Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том втори - Книга за (не)удачници, 2014 г.

Една февруарска вечер на 1984 година (годината на Джордж Оруел) втасах след работа в барчето на Клуба на русенските културни дейци. Купих бутилка бяло вино с минерална вода и сандвич и се настаних в прилежащата му остъклена част, която бе с отделен вход. Там бях първият за нея вечер посетител. Очаквах да дойдат по-късничко и моите двама тогавашни другари – поетите Цветан М. Тодоров и Атанас Рубчев. Имахме тогава принципна уговорка помежду си – да се срещаме всяка понеделнишка вечер в Клуба на раздумка. Така след кажи-речи половин час и те цъфнаха на моята маса. Подхванахме раздумката, ала откъм мен тя не вървеше. Бях изморен и претоварен вътрешно с никнещи като гъби служебни проблеми и ангажименти. Бях дошъл в Клуба направо от работата си. Затова и предпочетох повече да слушам отколкото да говоря. А и разговорът тръгна съвсем прозаично. По някое време обаче Рубчев, който беше и диригент, пенсиониран по болест, рече възбудено.

Ей, да ви кажа ли, онзи ден се запознах с един уникат, турчин, бачкатор в тухлената. Изглежда примитивен, а инак – познавач на много неща. Има, както подразбрах от разговора си с него, богата библиотека. Чете разни източни философии, религии, поезия, история, културология. Уникат наистина. Казах му, че, ако желае, може тази вечер да се видим тук. Ха, ето го, идва! – добави Рубчев тихо като в същото време посочи с едва забележим поглед вратата на остъклената част на барчето.

 

Погледнах към нея и видях да влиза човек, облечен в зелена работническа ватенка; с дебел вълнен капишон на главата си. Вгледах се крадешком в очите му докато идваше към нас. За миг припознах в тях Хюсеин – турчето от детството ми, с което заедно (както вече описах това в първия том на тази моя достоверна книга) открихме на Бог баир мястото, откъдето започва безкраят. Всъщност, спонтанно ми се прииска в него момент човекът наистина да беше Хюсеин, ала и спонтанно трябваше да се примиря с факта, че това мое внезапно желание е само рефлекс, неподдаващ се на предварителен контрол. Хюсеин беше вече жител на отвъдното. Беше го сполетяла като международен шофьор смъртоносна катастрофа. Обхвана ме тъга по него…

Запознайте се! – рече Рубчев – Това е Хакъ, чието име на български значи справедлив, познаваме се с него от преди няколко дни…

 

Станах и подадох ръка на Справедливия. Очаквах като стар ратай от детството си и бачкатор от първата си младост ръкостискането ни да е бачкаторско. Излъгах се – дланта му се оказа мека като плюш и някак неподобаващо малка за работник в тухлена фабрика, а и безучастна се оказа тя в ръкостискането ни. Мигом обаче си дадох си сметка, че той работи с ръкавици – бях ходил в тухлената с един мой приятел; вадихме с дебели брезентови ръкавици горещи тухли от пещта за къщата му. Спогледахме се в същият миг с турчина. И пак видях в очите му Хюсеин. Бяха светлокафяви – с тази разлика от тези на Хюсеин, че очите на Справедливия бяха бронирани отгоре със сребрист отблясък, който не позволяваше проникване в тях.

 

Като премина „запознанството” ни, Рубчев и Справедливия (който, като свали капишона си, се оказа с бръсната и валчеста като на китаец глава) подхванаха разговор, в който личеше приемственост от предишния им диалог. Ставала е дума в него за разликите в културите на Изтока и Запада и по-специално за това, което и в този техен диалог Справедливия потвърждаваше, че „западната култура не е нищо друго, освен комплицирана източна култура”. И че "изворите на духа са на Изток, а не на Запад".

 

Впрочем, отначало уж Рубчев задаваше въпросите, ала всъщност Справедливия, като им отговаряше, формулираше следващите у него. Така след има-няма няколко минути диалогът им постепенно започна да се превръща в самонадеян монолог на Справедливия. Проличаваше от време навреме в него и бачкаторският му език. Затова и аз, разполовил вече бутилката с вино, като стар ратай и бачкатор – физически и просветен – се намесих грубо в монолога му като му рекох.

 

Я по-добре ни кажи ти от коя секта си и в какво вярваш, че да се запознаем наистина!

Аз съм от никоя секта и вярвам в нищото, самодостатъчен съм в него и всичко върша по своя воля.

Изрече набързо тези свои думи Справедливия, като след всяка дума изстрелваше като с картечен огън срещу мен сребристите отблясъци на очите си.

И ватенката ли обличаш по своя воля? – рекох ехидно.

Да – отговори грубо и твърдо той.

Да – потвърдих и аз със същия тон и додадох, – у вас си я облякъл по своя воля и у вас ще я съблечеш пак по своя воля. А как ще става това по твоя воля през лятото, за да разбера как става това сега по твоя воля в топлата ти стая през зимата? Или твоята воля не зависи от сезоните и от времето навън?

Не искам да разговарям с теб – рече той, – не си от моята категория, пий си виното!

Да – рекох му, – пия го, наздраве!, в него е истината.

Далече си от нея – махна с ръка той, – щом мислиш, че се наливаш с нея. Не искам да разговарям с теб.

И аз.

Рекох и млъкнах.

***

Мълчах кажи-речи през цялото време на по-нататъшния разговор между Справедливия, Рубчев и Цветан (който от време навреме се включваше в него), но скланях ухо – най-вече за книгите и за авторите, с които Справедливия подкрепяше тезите си и се хвалеше, че ги притежава.

 

Спомена тогава, че притежава на руски език Башо, Ли Бо, Ду Фу, Лао Дз и други източни поети и философи, а също, че притежава на руски „Стръкчета трева” от Уитман, стиховете на Емили Дикинсън… И с тези поети Справедливия заостри вниманието ми (и към себе си) – витаеха в ония наши социалистически години митични ореоли около техните имена и творби. Особено около стиховете на Уитман и около японската хайку-поезия.

 

Трябва – рекох му по някое време – да ми прехвърлиш за малко някои от споменатите от теб източни поети…

Не-не… На теб не…

***

След има-няма около месец, излизайки след работа от сградата на Окръжния съвет за народна просвета, видях Справедливия току на самия площад. Махнах му с ръка да ме почака, ала и той, като ме видя, махна ръка в знак, че не иска да ме вижда.

Чакай – викнах му, – две думи… – И като го понаближих, додадох. – Що за човек си! „Разобличи мъдрия – да си спечелиш приятел. Разобличи глупавия – да си спечелиш враг.“…

Ха! – възкликна той, – в какво можеш да ме разобличиш ти като ползваш наизуст Библията?

В какво ли? Притежаваш книги, ако е вярно това, на велики поети и философи, а ги къташ като скъперник за себе си… За да се хвалиш ли с тях?... Или за да ги слагаш като светило под шиник!?...

Не ги слагам под шиник… Евангелието не те прави умен… Не си дорасъл за тях…

Ааа, значи, ти смяташ, че ме познаваш? И затова не намираш истина във виното. А аз съм гладен и жаден сега за чаша вино. Ето, ей там има уютно зеведенийце. Обичам го още от годините, когато бачках в кожената фабрика. Ела да почерпя там докато смятам, че и словото е дело и че и по него се познава човекът – особено, ако езикът му е развързан от виното…

Не пия…

Една оранжада?…

Не!.. Сам ще си купя оранжада – додаде след кратка пауза той и пак така след кратка пауза рече. – Ще дойда с теб, но при едно условие – да ми дадеш дума тук и сега, че ще отговориш после на три мои въпроса без да задаваш свои…

Имаш я…

 

Така Справедливият дойде с мен. Хапнах набързо в заведението, пих чаша вино, а той оранжада, която сам купи, и като излязохме навън да размотаваме, започна да задава въпросите си.

