ще ми платиш! За две хиляди лева гривна да изхвърлиш в контейнера, как можа ! ?

-Търсих Ви, госпожо, но не Ви намерих, обикалях блоковете и етажите, съжалявам, но Вие сте за лудницата! Дава ли се предмет за две хиляди лева на непознат? Защо не дадохте пакета на шофьора на таксито, а на мен? Освен това казахте, че е евтин сувенир и да го хвърля, ако не намеря сестра Ви!

-Глупачка, ти си луда и ме обиждаш! Ще ми дадеш парите или ще се случи нещо на децата ти!

Хубаво си помисли, пак ще ти се обадя да ти кажа къде да донесеш парите .- и трясна слушалката.

Много филми съм гледала, много истории подобни и не чак толкова съм слушала, но на живо и на самата мен да се случи е просто ужасно! Разбрах, че имам работа или с луд човек или с рекет, а може и с двете заедно. Децата ми са големи и живеят в София, но колко и трябва на една майка , за да се притесни? За децата си е готова на всичко! Паникьосах се, вдигнах кръвно! Започнах да се успокоявам, че някоя приятелка, знаейки колко съм наивна, а също и за историята с майка, ми крои номер по случай наближаващия мой юбилей. После се сещах отново за заплахата. Приятелка не би постъпила така грубо! Може пък наистина да имам работа с някаква шизофреничка, малко ли луди щъкат навсякъде? В лудниците вече няма свободни места и по-леките случаи са си сред нас. А колко пък не знаят, че са луди! Ужас! Ще чакам да и мине критичният период и да забрави.

Уви, след още два мъчителни дена оная ми звъни пак по телефона:

.-Ей, идиотката! Утре вечер искам парите в хотел ”Разград” !

-Какъв е този хотел, къде се намира?

-В Париж! В Разград, къде другаде, в десет часа вечерта, в барчето на хотела..- Тряс слушалката.

Цялото действие до момента се разцвива в Русе, защото аз живея тук. Как ще отида в Разград, ами пари от къде ще намеря? Господи, помагай! Не бях казала нищо по случая нито на майка си, нито на мъжа си, за да не ми се смеят, карат, а и да не ги тревожа. Освен това съм безработна, скоро ме съкратиха. Фтасах я отвсякъде. Идваше ми да се гръмна, но нямах нито пистолет, нито пари, че да си купя. Оставаше варианта с Дунава....с един по-як камък. Вече щях да се взривя от напрежение. Реших се да споделя все пак поне с една приятелка. Поговорихме, поразмислихме. Олекна ми малко. Сетих се, че имам една по-заможна приятелка, но в София .Звъннах и по телефона и първо и казах, че ми трябвнат пари за операция, до утре. Тя се притесни да не съм на смъртно легло, че толкова бързам. Ще ми даде, но да и кажа истината. Разказах и всичко както си беше, изваждайки на повърхността собствената си глупост и естествено обещавайки, че ще и върна парите. Тя предложи да извикам полиция да присъства при предаването, но после решихме, че с цялата бюрократична система просто нямаме време. Софиянката пое нещата в свои ръце. Нареди ми :

- Отиваш и се настаняваш в хотела, а аз ти изпращам брат ми и баща ми с парите , те ще вървят след теб и ще хванат онази жена, ще и хвърлят един хубав бой и ще си приберат своето обратно..

Между другото, богатата и извънредно добродушна, но не и наивна софиянка е от едно разградско село и затова предложи помощта на семейството си, освен заема. Според нея лесно щяхме да се справим, а и да не даваме пари излишно. Ами никой не знае лудата дали не действа и тя с няколко яки мъжаги в комбина, които да ни отупат нас? А заплахата за моите деца? Щом се е сдобила с телефона ми, значи няма проблеми с информацията и хич не е луда! Реших сама да се срещна с нея и да и дам парите с надеждата да ме остави на мира, макар че няма гаранции. Може да и хареса и да продължи да „дои” наивната и страхлива жертва, в случая мен. Нямах повече време за мислене. Излъгах нещо мъжа си, че се налага да спя при майка и се качих на автобуса за Разград. Там съм ходила само веднъж, преди сто години.

Намерих хотела, настаних се и зачаках роднините на софиянката да донесат парите. Хората дойдоха навреме с цяла торба пари. Точно в този момент влезе втората жена, настанена в същата стая. Аз от притеснение не бях забелязала, че съм настанена в стая за двама. Бащата и брата на приятелката се притесниха и кой знае защо за миг се шмугнаха в гардероба. Съквартирантката ми реши да си остави блузката вътре, напипа косата на единия мъж и се разпищя на умряло. Едва я успокоих, по точно ония изскочиха и единият и запуши устата. После скалъпихме история за изневяра, че никой не трябва да разбира и мъжете бързо напуснаха стаята. Съквартирантката се успокои, посмяхме се и обещах за компенсация да я черпя в барчето на хотела, но чак след десет часа вечерта. Тя се зарадва и влезе в банята да се приготвя. През времето, в което останах сама аз трескаво започнах да търся място, подходящо за скривалище на торбата с парите. Докато търсех чух как тя излиза от банята и мушнах парите под възглавницата на моето легло. Не щеш ли, тази съквартирантка без да пита се настани точно на него. Изтръпнах. Как да се аргументирам, че преди нея съм си избрала това легло? Събух си панталона, за да влизам в банята /без да имам такова намерение, как ще оставя в стаята парите без надзор?/ и „случайно” приседнах по гащи на нейния чаршаф. Мислех, че ще се ядоса, че ще се погнуси и ще отиде на другото легло.

-Ох, извинявай много, че залитнах и паднах на твоето легло. Ако искаш иди на другото, там още не съм сядала нито с дрехи, нито без.

-Няма нищо, скъпа, не съм гнуслива изобщо!

Погледнах часовника, наближаваше десет, а на мен ужасно ми се ходеше до тоалетната. Не смеех да оставя и за миг съкровището, а от суматохата покрай цялата ситуация още от тръгването от Русе не бях пишкала! Реших да стискам каквото и да става. Но нали има една народна мъдрост :”Зор пари не жали! ” ? Рискувах и влязох в тоалетната. Имах чувството, че от мен се изтича цялата водопроводна система на хотела. Най-после свърших и изхвърчах навън, към стаята. Веднага забелязах разместената възглавница, а чак след това разбрах, че съквартирантката ми е изчезнала с багажа си и моите пари за откуп. Имах сили само да извикам :” Боже! ”... и се събудих..

Съпругът ми се беше надвесил над мен и ме гледаше с изненада, примесена с уплаха. Каза, че около пет минути съм ломотела нещо неразбираемо, но със сигурност много тревожно. Накрая ясно чул последният ми вопъл, отправен към Всевишния.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/301-elena-vlaikova