Първият беше – какво е съзнание? Вторият – самосъзнание? Третият – свръхсъзнание?

Отговарях последователно пътьом от центъра до към градския русенски парк, пред чиито главен вход е изтъпанчен паметникът на руският войн „Альоша”, а зад него и прочутата русенска ваза. Когато наближихме паметника, нямаше вече какво друго да кажа на Справедливия и за да спазя условието – да не задавам свои въпроси – млъкнах. Тогава той рече натъртено.

 

Слушай какво ще ти кажа. В този град аз съм единствения буден човек, а ти си в полубудно, в полузаспало състояние. Няма с кого друг да разговаряш за тези неща, освен с мен – всички други са спящи. Гледай ги – спят. По улиците спят, в заведенията спят, на работа спят, по стадионите спят. Пият, пушат, веселят се, сношават се – спят… Сега ще дойдеш у дома и там ще преценя откъде да започнем, но отсега ти казвам – направо от Изтока, от Конфуций, например, достъпен е за тебе… Защо смятам, че е достъпен!?…

Зададе реторично въпроса си Справедливият и започна да се обосновава върху основата на отговорите, които му дадох за съзнанието, самосъзнанието и свръхсъзнанието.

 

Така неусетно се оказахме до една малка жилищна кооперация между улиците „Васил Коларов” и „Плиска”.

Влязохме в нея, а после в жилището (в което живееше с родителите си) и в стаята му.

Гледаше на запад, беше около четири на три и половина. В нея имаше едно единично легло, голяма квадратна маса, един стол, голям и малък магнетофон и всичко останало книги, а също и няколко купа (до около метър високи) голям формат тетрадки.

Южната стена на стаята му не се виждаше. Във формата на пресечена пирамида на нея се облягаха последователно серия от рафтове, направени от дебело арматурно желязо. Книгите, които също се разполагаха пирамидално, тръгваха накамарени от пода към тавана, като откъм стената по пода основата на пресечената пирамида беше най-малко метър и половина на три.

Струпани книги имаше под масата, около масата, около и под леглото и къде ли не още, но не те грабнаха вниманието ми веднага, а обрамчените листове милимитрова хартия, които висяха като географски карти на стената над леглото му, и които бяха изпълнени с китайски йероглифи, а също и с хексаграмите на китайската книга на предсказанията „И Дзин”.

Лист милиметрова хартия лежеше проснат и върху масата с изписани и с недоизписани с четка и туш йероглифи…

 

Значи и китайски йероглифи бичиш?… Какво целиш с тях?

Медитирам… Проучвам ключовите йероглифи като ги изписвам с четка и туш. Милиметровата хартия ми помага да гоня съвършенство в рисунъка. Формата, съдържанието, смисълът и действието е в самия йероглиф. Китайската писменост е първична и затова едновременно е уникална и универсална. Ако я овладееш, можеш да общуваш епистоларно с китайци, без да говориш езика им. Но това знание не е за теб. Всъщност, ако искаш да постигнеш пътя на това знание, наричан от китайците Дао, трябва да откриеш сърцето си пред мен като на длан и аз ще сторя, което трябва…

Е! – възкликнах, – сърцето, и да искаш, не се открива преднамерено и не се отдава само. То се печели във взаимна откритост. Сърцата взаимно се споделят. Зная това от опит, учител съм. Възможно е да се сприятелим… А в този куп тетрадки?... – добавих като посочих един от тях.

В тях е Джидо Кришнамурти – най-необусловеният, най-свободният човек на планетата. Не е за теб…

Мисля, че с изводите си за мен прибързваш. Аз наистина имам много празноти в съзнанието си, но за сметка на това имам – както си мисля и както си представям сега – много силно въображение. А Кришнамурти – ако е вярно твърдението ти, че е най-свободният човек на планетата – със сигурност има въображение на творец. Творците са свободни…

Творец е. Но у теб няма и не може да има такова въображение, което да си въобрази мащабите на неговото. Кришнамурти е считан за съвременнен месия в Индия; изключително фин и великолепен поет-есеист… И, забележи, моите думи за него са нищо – мидени черупки, изпразнени от съдържание …

А защо мислиш, че моето въображение не може да си въобрази неговото? Кришнамурти не е ли човек?

Човек е, но не е българин. Забележи, индиец е! Какви продукти на творческото въображение имате вие, българите, и какви индийците! Даваш ли си сметка? Един приятел ми вика – чети Лилиев. Е, четох Лилиев, тук-там – импресия, нищо. Нямате вечни поети вие, българите. Няма у вас кой да се родее с вечните Башо, Ли Бо, Ду Фу, Фирдоуси, Руми и другите велики китайски и арабски поети. Да не говорим за вечните Гьоте и Шилер. Нямате своя Омир. Имате епохални поети – умира епохата, умират и те…

Не говори така, не познаваш българската литература, макар че и аз толкова я поз…

Кой!, аз ли, аз ли не я познавам? Аз познавам цялата ви българска култура. И, забележи, ще ти кажа сега: вие, българите имате само един велик човек – Левски. Само вашият Левски е успял да се домогне до истина, която се родее с вечността – ние сме във времето и времето е в нас, то нас обръща и ние него обръщаме… Това е! Това е неговата вечна истина. Левски е вечен! Но вечни поети и писатели вие нямате. Имате патриарх? Какво вечно има у патриарха ви? „Епопея на забравените” ли? Та нали цялата негова „Епопея…” отразява само една епоха, която след стотина години ще бъде аут, ще бъде отмряла. Какво вечно има у вашия Вазов!? Кажи, кажи ми нещо вечно от него, че и аз да ти кажа дали е вечно. Кажи, де!...

 

Докато Справедливия ме поставяше със всичко това натясно, у мен се надигаше вълна от негодувание. Усетих прилив на кръв по лицето си. Тя обаче не раждаше нищо; само безпомощност. Нямах нищо наум. Нямах познанията, които имам сега, 2014 г., когато пиша втория том на тази своя достоверна книга, за да можех да му опонирам подобаващо. Чувствах се като папуняк на сух клон. Ала в момента, в който той ме тикна като котка в ъгъла с неговото грубо „Кажи, де!”, у мен като от самото нищо текна с маминия напев „Песента на синчеца” на Дядо Вазов и рекох на своя ред грубо като насочих като дуло на пистолет показалеца на дясната си ръка срещу него.

 

Забележи! „Кат небето се синея, / ако ситно и да съм…”. Забележи! „С мойта хубост хубавея / всяка нива, слог и хълм…” Забеляза ли? Ако си наистина Справедлив, не може да не си забелязал как във Вазов и чрез Вазов нашият малък като синия синчец български народ се родее със самото Небе, със самата Вечност и как с красивите си народностни творения – писменост, песни, танци, носии, обичаи и други – хубавее културата на човечеството като привнася своята красота в нея наред с другите народностни култури. Както, впрочем, хубавее и световната поезия в и чрез тези четири стиха на Иван Вазов… Забеляза ли?...

Забелязах.

Призна това Справедливия.

Преди да изрече думата си обаче, бях вече забелязал как започна да гасне златистия отблясък в очите му, зад който до него наш момент той усърдно се криеше. Да. И все в същият този наш момент в ума ми беше блеснала и първата част от библейската максима, която му бях изрекъл на площада – „Разобличи мъдрия – да си спечелиш приятел...“ И сигурно за това заключих открито пред него.

Значи, имаме напредък. Може и да се сприятелим.

***

Впрочем, на това място в моите достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания се налага да потвърдя нещо съществено в себе си.

Става дума за това, което отчасти загатнах вече в първия том на тази моя достоверна книга, а именно това, че написаното в нея не може да ангажира никого – нито Справедливия, нито споменатата в предишния ми разказ секретарка по идеологията в ОК на БКП-Русе, нито друг някой, – защото тук аз описвам само вътрешни факти от моя личен живот. Между тях са и взаимоотношенията ми с други хора. Те всъщност са ставали в моя духовен поглед, в моята духовна атмосфера. И няма как те самите в нея да не са ангажирали моите духовни нагласи и енергии – с моите лични оценки и преценки, с моите творчески подходи и средства, с моите представи и фантазии и, всъщност, няма как взаимоотношенията ми с другите хора да не се трансформират у мен под влиянието на ставащото в собствената ми духовна атмосфера. Точно така, както земната атмосфера трансформира в себе си според собствените си земни закони и закономерности нахлуващите в нея външни космически енергии и вещество. Метеоритите в нея изгарят. Светлината, която е невидима в космическото пространсво (освен в източника й и в планетите, които я отразяват), става видима в земната атмосфера. И точно затова повечето от тези „други” действителни хора, с които съм влизал в едни или в други усложнени и трансформирани от мен самия взаимоотношения, имат в моята достоверна книга свои литературни имена. Така всъщност в нея разкривам само себе си – без да съдя някого и без да ангажирам никого в нейната достоверност…

***

Така виждах и Справедливия във взаимоотношенията си с него. Виждах го като самобитен философ и търсач на истината. Виждах и как усърдно систематизираше знанията си и как в същото време не робуваше на никоя философска система. Беше влюбен по него време „необусловено в необусловените и необуславящите мислители". Такива бяха, според него, Буда, Лао Дз и Джидо Кришнамурти. А когато му се налагаше да оспорва нещо на религиозна тема, тогава отдаваше предимство на будизма, който, според него, е „човешки философско-религиозен път в постигането на божественото”…

***

Не успяхме в краткото си по време общуване да се сприятелим. Дразнеше го (както виждах в себе си) това, че той полагаше неимоверни усилия да придобива знания, които аз получавах даром, включително чрез него. Озлобяваше се, когато му казвах с увереност, че Бог, според Евангелието, дава без мяра Духа си на когото си ще. Озлобен беше и от това, че му липсваше социален статус, който да съответства на високата му степен на самообразованост и осъзнатост. Разгневи се на предложението ми да се възползва от възможността за кандидастване във висше учебно заведение и да тръгне така по пътя, който аз бях извървял.

 

Какво може да ми даде вашето висше българско образование? – рече ми той реторично и отговори ядно. – Нищо. То е идеологизирано от марксизма на ента степен. В него всичко е кухо. Кухи са и професорите ви – познавам някои от тях, общувал съм с тях. Нищо.

Ще ти даде образователен ценз – рекох му, – а той – възможност за работа, която ще ти осигурява както условия за светско усъвършенстване, така и повече свободно време за духовно развитие. Така – добавих още – ако перифразирам Хегел – на степента, в която си осъзнат като човек, ще съответства битие, което няма да те озлобява…

А годините, които ще загубя докато следвам кухото ви висше образование?... Хегел? Не! Знам го. Логиг. Словесен самозатворник. Аз съм самодостатъчен, аз сам съм си път, необусловен от никого и от нищо. Нито искам да ме обуславят, нито да обуславям. Нито Христос, нито Мохамед, нито Буда ми трябва. Проучвам човешките им пътища, но не ми трябват. Нямам авторитети. Не следвам никого. Аз съм зарязал жена, дете, всичко, за да съм пътя си…

***

Така ми хортуваше Справедливия и така аз го разбирах в себе си – без да го съдя. Беше самотник в търсенето на истината за себе си и ми беше ми близък в това отношение. Само в това отношение…

***

Един ден, някъде в късната пролет на 1984 г., трябваше да се явя с колегите си от Окръжния съвет за народна просвета (а също и с хора, работещи в другите градски и окръжни културни институции) на съвещание, свикано от секретарката по идеологията на ОК на БКП - Русе. Оказа се на това съвещание, че тя трябваше да ни запознае с доклад на секретаря (по идеологията) на Централния комитет на БКП проф. Стоян Михайлов. Докладът беше свързан с появата в България на „неформални групи с нездрави философски и идейно-естетически възгледи”. Четенето му се съпровождаше с отстъпления от него, които уточняваха, че и в Русе са се появили такива групи и хора. В частност секретарката уточняваше още, че и в Окръжния съвет за народна просвета работят хора с „немарксически възгледи” - като в същото време отправяше поглед към мен. Не схващах тогава смисъла на насочеността на нейния поглед. По-скоро схващах чрез него нагласата й като секретар, отговарящ за кадровата политика на Партията в сферата на културата и образованието, да проявява покровителство над мен като „неин номенклатурен кадър”…

 

Същият ден след обяд случайно се срещнахме на улицата със Справедливия. Но не аз го забелях отнапред, а той мен. Извика ми от навалицата:

Хей, приятелю, в ръцете си ми вече…

Смяташ ли – рекох му като се усмихнах, – че човек като мен може да попадне в нечии ръце? И за какво съм ти?

Е, в моите още не си, но в ръцете на милицията си. Което означава, че и в моите скоро ще попаднеш. Казах ти по-рано – няма с кого друг да общуваш в този заспал град, освен с мен. А и аз няма с кого. Вчера у дома дойдоха двама цивилни милиционери, преровиха библиотеката ми и ме питаха кои са приятелите ми. Отговорих им веднага, че единият си ти, от Просвета, и че другият е Борис Минчев от Висшето техническо училище. Ала Борис няма да го пипнат, той е учен, той експериментира с мен. Остави ме преди година сам. Работи вече в София. А ти сега, ти няма накъде и как, освен с мен…

Грешиш – отговорих му като в същото време с триста и тридесет зора овладявах вълнението си отвътре и добавих. – В Партията има хора, които ме разбират…

Мислиш ли? – апострофира ме той.

Не мисля – рекох му, – уверен съм!

***

Казах това твърдо на Справедливия, но не бях напълно уверен в думите си. Напротив цялото ми същество отвътре се разклати и разпали. Не, не толкова от съдържанието на казаното от него, колкото от това, че след казаното от него погледите на секретарката по идеологията на ОК на БКП, отправяни към мен по време на съвещанието, в което тя четеше и поясняваше доклада за появата на „неформални групи с нездрави философски и идейно-естетичски възгледи” (и в Русе), започваха да придобиват смисъл в насочеността си като ласо, метнато над див кон...

***

Реших почти веднага, макар и с последващо многочасово колебание, че на другия ден (ще) трябва обезателно да се срещна с нея. Така и стана.

Пресрещнах я рано сутринта на входа на Партийния комитет. Беше облечена в бяло сако. Поздрави ме с учудваща ме усмивка. Смотолевих набързо, че ми се налага да я уведомя за нещо колкото маловажно, толкова и важно за мен.

Маловажно е – рекох, – защото не произтича от мен и не може (както си въобразявах в него момент) да бъде свързано с мен, и важно – защото умишлено се налага от други хора да бъде свързано с мен.

Бързам – рече ми тя. – Имам важна среща, но пътьом до кабинета ми можете да споделите с мен това, което Ви измъчва.

Това и сторих. Свързвах фрагментарно и затова съвсем набързо и задъхано смисъла на идеологическото съвещание (което тя проведе с културтрегерите на Русе), случайното ми запознанство със Справедливия и тайните милиционери, които са тършували у дома му, а също и думите на Справедливия, че съм в ръцете на милиционерите и че в края на краищата ще попадна и в неговите.

 

Секретарката по идеологията ме изслушваше търпеливо и внимателно – както долавях това, вървейки заедно към кабинета й. Но преди да стигнем до него, на третия етаж, трябваше да влезем в асансьора. И там, застанали сами в близост и лице в лице, за трети път ме споходи спонтанно усета ми за това, че някога Зевс (в „Пирът” на Платон) е тряснал със светкавицата си върху единното ни човешко същество така несполучливо, че по-голямата му, по-мощната му половина се е оказала тя, а по-немощната аз.

 

Ломотех объркано в асансьора като обръщах не толкова внимание на това, което изричах, а на нея самата. Бликаше светлина и радост в очите й. В тях отново видях Дорина. Лицето й, което по-рано виждах като възмургаво и осенено от дълго вътрешно горение, сега побеляваше и се обгръщаше от огнена аура. Нищо друго не забелязвах в него момент у нея.

 

(Но да напомня и сега в тези скоби – тук представям само моите вътрешни факти във взаимоотношенията ми със секретарката по идеологията, а не факти, свързани единствено с нея самата и не фактите на нейните вътрешни взаимоотношения с мен – опазил ме Бог да върша това. Всъщност, стори ми се в него момент, в асансьора, че преживявах това, което е преживявала и Дорина в неудържимата си любов към своя учител по литература Радомир Пателеев. Виждала е, както ми споделяше тя по време на лагеруването ни в с. Торбалъжи Габровско и както описах вече това в първия том на тази моя достоверна книга, у всеки мъж, който приличал малко от малко на нейния любим учител, все него, все своя любим учител. Виждала го най-вече в очите на приличащите на него мъже. Виждаше го тя и в моите очи. Така и аз виждах Дорина, момичето, в което бях влюбен като юноша, в очите на секретарката по идеологията. И затова смятам и до днес, че състоянието, в което виждах в асансьора самата секретарка по идеологията, е само мой вътрешен достоверен факт, а не неин. Или… може би, и неин, ако и тя по някакъв начин е преживявала в себе си същият усет за разполовяваща ни светкавица на Зевс.)

 

Впрочем, когато влязохме в кабинета на секретарката, интензивността на моето въображение за това, че в очите й виждах Дорина, толкова много се увеличи и с такава енергия се насити отвътре, че когато секретарката постави чантата на бюрото си и се обърна после с лице към мен, видях я пламнала като богиня заедно със силите и украшенията на властта й.

 

От синьозелените й очи струеше обилна слънчева светлина. А лицето и беше като обедно Слънце. Гледах я (на две крачки от мен) като замаян с чувството, че ако направя още една крачка към нея, ще се самозапалим и ще изчезнем нанякъде като кълбовидна мълния.

 

Едновременно с това опитах да проникна в очите й и да навляза в нея свободно – както усещах, че тя навлизаше свободно в мен. Ала уви! – пламтенето в тях ме отхвърляше навън както ме отхвърля и самото обедно Слънце, реша ли за миг да гледам в него.

Това ме стъписа.

И тя, струва ми се, усети това.

И, вероятно, затова сведе поглед към ъгъла на голямата заседателна маса в кабинета й и като посочи с лявата си ръка стола, на който й се полагаше да седне, а с дясната – стола, на който трябваше аз да седна, рече:

 

Заповядайте, седнете. – И като седнахме, начена сериозно. – Вие, другарю, така сте се заблудил и така дълбоко сте хлътнал в блатото на гнилите немарксически философии, че аз се чудя сега как да Ви измъкна оттам … Как да Ви помогна…

 

Каза това секретарката и заби умислен поглед в дланите на ръцете си, които бяха сплетени пред нея на масата. Забих поглед в тях и аз. Бях виждал по-рано отблизо тези ръце, бях целувал дори в знак на признателност дясната й ръка в един от празниците на нейния рожден ден, но този път те ми се сториха много, много големи женски ръце.

 

В сплетените й пръсти виждах една златна халка и един масивен златен пръстен, инкрустиран отгоре с голям тъмнозелен изумруд. После – като разплете пръстите на ръцете си в знак на безпомощност, секретарката рече.

 

Ще опитам… Но от Вас, от Вас ще зависи какъв ще е резултата… Ще Ви уредя сега среща с Началника на Окръжната милиция, той е млад човек като Вас … Интелигентен човек… От седмица насам е Началник на милицията, казва се другаря Венев. С него ще проведете другарски разговор, ще споделите това, което споделихте с мен и ще му обясните всичко, защото той… той със сигурност знае всичко за Вас…

Какво да му обясня? Не знам какво да му обясня – смотолевих трескаво и продължих безпомощно. – А и щом той знае всичко за мен… значи... (НИЩО НЕ ЗНАЕ ЗА СЕБЕ СИ – мина ми светкавично през ума това умозаключение, но изрекох следващото)... излишно е…

Не, не… никак не е излишно, трябва обезателно да се срещнете с него, инак ще стане още по-лошо за Вас…

 

И докато казваше това, секретарката по идеологията в Окръжния комитет на БКП – Русе, в очите на която виждах Дорина – момичето, в което бях по време на юношеството си тайно и безнадеждно влюбен – вдигна вътрешния телефон и нареди на организационната си секретарка да я свърже с Началника на Окръжната милиция, другарят Венев. Свързването стана веднага. Срещата ми с Венев трябваше да стане след четири дни в неговия кабинет…

***

Излязох от кабинета на секретарката с вилнееща душа отвътре. Усещах как тя препускаше кръгово у мен като див кон, чиито врат е пристегнат вече от метнато върху него ласо. Накъдето и да погледнех в обхвата на гледката ми се явяваха само – ту огненото лице на секретарката, ту огромните й сплетени ръце. Нищо друго не виждах, нито пък нещо чувах. Безпаметен него ден се оказа за всичко друго в мен и около мен. Не помня как е преминал, нито помня как съм се прибрал него ден в къщи. Цяла нощ не мигнах и цяла нощ решавах пред огненото лице на секретарката и огромните й сплетени ръце как повече няма да ходя на работа и как никога, ама никога няма да се срещна доброволно с другаря й Венев…

***

На другия ден, в пет и половина сутринта, сложих в чантата си няколкото книги и няколкото тетрадки (с Диждо Кришнамурти), които бях заел за четене от Справедливия, и тръгнах пеш към дома му. В шест бях пред вратата му. Излезе сънен, по пижама.

Ето ти – рекох му – книгите и тетрадките с твоя Джидо и с „приятелството” ти! И да знаеш – нито в твоите ръце ще попадна, нито в нечии други големи ръце. На душата, свързана с тялото, може да се метне ласо, но на сърцето – не.

Казах набързо това и преди още Справедливият да опита да ми каже каквото и да е, хукнах надолу по стълбището.

***

Трябваше да бързам. По предварително уточнен план трябваше в седем часа да пътуваме с шефа и секретаря на Окръжния съвет за народна просвета за гр. Две могили. Там трябваше на среща с другарите от Общинския комитет на Партията и от Общинския съвет за народна просвета да дискутираме и да утвърдим двегодишна програма (по моя проектна разработка) за въвеждане на мобилно професионално образование в Общината (подготовка на кадри по професии според ежегодните нужди от тях за местното стопанство). Задачата беше важна и неотменима заедно с решението ми да напусна веднага работа. Затова и трябваше да се срещна отнапред с шефа у дома му; не исках друг от колегите ми да ме вижда. Нямаше тогава мобилни телефони, а аз и стационарен телефон нямах. Знаех, че живееше на четвъртия или на петия етаж в някаква кооперация в близост до р. Дунав и малко преди седем се явих там.

***

Явих се с асансьора на етажа, на който смятах, че е жилището му. Там, на излизане от асансьора, видях в приглушената коридорна светлина на метър-два пред себе си една старица; държеше висока за ръста й тояга в ръцете си. Попитах я дали тук живее другаря Маяксимов. Тя не отговори, а само повдигна тоягата си няколко пъти с поглед забит в долния й край. Помислих си, че не може да говори и затова рекох – значи на долния етаж. Старицата потвърди още веднъж същото с тоягата си.

Забелязах неволно босите й нозе. Бяха обути в съвсем рехаво изплетени сандали и ми се стори в него момент, че бях виждал някога тези сандали. Мярна ми се в ума –приличаха на сандалите, с които бе обут човекът от Усойна, когото описах вече в първия том на тази моя достоверна история. Не задълбах обаче в спомена си.

 

Трябваше да бързам. Беше излишно да ползвам асансьора до следващия долен етаж. Затова се обърнах и тръгнах надолу по стълбището. Когато стъпих на неговото първо долно стъпало, изненадващо чух зад себе си гласа на старицата:

 

Младежо, колко е часът?

Седем без десет – отговорих гърбом като погледнах часовника на ръката си. Беше японски, марка „Сейко”, с тъмно-син циферблат, подарък от брат ми при първото му капитанско плаване.

А коя дата сме? – додаде старицата. И, слизайки надолу, пак така, гърбом, й отговорих.

Четвърти.

Кой месец?

Юли.

Коя година?

1984-та – отговорих вече учудено на старицата.

 

Случи се да стане това в момента, в който свивах вече надолу по стълбището и затова отправих поглед нагоре, към площадката, на която предполагах, че можеше да я видя приближена до парапета и я видях наистина.

Видях блеснали срещу светлината на стълбищният прозорец и отправени така към мене очи с цвят подобен на циферблата на часовника ми.

Струеше загриженост в тях, а високата тояга в ръката й стърчеше над мен като предупреждаващ ме знак за внимание.

 

Бързах. На долната коридорна площадка видях в гръб Маяксимов как заключваше вратата на апартамента си. Учуди се – като ме видя после. И докато на устните му се оформяше звук, рекох му.

От днес няма да съм на работа, напускам. Ето програмата…

Защо? – попита той като постави ръка върху моята дясна длан, която се готвеше да извади от чантата ми екземпляра от проекта за програма за развитието на професионалното образование в Община Две могили и добави. – Да тръгваме, че колегите вече ни чакат…

Няма да тръгна...

Асансьорът дойде – рече той и додаде, – влизай!, – а в асансьора и това додаде. – Защо няма да дойдеш с нас?

Защото… – казах от нямане какво кажа – става нещо в душата ми…

Знам за душата – рече Маяксимов, – другарката Дарина Дарова ми каза…

После като вдигна лявата си ръка и я постави на дясното ми рамо, побутна ме покровителски и добави многозначително.

Ти си се заблудил, но ние ще ти помогнем…

 

И тази негова добавка заедно с ръката му, която бе на рамото ми направо ме отчая. Почувствах я и нея като ласо, което стягаше вече не толкова гърлото, колкото душата ми отвътре. Чувствах и как очите ми се оросяваха откъм долните ми клепачи. Случи се това в момента, в който асансьорът спря на партера и в който Маяксимов вече отваряше с дясната си ръка вратата му. Тогава, гледайки надолу, за да не види изблика на сълзите ми, рекох.

 

Не се нуждая от помощ, а от разбиране.

 

И щом изрекох това, хукнах като кон към вратата на жилищната кооперация, която се намираше, както вече споменах, недалече от брега на Дунав. Оттам след няколко минути се намерих на брега на реката.

 

Беше все още пълноводна от пролетно-летните валежи.

 

Виждах в Нея водата как плъпваше, как прииждаше, как отминаваше, и как не изтичаше.

Беше сякаш жива вода.

Беше сякаш душата ми.

Не виждах отсреща брега, нито брега на който стоях.

Всичко беше вода, само вода.

Не се различавах сякаш от нея.

Плъпваше у мен самия така, сякаш аз самия плъпвах и долавях как именно като вода се разполагам свободно във формиращи се свободно у мен вътрешни духовни форми.

В една от тези форми кротко изплуваха рехавите сандали и босите нозе на старицата. Изтръпнах.

Видях я в следващия момент цялата - с предупредителния знак в ръката й. Все в същият момент излязох сякаш от водата - опомних се. Стоях на Брега.

***

Не знаех до него момент, че водата има свои вътрешни форми – динамични и променящи се като неустойчива атмосферна облачност. И че тя не се настанява непременно и само във външни принудителни форми, които бездруго пак тя самата формира по своите гравитационни пътища. Тези нейни свободно формиращи се у нея вътрешни форми ту чезнеха като се потапяха нанякъде в самата нея, ту се явяваха като се въздигаха нанякъде в самата нея и с тях сякаш водата формираше свои граници в собствената си безграничност.

 

Същото като мой усет и представа ставаше и в душата ми. Припознавах сякаш душата си във водата и това мое виждане ме изпълни отначало с безразличие към всичко външно и към всички мои външни отношения, а после…

 

После ме въведе (както в последствие ми се наложи да открия) в безпаметност.

***

Нямах тогава усет за обремененост – нищо предишно у мен не съществуваше и не ме безпокоеше и нищо последващо не предвещаваше да се яви като обезпокояващо, нито пък нещо друго ме вълнуваше, освен усета ми да се разполагам свободно във свободно формиращите се у мен „водни” или духовни форми.

 

Бях в тези форми някак изначално и отвътре свободен. Като водата, която течеше и не изтичаше. И този мой вътрешен усет за вътрешна свобода ме дари в ония мигове с увереност.

***

Оттеглих се с тази моя увереност от Реката, ала когато хлътнах отново в селенията на града, усетих отново метнатото върху врата и душата ми ласо: „Ти си се заблудил, но ние ще ти помогнем…”

***

Сега, 2014 г., описвам това, ала още тогава признах пред себе си – това беше гениална партийна формула за лов на слънчеви човешки души и за въвеждане на литературни хора като мен в партийно послушничество.

Почувствах я наистина като ласо, пристягащо гърлото и душата ми.

***

Атмосферата в града беше душна от юлския ден и задушлива от хлорното обгазяване, което идваше откъм румънския бряг.

***

Дърпах се и се мятах после като див кон до тогава, до когато литературния човек у мен с име Любомир трябваше най-после да разбере, че познатия от Пърсиг негърски капан за лов на маймуни с пробит кокосов орех, напълнен донякъде с ориз и вързан с въже на прът (като въдица), и метнат после на висока палма, не струва нищо пред това партийно-идеологическо ласо, от което колкото повече се стремях да се освободя като Социален човек, толкова повече то стягаше гърлото и душата ми.

 

И все пак – първото нещо, което литературният (Слънчев) човек у мен стори инстинктивно – в съответствие с Пърсиг – е да не се държи като маймуна, а да пусне веднага „ориза” (да напусне работа), за да може да измъкне така лапата (а с нея и душата си на свобода) от тясната дупка на кокосовия орех, която иначе, пак според Пърсиг, е достатъчно широка, за да може маймуната да пъхне лапата си вътре и достатъчно тясна, за да не може тя, стискайки в шепа ориза, да я измъкне навън.

Уви!

Не сработи веднага този мой вътрешен слънчев инстинкт по отношение на най-висшето благо (свободата), с което са ни дарили небесата (Сервантес). Неутрализира го после Маяксимов с думите: „Защо да погубваш живота си!”.

***

Три дни не ходих на работа и три денонощия не мигнах. И в това време душата ми наистина препускаше в стесняващ се кръг като див кон и не се подчиняваше на разума ми, който опитваше да я озапти с клиширани мъдрости.

***

Скимна ми тогава да насоча енергията й в написването на писмо, което външно трябваше да бъде адресирано до висшите партийни власти, ала, всъщност, в процеса на писане на самото писмо – ту висшите партийни власти визирах като адресат, ту самия Бог.

Вършех това несъзнавано.

Ту политах с посланието си в Небесата пред самия Бог, ту пропадах и се тръшвах със същото послание на Земята пред партийната власт.

 

После, чак после си дадох сметка, че в несъзнаваните аспекти на душата ми библейската истина за произтичането на всяка власт от Бога е здраво вкоренена заедно с Божието откровение, че власт, която е осъзнавана от човека като заробваща го, няма нищо общо с Бога. (Ев. от Лука, 4:6-8)

 

Дадох си после сметка и за това, че от това мое иначе нормално психично раздвоение е произтичала както бъркотията в насочеността на моето послание, така и бъркотията в съдържанието на самото послание.

 

Едно нещо обаче е останало цялостно и ненакърнено като истина в посланието ми – моята искреност.

 

Затова благодарение на нея (и по-специално на духовната цялостност в нея) днес мога да призная пред себе си за истина и това, че властта, която освобождава, и властта, която заробва, се намират в парадоксална взаимна иманентност; вътрешно присъщи са една на друга със всичко общо помежду си (в социалните закони) и с нищо общо помежду си (в личната свобода).

 

Мога днес да кажа и това, че и „двете власти” произтичат от Бога, но така, че властта, която заробва, няма нищо общо с Него: тя е сатанинска власт…

***

Обаче, казано е: „няма власт, която да не е от Бога” (Римл., 13-1) и споменах вече, че това откровение е здраво вкоренено в мен (отначало в несъзнаваните аспекти на душата ми, а по-сетне и в съзнаваните). Не се съмнявам в него и сега, ако и да знам, че всяка светска власт е сатанинска и че Бог, от когото тя произтича, няма нищо общо с нея. „Моето царство не е от този свят.”(Йоан, 18:36) Тоест, „Небесното царство” няма нищо общо със земното.

 

Нещо повече. Властта, която ни освобождава и която също произтича от Бога, не е силова власт (Бог не освобождава никого насила, Бог не е властник), а е творческа власт, творчество, творене на свобода от свобода! Включително в и чрез човека.

 

Когато човек призовава или моли Бога да го освободи от робство, от дългове, от болести, от грехове, то Той откликва на призива му с творчество, чиито пътища са неведоми, и изисква от човека сътворчество. Бог е Творец. Творец е и човекът в сътворчество с Бога. Творчеството е свобода. Творецът е свободен.

 

Това е установено чрез съпреживяване, чрез творчески опит и от други литературни хора.

 

Но творческият продукт, съотвореното от Бога (и от човека чрез Бога) като факт – творбата (включително и човекът, сътворен от Бога) – е с раздвоена духовна и материална (плътска) същност.

 

Духовното начало в нея е заредено с освобождаваща власт (творчество). А материалното – с възможност за проява и на заробваща власт, на сатанинска власт – властта на хитреца, на лъжеца, на този, който не е творец (или по-скоро избягва да твори, защото творчеството, освен всичко друго, е и непосилно превъзмогване на себе си), но и който умее, (умен е!) виртуозно да се ползва и да използва творенията на творците. А и тях самите по плът в нуждата им от хляб, от дрехи и от подслон да използва. Да се ползва умният хитрец от освобождаващата в творбите на творците власт-творчество (така и хищникът е свободен), а и да ги използва пак така, по плът и дух, като средства за заробване на себеподобните си.

 

Така именно „няма власт, която да не е от Бога”, но и така именно „иде князът на този свят, и той няма нищо в Мен” (Йоан, 14:30).

***

Така именно и аз три денонощия се бунтувах и се мятах в посланието си като вълна в бряг между сатанинската комунистическа власт и освобождаващата творческа „власт” на Бога.

Бунтувах се всъщност срещу властта, която произтича от Бога и по такъв начин, без да съзнавам това, срещу самия Бог, и без да си давам сметка за възможните от този мой бунт последици за мен.

 

А те бяха ужасни. Бях пред физически и духовен срив. Установих това на третия ден, когато в ученическото общежитие, в което живеех, дойде колегата ми Енчев.

***

Колега – рече ми той с изписан върху лицето му смут – извини ме, че те сварвам така. Шефът, другарят Маяксимов, ме изпраща при теб – без него, каза ми, да не се връщаш. А на мен ми се налага да изляза в отпуск. Затова трябва да уточним някои неща.

Аз – рекох на колегата с глас който излизаше из от гърлото ми с неимоверни усилия – не съм на работа вече, напуснах самоволно, шефът знае…

Той може и да знае – прекъсна ме Енчев – но аз не знам. Знам само това, че той ми нареди да не се връщам в службата без теб, а и колеги сме, ще излизам в отпуск, затова най-колегиално те моля да тръгнеш с мен.

Добре – рекох му, – да тръгваме.

Такъв ли ще тръгнеш? – смути се той. – Ще те изчакам отвън да се обръснеш и умиеш…

 

Това трябваше да сторя това и го сторих като най-напред погледнах в огледалото гърлото си, за да видя защо толкова трудно излизаше гласа ми от него. Видях го цялото подуто из от вътре и кажи речи затворено в опита си да изразя звукът „а”. Ласото около него беше стегнато до крайност – както всъщност е било стегнато и около душата ми.

***

Трудно, много трудно и с много усилия успях да поздравя с „Добър ден” Маяксимов в кабинета му.

 

Сядай тук – рече той – и не говори.

После отиде до един от шкафовете, извади от него бутилка „Столичная” водка с две чаши, напълни ги и ме покани с наздравица да пийнем. Отпих от чашата съвсем малко, а той като видя това, рече.

Не се излагай… До дъно… И следващата… В такива случаи руската водка е лековита. Пий до дъно…

 

Изпих остатъка от водката в петдесетмилитровата чаша набързо, но на пресекулки – гълтачът ми прехлъцваше болезнено. Тогава Маяксимов – като напълни за втори път чашата – добави.

 

Не бива да се излагаш такъв… Говори се, че ще бъдеш мой заместник, а виж какви ги вършиш… Изпий и втората чаша… Руската водката лекува… Пий…

 

Пих отново по същия начин и вече започнах да чувствам как гърлото ми започна да се отпуска и разширява отвътре, а с него и цялото ми тяло да се отпуска и да потъва в канапето, в което бях седнал.

 

Макар отвън да беше юлски топлик, на мен сякаш ми е било много, много студено, защото много, много приятна топлина плъпваше и ме обхващаше из от вътре.

Маяксимов се оказа прав. Руската водка ме лекуваше.

 

Бях дочувал по-рано от някого, че той е човек с руски произход – дете на руски белогвардейски изгнаници в България. Беше с научна титла „кандидат на педагогическите науки”. Почитах го като управленец. Допускаше ме понякога в тесния си служебен кръг от хора извън службата – по празнични вечери с различни поводи. В такива случаи сме разговаряли отблизо като хора, които сякаш се познават открай време и които никога не са били подчинени един на друг – така той умееше на чашка извън работата да премахва всички условни административни и обществени бариери помежду ни. Предразполагаше събеседника си към честно и откровено общуване, ала след празничната вечеря, още на другия ден, в службата, такова общуване между нас все едно че никога не се е случвало. Там той беше Началник, а аз и другите ми колеги – подчинени; всеки според ранга си. Беше властник до костния си мозък.

 

В него критичен за мен момент, обаче, както усещах, той наруши правилата си. Предразположи ме с няколко въпроса към откровено общуване. Така му разказах как е станало запознанството ми със Справедливия, каква литература съм заемал от него за четене, а също и това, което ми се случи със секретарката по идеологията на БКП в Окръга, другарката Дарова. Казах му още, че решението ми да напусна работа е твърдо и че не възнамерявам изобщо да проведа по поръка на другарката Дарова „другарския разговор” с Началника на Окръжната милиция.

 

И защо така трябва да погубваш живота си? – рече Маяксимов риторично и сам отговори. – Защото още не знаеш какво значи държава и власт. Представи си – изваждаме те с другарката Дарова от калта на едно нищо и никакво русенско село и хоп – на един от най-високите постове в областта на образованието. Селското е в повече у теб, приятелю. Вярно е – ти си познат в Русе като поет. Име си в Русе, но ти самият не знаеш какво струваш като име и личност с качества за Държавата и Партията. А те си имат свои вътрешни правила. Има необходими вътрешни правила в партийната и в държавната кадрова политика. Има държавна и партийна сигурност. Има хора, които само с това се занимават – да проучват качествата, силните и слабите страни на личността ти.

Мен питай.

Повикаха ме и мен на другарски разговор в Окръжната милиция и там ми показаха на телевизор кой и какъв съм. И там ми казаха, че трябва догодина да стана „по целесъобразност” директор в българското училище в Триполи.

И какво излиза?

Излиза, че докато те смятат за полезен за Партията, ще търпят издънките и слабите ти страни, а когато сметнат, че не си – ще ти покажат на телевизор защо трябва да те изхвърлят на общественото бунище по целесъобразност. Затуй, не погубвай живота си сам!

Иди утре в милицията, проведи там другарския си разговор с Венев и не се безпокой за решението им. То – такова или онакова – все ще е тяхно, партийно. Дръж се мъжки! Нали им показа вече, че не ти пука за службата!...

 

А виж – додаде след кратка пауза Маяксимов, – останах силно впечатлен от това, че обичаш руската литература… Никой до сега не ми е споменавал и говорил с такава любов (каквато и у мен гори) за най-големия поет в руската класическа проза – Михаил Михайлович Пришвин. Нали той казва в една от своите миниатюрите: Слънцето обича еднакво всички борови иглички, но всяка една по отделно, повече от всички. Затова боровите иглички са различни. Затова и хората са различни…

Различен си!...

Дръпни му сега още една руска водка и смело утре в „другарския разговор”…

***

Явих се на другия ден в кабинета на Венев. Даде ми мълком знак да седна на стол, който беше пред голямото му бюро, отрупано с аудио-визулна техника и телефони, а аз в същото време му рекох.

 

Идвам при Вас да проведем „другарски разговор” по поръка на другарката Дарова, макар да не зная за какво точно трябва да разговаряме другарски.

И аз не зная – рече ми той като вдигна и отпусна после рамене надолу.

Тогава – казах му – нека да започнем така. Има хора, които пиянстват по кръчмите, други, които ходят по жени, трети търчат по лов и риболов, а аз съм пристрастен към книгите. Чета като гладен вълк книги – каквито, където и както ми се случи да ги намеря – и не зная къде бъркам…

 

Никъде не бъркаш – рече ми той с усмивка и добави. – В България всеки е свободен да чете каквито книги си иска…

Добре, другарю Венев… – рекох му като се умълчах за малко и като видях през това време в себе си, че той е подготвен, вероятно по поръка на Дарова, предварително да обезсмисли „нашия другарски разговор”… – Добре е това, че в България всеки е свободен да чете каквито книги си иска, ала защо, защо тогава вашите хора вървят подире ми? Защо ме следят? Кажете ми, другарю Венев, кажете ми по другарски, къде и в какво точно греша, за да се коригирам?...

 

Това казах и такъв въпрос зададох по другарски на другаря Венев, като в същото време се доверих изцяло на усета си, който без всякакви външни доказателствени факти ми подсказваше по свои вътрешни и външни начини от няколко години насам, че съм следен от някакви хора, за които до него момент не си давах сметка, че биха могли да бъдат агенти на партийната Държавна сигурност. Такъв наивник бях. Впрочем, споделях това със жена си толкова често, че тя накрая реши, че страдам от шизофренична мания за преследване.

 

И тъй, като чу въпроса ми, отправен от мен откровено, по другарски, Венев отначало присви клепачи, за да ме погледне и даже ме погледна изпитателно, но после погледът му в кафявите му очи се смекчи и се трансформира навътре в някаква негова си, както ми се стори в него момент, злорада усмивчица. После видях как тази негова усмивка плъзна и върху възмургавото му лице. Видях и как опита да я прикрие като сведе очи и глава над папката, която беше разтворена върху бюрото му пред него. И като помълча малко надвесен върху папката си, без да отправи поглед към мен, рече:

 

Излез и почакай отвън… в кабинета на секретарката ми…

***

Излязох с тази негова усмивка от кабинета му и така се вгледах после в нея – докато чаках в кабинета на секретарката му, – че забелязах в нея нещо и от усмивката на другарката Дарова, с която тя, пламтяща в силите на властта, както вече описах по-рано, ме изслушваше до момента, в който ми рече сериозно: „Вие, другарю, така сте се заблудил и така дълбоко сте хлътнал в блатото на гнилите немарксически философии, че аз се чудя сега как да Ви измъкна оттам … Как да Ви помогна…” И това общо нещо в усмивките на Венев и на Дарова беше тяхното доволство. И Дарова, и Венев бяха доволни по своему от това, че съм „хлътнал в блатото на немарксическите философии” и че нещата, свързани с това мое „хлътване”, се развиват някак си в тяхна полза. У Дарова открито, у Венев прикрито.

Ползата у Дарова по-рано успях да я разгадая, а у Венев по-късно.

***

Впрочем, Дарова едновременно искрено се радваше (без да злорадства!) – и за това, че съм „хлътнал в блатото на немарксическите философии”, и затова, че й се отдаваше възможност да ме измъкне от него.

Ползата й от това, както впоследствие трябваше да осъзная в себе си, беше двояка.

От една страна изглеждаше, че аз, попаднал в „блатото на гнилите философии” и донатопен там от милицията, сам се елиминирах като възможен неин конкурент по етажите на партийната власт – нещо, което изобщо нито имах наум, нито си бях представял до него момент, че съм имал открита възможност да бъда именно такъв „конкурент” и че именно така стоят нещата в повратната като характер кадрова политика на Партията, и че Дарова точно затова няма как да не е познавала същият този повратен характер в кадровата политика на Партията и няма как да не ме е имала пред вид като възможен (макар и без мой хал хабер за това) конкурент за поста й. Затова (както виждах в себе си!) в усмивката й имаше доволство.

От друга страна ползата за нея – както ми се представяше тогава в мен – беше и в това, че тя се надяваше най-после да ме въведе под личното си крило в партийно послушничество.

Но нека вметна тук и това. Признавам още веднъж пред себе си – Дарова властваше не с партийната си власт над мен, а със сърцето си в мен. Тя обаче, както и това ми се струваше тогава в мен, хипнотизирана от партийната власт, не виждаше сякаш в себе си, че сърцето се „владее” само със сърце и че всъщност сърцата не се споделят дори, а само свободно и взаимно се вместват едно в другобез всякакви вътрешни и външни условности, без намесата на разума с неговата логика и власт…

***

А усмивката Венев беше наистина злорада, но злорадството й не беше насочено към мен.

Чаках в кабинета на секретарката му около десетина минути, когато от кабинета на самия Венев излезе млад и строен човек с лице, зачервено като домат и с очи, мятащи сини светкавици. Беше облечен в цивилен черен костюм, със синя риза и с тъмночервена вратовръзка.

Следвай ме – рече ми той тихо и сдържано като ме стрелна за миг с гневните си очи. Бяха светлосини. Прибрах ги заедно със зачервеното му, но и излъчващо сурова красота лице. Мярна ми се в ума непринудено – това е истински милиционер! Венев не ми се стори такъв.

***

Следвах цивилния милиционер по дълъг тесен и чупещ се след няколко метра вървеж висок коридор. После в дъното на коридора хлътнах след него в стая, която всъщност беше част от самия коридор. В нея имаше само едно малко бюро, надлъжно разположено, по дължината на коридорната стая, с пишеща машина и настолна лампа върху него, а също и два дървени стола – един пред и един зад бюрото. Продълговат южен прозорец хвърляше обилна светлина върху бюрото.

 

Седни! – процеди милиционерът през зъби като ми посочи стола, който беше зад бюрото. После той се настани в отсрещния стол, като същевременно отвори с дясната си ръка вратичката на десният шкаф на бюрото, опипа понаведен за миг-два нещо в него и докато се изправяше дръпна с лявата си ръка чекмеджето на бюрото и като сплете ръце над него, рече:

Кажи ми сега откога и откъде познаваш турчина?

 

Разказах на цивилния милиционер това, което вече описах в началото на този мой достоверен разказ и изрично подчертах в него, че след формалното ми запознанство с турчина аз съм този, който е настоявал да общува с него – и то не заради самия него, а заради книгите, които той притежаваше.

Не по неговите, а по твоите дири вървим – обобщи милиционерът през зъби и додаде. – Искал ли е турчинът нещо от теб?

Не.

Сигурен ли си? – попита ме като заби в същото време острите си като стрели очи в моите и този негов поглед ме накара да се заровя веднага в паметта си. Същевременно той, като забеляза това, рече някак сдържано и смирено.

Добре ще е за теб да ми дадеш точен отговор…

Да, да… Спомних си… Искаше ми преди време да преписваме някаква книга… На моята пишеща машина… Той да ми диктува, а аз да пиша… Но му отказах, защото нямам време… Кажи-речи по дванадесет часа работя…

А ти да си му давал нещо?

Нищо не съм му давал.

Сигурен ли си?

Да.

Да!?... Хм, не се ли опитваш да ме лъжеш?

Защо да Ви лъжа?... А… чакайте, чакайте, сетих се… Дадох му нещо…

Какво?

Един диапрожекционен апарат… Видях един ден у тях на масата му електрическа лампа с фасунка монтирана на малка дъска така, че да свети нагоре към тавана. Това ме учуди. Затуй го и попитах защо му е такава лампа. Отговори ми: „Чета една филмирана индийска книга на нея – "Махабхарата и Рамаяна". Ето филмите.” „Не си вади очите! – рекох му. – Ще ти дам един диапрожекционен апарат. Купих го от Съветския съюз. Децата ми му се нарадваха.”… Така му дадох апарата. А индийската книга, която той четеше, е вече официално по книжарниците. Преди два месеца я купих…

А книги на кои автори си заемал от турчина? Опитай се да не пропускаш никого. Важно е за теб...

Конфуций – старо издание. Ду Фу, Ли Бо, Уитман – и тримата на руски; книга с избрана китайска и японска хайку-поезия – на руски; Лао Дз и други древнокитайски мислители – на руски… Омар Хаям и Руми – на български. Михаил Пришвин – на руски… Мигел де Унамуно – „За трагичното”… Херман Хесе – „Игра на стъклени перли”… Пърсинг – „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”... Сигурно има и други, които не помня…

Има – рече милиционерът и добави, – но по-добре ще е за теб сега да ми кажеш откровено заемал ли си тетрадки от турчина? Колко?

Да. Сигурно има десетина тетрадки…

Само десетина? От всичките негови три купа – само десетина?

Да.

И какво, кого чете в тях?

Джидо Кришнамурти.

Кой е той?

Съвременен индийски мислител, поет и есеист. Хакъ ми каза за него, че в Индия са го считали за съвременен месия, а аз намирам, че е великолепен поет и есеист. Не намирам откровение у него, което да наподобява това, което е в Евангелието, например…

А защо пропусна книгата на промените?

– „И Дзин” ли?

Да.

Защото не съм я чел.

А книгата, която я тълкува, не си ли я чел? И заедно с турчина не сте ли опитвали да гадаете по хексаграмите на милиметровата хартия?

Не.

Не!?... Свободен си… Засега…

***

Излязох от стаята на цивилния милиционер с обърната като ръкав душа.

После научих, че той се казваше Алексов. Успях да подразбера по-късно, че е бил конкурент на Венев за поста Началник на Окръжното управление на МВР в Русе.

 

Всъщност, впоследствие, след година или две, Алексов наистина седна на стола на Венев. Така именно видях, че случаят с моето хлътване в „блатото на гнилите философии” се е оказал в него момент добре дошъл за Венев – изгоден случай да разобличи в некадърност конкурента си. А конкурента му, обратно, чрез обръщането на нашия „другарски разговор” в класически милиционерски разпит, да докаже на Венев „истината” за мен в подробностите на своята милиционерска правота и кадърност.

Наложи ми се после години наред да имам шизофреничен усет в себе си за тази негова „правота и кадърност”…

***

А душата ми се обърна като ръкав тогава (на излизане от стаята на Алексов) не толкова от фактите, свързани с отношенията ми с Турчина (дори не толкова от това, че Алексов в разпита ми с недомлъвки и с поглед ми даде да разбера, че знае много повече неща за мен, отколкото аз зная за себе си, включително интимни) – колкото от това, че всичко, което смятах тогава за правда и истина в нашето социалистическо общество, се срина като купчина пепел в мен заедно със всичките мои приноси и дела за „добруването” на същото това „наше” социалистическо общество...

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov