ВЛАДИМИР ЛУКОВ - ВРАТАРЯТ

Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том втори - Книга за (не)удачници, 2014 г.

 

…който влиза през вратата…

нему вратарят отваря…

Аз съм вратата…

Йоан (10: 2-9)

 

В първия том на тези мои достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания – Книга за (не)послушници – споменах, че завърших с триста и тридесет зора две годишно училище за трудови резерви (УТР) по кожарство в гр. Габрово. Споменах още, че в началото на седемнадесет годишната си възраст, през 1966 г., се прехвърлих на работа от Габровския в Русенския кожарски завод. Не споменах обаче, че в Русенския завод работих както до отбиването на задължителната по него време за всички младежи в България две годишна военна служба, така и след нея. Впрочем, изпълних дълга към Родината си от четвърти януари 1970 г. до 25 декември 1971 год. Служих в железопътни войски, мостова рота, и дни след уволнението си се намерих отново Русенския кожарски завод. Там обаче сварих някои промени. Един от моите колеги Веско, с прозвище Мокрият (лепнато му заради пиянство), се беше прехвърлил на работа от нашата бригада „Фалцьори” в бригада „Хромово дъбене”. Там заплащането на труда на кожарските работници беше най-високо. Е, оказа се, че и Станчо Свраката (един от героите на предишните ми разкази, включени в първия том на тази моя достоверна и паметна за мен книга) е сторил същото, ала не той, а Мокрият с неговите мурафети и майтапи ми липсваше. Ето защо в седмиците, през които се оказвах на работа първа смяна, често слизах в Хромовото отделение, за даразтушавам с него. Скоро покрай Мокрия се запознах с цялата бригада „Хромово дъбене” – седем-осем здрави мъже, между които и бригадирът им Минчо с прозвище Вратарят. Той беше от Сашево, Великотърновско. Отначало ме впечатли с две неща. Беше като атлет, около тридесетгодишен, изключително силен, висок, с леко поприведена походка и стойка,готова сякаш за скок; с голяма валчеста глава и със стремително умни кафяви очи. Това първо. И второ – оказа се, че и той като мен е възпитаник на Габровското УТР по кожарство – с тази съществена разлика, че е завършил после и средно образование във вечерния техникум по кожарство в гр. Ловеч с курс на обучение в Габрово. Научих впоследствие за него и това, че е бил седем-осем години вратар на Габровския футболен отбор „Орловец”…

***

Един ден между десет и половина и единадесет часа (време за почивка на работещите първа смяна фалцьори) пак така се явих в Хромовото отделение за майтапчийска разтуха с Мокрия. Случи се обаче в него момент да сваря бригадата на Вратаря в интензивна работа. Шестнадесетте огромни кожарски дървени барабани в същото отделение бяха току-що изпразнени и хромираните в тях мокри кожи категория 45-50 кг. покриваха вече всички свободни пространства по пода на работното помещение. Същите трябваше да бъдат майсторски стифирани върху огромни дървени магарета, високи около метър и петдесет, с дължина около два метра, с четири железни колела отдолу, монтирани така, че самото магаре под тежкия си товар да е подвижно и маневрено. Казах вече, че бригадата на Вратаря беше формирана от изключително здрави и силни мъже. Само Свраката беше в сравнение с тях от по-нисък калибър, но за сметка на това цялото му телосложение беше изплетено сякаш от капронени въжета. Инак, всички бяха обути в гумени ботуши и препасани с гумирани престилки, започващи от шиите и достигащи до пищялите на нозете им. През студеното полугодие (а него ден беше февруарски) към работното си облекло добавяха вълнен пуловер без ръкави, обличан на голо, и вълнен капишон на главата. Впрочем, те обличаха вълнените си пуловери на голо само по време на най-интензивната им работа – при пълненето на барабаните с желатинови (обезкосмени с разтвор от вар и натриева основа) кожи и при изваждането на вече хромираните в тях кожи. После събличаха омокрените си с пот пуловери, изпираха ги набързо в топла вода и ги слагаха да съхнат по радиаторите. Междувременно докато траеше процеса на обезваряване и омекотяване на желатиновите кожи, а и на тяхното хромиране в барабаните, бригадата на Вратаря извършваше други, сравнително по-леки подготвителни дейности и често се събираше на почивка и раздумка на две специално пригодени за тази работа високи пейки. Тогава тръгваха – и мурафетите на Мокрия, и сиирджалъците на Свраката…

***

Е, споменах вече – в него ден и в него момент нямах късмет да сваря мъжете от бригадата на Вратаря на раздумка, а напротив – сварих ги в интензивна работа. Въпреки това обаче реших да се настаня на една от пейките и да се диваносвам оттам с Мокрия. Той, както знаех от опит, носеше на задявки и по-време на работа. Обаче, минавайки покрай Вратаря, който вече набираше с длани към лактите и гърдите си една от огромните като дунавски срекмета кожи и който едновременно с това заемаше и поза, с която да я метне досущ като срекме върху високото дървено магаре… и, всъщност, сторвайки вече това, чух го в същото време да изрича с твърд глас: „„Не е човек, а желязо!” – просъскал агентът-фашист”…После, като препречи с тяло пътя ми и като се вгледа решително и някак гневно в очите ми, добави:

– Кажи ми сега, Любко, как може да се просъскат тези думи: „Не е човек, а желязо!”. Хайде сега, просъскай ги, за да чуя как става просъскването им.

– Това, Минчо – рекох му, – е стих от „Балада за комуниста” на Веселин Андреев.

– Не те питам какво е и от кого е – рече Вратарят с пламтящи очи и с това сякаш ми даде да разбера, че никак не съм добре дошъл при хората му в процеса на интензивната им работа. – Изсъскай тези думи, за да чуя как може да ги просъска агентът-фашист!

– Е, Минчо – отвърнах му, – това е образно казано… това – добавих – е метафора.

– Метафора!?

Да.

А какво е това метафора? – попита ме Вратарят като в същото време ме изгледа косо с ехиден и съмняващ се в знанията ми поглед. Аз обаче не се поколебах и веднага отвърнах.

Не знам.

Не знаеш!? – рече той като в същото време се наведе и започна да набира в ръцете си друга кожа.

Да! – казах отново и понечих да тръгна към пейката, ала той мигом извика.

Чакай!

Какво?

Щом не знаеш какво означава „метафора” – продължи той гневно – защо употребяваш тази дума? Да се правиш на умен пред мен ли?

Не.

Не? А за какво тогава! – да си правиш гаргара с мен ли?

Не – отвърнах троснато и добавих, – нито едното, нито другото. Но щом искаш с точност да знаеш, научи го сега от мен – аз не знам по смисъл какво е метафора, но знам по усет какво е метафора…

Отде знаеш!?

Как отде! Аз самият пиша стихове и имам публикувани стихотворения.

Казах това на Вратаря като в същото време го загърбих и тръгнах решително към пейката. Добре, ама на втората или на третата крачка усетих как ме пернаха по врата две-три остри капки вода и как заедно с това усещане придобивах и чувство, с което сякаш самото Небе се канеше да се просне върху ми. И това мое чувство мигом ме застави да отскоча и побягна поприведен напред. После, докато усещах как върху лявото ми рамо се плъзгаше като волски език един от крайниците на мократа кожа, която Вратарят – както бях предугадил – беше метнал като дунавско срекме над мен, за да ме улови с нея като шаран – та именно в него критичен за мен момент, заедно с пльосването на кожата върху пода, чух как той гръмовно викна: „Дръжте гооо!”. Викът му обаче, макар и гръмовен, изобщо не ме стресна, нито ме принуди да откликвам с бяг, а и не се яви в него момент у мен нагласа дори да предугаждам, а и да вярвам в това, че някои от хората му биха могли да се отзоват на призива му и да ме задържат ей тъй, за нищо. Ала, уви! Свраката веднага долетя и вкопчи като кожарски клещи пръстите на жилестите си ръце в моята дясна ръка, над лакътя, а след него и Мокрият стори същото, приклещвайки лявата ми ръка под мишницата и така ме поведоха двамата насила към Вратаря. Разбира се, че направих усилия да се отскубна веднага от тях, ала Свраката с присмехулните си и сиви като дървесна пепел очи в очите ми рече:

Любкоо, кроткоо! Не се дърпай, Любкоо! Щом Вратарят иска да те държим, значи ще те държим! Кротко, кротко сега да идем при него…

Нямаше накъде – тръгнах кротко като арестант към Вратаря, а той, като го понаближихме, рече с гневен глас:

Искаш ли сега да те ошамаря?

Че защо – рекох му – да искам да ме ошамариш, какво съм ти сторил?

Какво ли? Не знаеш какво, а?

Не, не знам.

Излъга ме нагло, а сега не знаеш?

За какво съм те излъгал!?

За това, че имаш публикувани стихотворения.

Имам.

Имаш!?

Да, във войнишки вестници.

Сврака – обърна се Вратарят към Станчо, – да му вярваме ли?

Как ще му вярваме! Неграмотник! Завършил УТе-Ре-то. Един ден бачка, един ден учи. И какво е научил! Научил е да фалцва кожи – нещо, което и аз и Мокрият го можем без да сме учили УТе-Ре-то. Не можем да му вярваме докато не видим. А не видим ли, ще го наложим по задника с голямата бъркалка за меласа – отвърна Свраката и продължи. – Той е настанен временно в къщата на завода. Да го пратим сега да донесе вестниците…

Те са на село, у дома. Ще ги донеса, щом искате, другата седмица, в понеделник – отвърнах набързо.

Другата седмица? – рече въпросително Вратарят и продължи като се почеса по врата. А дали ще те видим тук?

Аз ще го доведа – обади се Мокрият и додаде, – а Свраката да нагласи бъркалката.

Добре – рече Вратарят, – така ще стане. Ще те пуснем засега, ала мисли му, в понеделник да си тук.

Тук ще съм.

***

Нямаше колебание у мен, ала и у Вратарят нямаше. Имах у дома около десетина различни бройове от вестник „Железопътен войн” с отпечатани мои войнишки стихотворения в тях. Инак, Свраката беше прав – бях неграмотник.

***

Впрочем, спомням си как някъде към края на 1970 г. в поделението, където служех, дойде да прави репортажи една млада, много светла и много красива журналистка. Стъписах се в момента, в който я видях на пропуска.Приличаше на Дорина – слънчевото момиче, в което – както вече споделих в първия том на тази моя достоверна книга – бях като юноша тайно и безнадеждно влюбен и което във войнишките ми години бе принудено от друго момиче да потъва в дълбините на забравата ми. Журналистката беше стройна, със слънчеви синьо-зелени очи и с дълга черна коса, укротяваща се по раменете й като приливна морска вълна. Лицето й излъчваше духовни дълбини. Искаше разрешение от мен като постови войник на пропуска да влезе при командира на поделението. Трябваше по Устав да взема паспорта й. Казваше се Маргарита Петринска. После изпаднах в трескаво очакване да излезе от стаята на командира. Исках да видя отново Дорина в нея. В треска изпаднах и от друго. Пишех тайно от няколко години стихове. Музата ми бе пламнала от една друга моя безнадеждна любов, от едно друго слънчево момиче, което именно тогава, във войнишките ми години, сполучливо успяваше да натирва Дорина в дълбините на забравата ми. На него посвещавах и изпращах стихотворенията си. Казваше се Иванка, наричаха я в квартала, в който живеехме в Русе, Комедията. Но за любовта ми към Комедията и най-вече за неимоверните усилия, които полагах, за да изглеждам в писмата си достоен за любовта й, ще разкажа, ако е речено, в друг мой достоверен разказ. Пишех обаче покрай любовните си стихове и такива, които посвещавах на войнишкия си живот. Имах под ръка няколко. И, всъщност, точно те са свързани с другото, което ме накара да изпадна в трескаво очакване на журналистката – желанието ми да й ги предам за мнение. Ала нито знаех как точно да се възползвам от нейното присъствие в поделението, нито бях сигурен дали имах в себе си достатъчна смелост да сторя това. А и амплитудата на психичната ми треска нарастваше стремглаво от факта, че в сърцето ми, благодарение на същата журналистка, се срещаха и другите две слънчеви момичета, в които бях в различно време тайно и безнадеждно влюбен. Случи се обаче. Дойде момент, в който журналистката и аз в сърцето си с Дорина и с Комедията се оказахме осветлени в една благодатна за мен слънчева цялостност. Тогава именно хванах мига. Връчих в ръцете й стихотворенията без дума да продумам. Тя погледна за миг-два първото, което беше отгоре и рече:

Скоро ще намина оттук и ще Ви кажа тогава какво мисля за стиховете Ви.

***

Скоро обаче в щаба на поделението дойде не журналистката, а новият брой на войнишкия вестник, а с него и първото ми (в живота) публикувано стихотворение. Не знаех къде да се дяна. Цяла нощ не мигнах. Виждах вестника и в тъмното. Виждах го и със затворени очи. Всъщност ту него виждах, ту слънчевите погледи на Дорина и на Комедията. А когато се случи за втори път да се срещнем с Маргарита Петринска като редактор на войнишкия вестник „Железопътен войн”, тя още преди да успея да кажа каквото и да е, а и да й връча нови стихотворения, попита:

Какво образование сте завършил?

УТР по кожарство – рекох смутено и добавих за оправдание, – толкова успях.

А трябва – додаде тя – и средно да завършите… А защо не и висше! Никога не е късно за човека да учи. В стиховете Ви има сполучливи неща – метафори, образи, внушения, истини, – ала трябва и да са грамотно написани. Учете правописа!

***

Да, така беше – с неграмотни стъпки проходих в поезията и все още се чувствам неграмотен за много неща в това най-висше изкуство. Ето защо тогава, в хода на случващото ми се в Хромовото отделение на русенския кожарски завод, отдадох безрезервно дължимото на Вратаря и на Свраката – те имаха обезпечено от ниското ми образование и от самата моя неграмотност право да се съмняват в достоверността на твърдението ми, че имам публикувани стихове.

***

Впрочем, дойде и уреченият между мен и Вратаря понеделник. Слязох долу в Хромовото отделение с два броя от в. „Железопътен войн”, в които вярвах че са публикувани две от най-хубавите ми войнишки стихотворения. Пръв обаче ме посрещна Свраката и затова първо на него показах вестниците с думите:

Виж вестниците, Станчо, и викай сега Вратаря и той да ги види.

Свраката, като видя двата вестника с моите стихове в тях, опули сивите си очи, цъкна звучно на два пъти с език така, че да го чуя в шумотевицата на въртящите се барабани, а после изкрящя на Мокрия, който беше на десетина метра от нас:

Вескооо, викай Вратаряя!

И Мокрият викна същото на друг от колегите си, а и той на своя ред – на друг. И след има-няма три-четири минути из между въртящите се с грохот шестнадесет огромни кожарски барабани, обгърнати в гъсти вълма водна пара, се яви Вратарят. Беше без престилка. Идваше към мен и Свраката с едри олюляващи го крачки, с голи до раменете мускулести ръце, с широки като на плувец гърди, над които, поприведена напред, напираше стремително и голямата му валчеста глава. Облаци от бяла пара се вихреха около нея. Все в същото време из между въртящите се с грохот тъмни барабани заприиждаха към нас и другите му шест-седем колеги. А когато Вратарят дойде при мен и взе вестниците от ръцете ми, всички други негови колеги се скупчиха около нас и започнаха чинно да се вглеждат ту във вестника, който той четеше, ту в лицето му. Опитваха всъщност да вникват по този начин в чувствата, с които той четеше наум стихотворенията. Чинно го гледаха и когато върна в ръцете ми вестниците и още по-чинно очакваха да чуят какво ще ми каже. И Вратарят, като се обърна към мен с войнишкото ми звание, което предхождаше името ми във вестниците, каза:

Редник, как да повярвам, че ти си авторът на тези две стихотворения, когато аз познавам поне двама души от Русе с твоето лично и фамилно име?

А аз най-малко двадесет – додаде с крясък Свраката.

Отивам за бъркалката – викна в ухото ми Мокрият – а вие го вържете надупен за пейката.

Адско възмущение изригна в душата ми. Не знаех какво да кажа на Вратаря. Не се явяваха мисли в главата ми нито думи в устата ми, които да аргументират правото ми на авторство върху показаните от мен стихотворения. А и Вратарят като виждаше как се разлива лавата на възмущението по лицето ми, започна да ме заглежда косо и присмехулно с дълбоките си кафяви очи. И този негов поглед ме предизвика спонтанно и поради това съвсем необмислено да му кажа в очите:

Щом не вярваш на мен и на тези два вестника, ще публикувам тогава свое стихотворение в тукашния русенски вестник.

Чухте ли какво каза! – извика Вратарят като не сваляше присмехулния си поглед от мен.

Чухме! – викнаха вкупом колегите му, а той добави.

Е, точно за тези твои думи, ако не ги изпълниш, ще ядеш вече бой.

Няма да ям бой.

Ще ядеш и още как! – намеси се Свраката, а Вратарят, като поприведе и без това поприведената си напред глава към мен, рече с изострен поглед:

Ти, момченце, даваш ли си изобщо сметка какво значи вестник „Дунавска правда”? Знаеш ли изобщо какво значи един Окръжен вестник да е орган на ОК на БКП, на ОК на ДКМС, на ОС на ОФ, на ОС на БПС и на още не знам колко други каруцарски окове и оси, които са го набучили като копия и го развяват като знаме в небето на комунистическата пропаганда? Даваш ли си изобщо сметка в каква държава и в какъв град живееш? Даваш ли си изобщо сметка, колко умни и мъдри хора живеят в Русе; колко учители, колко поети, колко художници, колко музиканти, колко високо образовани хора? Даваш ли си сметка изобщо за всичко това!?

Не, не си давам сметка, нито ми трябва такава сметка. Давам си сметка само за това, че след три-четири седмици най-късно, ще имам публикувано стихотворение във вестник „Дунавска правда”.

Чухте ли го?

Чухме го! – отвърнаха като първолаци колегите му, а Свраката пак кресна:

Няма как да не яде бой, ще ми дадете лично аз да го наложа сто пъти по задника с бъркалката за меласа…

***

Дадената веднъж от мен дума увисва на врата ми като воденичен камък. И, за да не ми тежеше в него паметен за мен случай дълго, първото нещо, което сторих след излизането ми от царството на Вратаря, е да вляза в канцеларията на сменния майстор. Него – както нормално беше това за длъжността му по време на работната смяна – го нямаше; много рядко го сварвахме в нея; можеше да се открие по местата на възловите технологични процеси, но не ми трябваше той. Взех от масата химическия му молив и един кариран лист, отидох после до машината, на която работех. Седнах на дървената поставка пред нея и записах набързо това, което бездруго пътьом ми текна в стихове.

Е, стихотворението, както впоследствие трябваше да науча, се оказа „по младежки бомбастично и по социалистически реалистично”. Помня първите му два стиха: Горя като първа доменна пещ – / метал нажежен и горещ е моята мисъл…И тези два стиха, мисля сега, съответстваха по съдържание на възмущението, което тогава изригна в душата ми като последица от поведението на Вратаря пред фактите и истината, която в него момент с младежки жар и безразсъдство исках обезателно и незабавно да обезпечи достойнството ми на човек.

***

Така със стихотворението, написано с химически молив върху кариран лист, цъфнах още същия ден след свършването на работната ми смяна пред редакцията на вестник „Дунавска правда”. Там обаче, когато застанах пред красивата стара русенска къща, в която тя се помещаваше, краката ми се подкосиха. Пет-шест пъти влизах и излизах през входната й врата. В малкото антре на дясната стена висеше информационно табло със социалистически лозунг отгоре: „Отлични в труда, силни в словото”. И този лозунг, когато влизах в антрето, ме стъписваше, а когато излизах навън от него, ме стъписваха присмехулните очи на Вратаря. Така именно пет-шест пъти – ту прекрачвах навътре прага на вратата на редакцията, ту навънка го прекрачвах. Отвън Вратарят ме натирваше обратно навътре, а отвътре лозунгът – обратно навън. Когато обаче се случи в края на краищата отвън да сваря заедно с кафявите очи на Вратаря и изцъклените сиви очи на Свраката, лозунгът и свързаната с него моя предства за силните в словото хора, с които трябваше да се срещна, се изпари в очите ми. Тръгнах решително навътре. Изкатерих нагоре вити дървени стълби и хлътнах след бързо почукване в отдел „Култура” на редакцията. В стаята на едно от бюрата стоеше достолепен възрастен мъж, а на друго от тях – слаба жена с мургаво лице и с тъмнокафяви очи. Успях да ги поздравя набързо с „добър ден” и да смотолевя смутено, че нося едно свое стихотворение. Мъжът ме изгледа с поглед, в който от една страна долових снизходителност, а от друга – пренебрежителност. Жената обаче ме покани да седна и поиска да й предам стихотворението. Извадих от джоба си сгънатия на четири кариран лист и й го предадох. А тя още като го разгъна и погледна отвътре, беше готова да прихне в смях, но успя да се въздържи и след като прочете наум написаното рече:

– Е, написано е с химически молив, но пък е добро… Добро е за възрастта Ви.

И сякаш за да я чуе по-скоро достолепният мъж, отколкото аз, добави:

Написано е по младежки бомбастично и по социалистически реалистично.

После добави и това:

Бих публикувала стихотворението Ви, ала след седмица в Русе започват да текат мартенските музикални дни. Тях ще отразяваме в двата мартенски броя на страницата за литература и изкуство „Север”. Вие обаче можете да предложите стихотворението на страница „Младост”. Тя се помещава долу, на втория етаж. Там е „еди-кой си”. Кажете му, че аз, Мила Доротеева, Ви изпращам.

Слязох долу. Там ме посрещна много учтиво „еди-кой си”, когото видях като младеж на моята възраст. Попита ме това-онова и обеща, че стихотворението ще бъде публикувано във вестника през следващата седмица, във вторник. Повярвах на думата му. Ала още с включването на погледите ни един в друг в момента, в който се намерих в стаята му, забелязах, че нещо в тях не се осъвмести както трябва. И това „нещо” се оказа впоследствие по-силно от дадената дума на „еди-кой си”. Между впрочем и на мен ми се е случвало най-вече пред себе си, а понякога и пред други хора да съм „еди-кой си”, когато, поради непреодолими обстоятелства или поради нещо друго, включително и поради немърливост, не успея да изпълня дадената от мен дума. Но, както и да е. Напънах се тогава да повярвам на думата на „еди-кой си” и побързах да уведомя Вратаря, че стихотворението ми ще излезе през следващата седмица, във вторник, което, разбра се вече, не се случи. А и Вратарят като че ли само това чакаше.

Не си мисли – рече ми той, – че това изобщо ще се случи. А и кой си!? Кой си ти за редакторите на вестника, че да се случи! Кой си!?

Оговорих му самонадеяно и пак така по младежки прибързано и недомислено, че знам кой съм и че срокът от три-четири седмици, който сам си дадох, все още не е изтекъл. Обаче докато отговарях на Вратаря така, все още самонадеяно, в душата си гледах не в него, а в очите на редакторката Мила Доротева. С нейните тъмнокафяви очи си бях тръгнал от редакцията на вестника. В тях виждах и душата на тази жена, която после опознах като изключително благороден човек и като една от най-добрите български поетеси. Нейната душа всъщност ме вдъхнови да напиша стихотворението, което тя публикова после в страницата за изкуство и култура „Север” на в. „Дунавска правда” и в което сякаш преднамерено я задължавах да го публикува. Ето това стихотворение.

 

КЪМ БЪДЕЩЕТО

 

За да стигна до теб

като вихрите волен и жив,

ще ми трябват крилете

на всички орли…

 

И по пътя трънлив,

за да стигна до теб,

обичта ще ми трябва

на хората…

 

Тук дишат горещите дни

и синеят просторите…

 

Мое бъдеще,

в мен прозвъни

като цъфнала пролет!...

***

Случи се обаче при повторната ми среща с Мила Доротеева нещо, което сам забърках. Бях написал и това стихотворение върху кариран лист с химическия молив на сменния майстор. Със сигурност и то е гъмжало от правописни грешки, защото и Мила ме попита това, което и редакторката на войнишкия вестник Маргарита Петринска ме беше попитала, а именно това – какво образование имам. Смотолевих и пред нея, потъвайки в себе си от срам, че съм завършил двегодишно УТР по кожарство и че – добавих после още по-объркано – може би ще реша да уча в русенската вечерна гимназия.

Добре – рече тя и додаде. – Стихотворението Ви ще излезе следващият брой.

И то, както вече казах, наистина излезе. Обаче колкото повече се зарадвах от това, че то излезе в срока, определен от мен пред Вратаря, толкова повече се сащисах от това, че след фамилното ми име редакторката бе поставила запетая и бе уточнила – „ученик”. А когато показах вестника на Вратаря, той се почеса по врата и рече присмехулно:

Това не си ти.

Аз съм – рекох, – стихотворението е мое.

Ти ученик ли си?

Не.

Значи не си ти…

Писала е, че съм ученик – побързах да уточня, – защото малко объркано й казах, че възнамерявам да уча.

Възнамеряваш да учиш!? – попита ме с ехидна почуда Вратарят.

Да.

Сигурен ли си в това, което казваш?

Не, не съм сигурен.

Значи не си ти.

Аз съм. След две-три седмици най-късно ще публикувам и друго стихотворение във вестника. Този път обаче, като го напиша, пръв ти ще го прочетеш. Съгласен ли си?

Съгласен съм. – рече Вратарят с едва доловима усмивка и тази негова усмивка, извираща от дълбините на кафявите му очи, ми се стори някак издалечно позната.

***

Впрочем, сега, когато пиша тези редове и когато отново виждам тази негова усмивка в душата си, налага се ребром да призная пред себе си, че до момента, в които се срещнах с Вратаря, а после и споетесата Мила Доротеева, нито възнамерявах да пиша и да публикувам отново стихове, нито пък ми минаваше и през ум на двадесет и една годишна възраст да ставам ученик.

***

След отпечатването в русенския вестник на второто мое стихотворение, случи се в един априлски ден обратното – вместо аз да отида в царството на Вратаря (за да разтушавам там с Мокрия), той дойде при мен на втория етаж в Хромовия участък. Изненада ме.

Любко – рече, – Хвърчилката, новият сменен майстор, нареди да си избера човек, с когото да помагаме на хората, които категоризират пресни кожи в хумбите. Пристигнали са с два кораба от Аржентина и няма как, ще трябва да действаме. Нося ти за тази цел чифт ботуши. Обуваш ги и тръгваме.

***

Не бях влизал в хумбите. Те се намираха откъм югоизточната страна на водно-варовия участък на кожарския завод. А самият завод се намираше на заливната тераса на река Русенски Лом, плътно до мястото, откъдето стремително възлиза нагоре втората, надзаливна тераса на същата река. Именно там, в стръмния склон на тази втора речна тераса, изградена в основата си от льосовидни глини, се намираха хумбите. Пред тях се разполагаше голяма циментова площадка, посипана цялата с морска сол. Там кипеше интензивна работа. Мъже разтоварваха идващите един след друг камиони, пълни с пресни аржентински кожи. Други здрави мъже влачеха като роби кожите към хумбите. Включихме се междувременно в тази работа и ние, с Вратаря. Колкото повече наближавахме широкия, приличащ на пещера вход на хумбите, толкова по-дебел слой морска сол се налагаше да газим. А когато влязохме в самата изкуствена пещера, ботушите ми потъваха в морската сол до половината. Тежка осолена смрад лъхаше от няколкото други пещерни тунели, които тръгваха от външната пещера навътре и извиваха нанякъде като се свързваха с други тунели. Всички тунели бяха облицовани отвътре с тухли и осветлени по сводовете с електрически крушки. Здрави, но с бледи лица работници, сновяха из тях като призраци и влачеха след себе си по една прясно одрана кожа. Други ги разстилаха, според отредената им по тежест категория, осоляваха ги обилно, сгъваха ги на четири и ги стифираха. Забелязах и това, че някои от тунелите имаха пред входовете си табели, които указваха какви кожи са стифирани в тях – бразилски, аржентински, канадски, американски, холандски, индийски…

Виждаш ли, Любко, откъде и как тръгват хубавите обувки и чанти, които хората с удоволствие носят по красивите улици на градовете? И смяташ ли ти сега, че същите тези хора ги е еня за това, че „въглищният пласт затрупа / петнадесет човешки трупа” в забоите на мините, когато сядат вечер в пищно осветлените си с електричество холове да гледат телевизия, а също и затова, че в хумбите тези посърнали хора давят с години живота си в тази осолена смрад?...

***

Около четири часа работихме с Вратаря в хумбите. А когато излязохме отвън и ни брулна в очите обилното предобедно Слънце, той изрече и тези стихове на поета Никола Вапцаров: Отвънка ухае на люляк, / отвънка е синьо небе. Приятелю, птиците, чу ли? Отвънка е пролет! Здравей! После Вратарят се обърна към мен и рече:

Чуваш ли тук гласа на птиците, Любко, ухае ли ти тук на люляк?

Не – отговорих, а той додаде.

Е, тук, в границите на завода, а също и в границите на индустриалната зона на Русе няма как да чуваме песента на птиците и няма как да долавяме мириса на люляка, но и тук, стига да искаш, и най-важното – стига да си готов (а аз смятам, че си готов), можеш да откриеш някое кътче, в което да има птици и да ухае на пролет. Ела сега с мен – ще те заведа там, но трябва и дума да ми дадеш, че няма да показваш това място на никого, защото стигането до него, ако не е подготвен човек и си няма водач, може да му коства живота.

Добре – рекох, – имаш думата ми. – и добавих: – Сам ли откри това място?

Не – отвърна Вратарят, – бай Хасан, един много добър и мъдър турчин, който работи във водно-варовия участък и който не случайно носи името си Хасан, което значи красив, ме заведе до него кът преди три-четири години.

Докато говорехме така с Вратаря, неусетно се оказахме в огромното предверие на водно-варовия участък. Там също кипеше работа. Беше около единадесет и половина часа преди обяд. И там, както беше в предверието на хумбите, здрави мъже влачеха осолени кожи и ги закачваха после на огромна железна рамка със специално предназначени за целта множество железни куки. Рамката висеше на кран, спуснат на човешки бой растояние от пода. Заобиколихме я внимателно, след което се оказахме между кубичните (четири метрови) басейни (постоми), някои от които бяха празни, други пълни до половината или догоре с вода, а трети със спуснати върху тях рамки със заредени за опресняване във водата солено-консервирани кожи.

Тук, в постомите, ежедневно потопят за опресняване около тридесет тона сурови кожи. Виждаш колко дунавска вода се лее. Затова трябва трябва да внимаваме – рече Вратарят с глас, който надвиваше шума на работещите по-нататък в огромното хале на водно-варовия участък хаспели, чрез които ставаше обезкосмяването на кожите в специално пригодени за целта басейни с разтвор от калциева и натриева основа.

После, като навлизахме по-навътре в халето, той продължи.

Трябва да внимаваме много, защото от три-четири години насам, откакто работя в завода, двама души вече се удавиха в тези постоми. Добре ще е – продължи той – внимателно да ме следваш. Ще вървим между постомите без кожи, защото другите, с кожи, са още по-опасни. Падне ли човек върху желязната рамка с куките, обезателно осакатява. Можеш ли да плуваш?

Мога.

Е, следвай ме сега.

***

Следвах Вратаря, а той избираше да вървим по широките до 30 см. и високите до 20 см. над пода циментови бордюри, които отграничаваха постомите един от друг с възможността да се полагат върху тях железните рамки с окачени на тях кожи. Избираше доколкото му бе възможно сухи бордюри и балансираше, вървейки по тях, а и аз така – след него. Така стигнахме до тясна желязна врата на източната стена на халето, която се отваряше навътре. А навън почти на крачка от нея се оказахме пред друга подобна врата, означена със знак за високо електрическо напрежение. Вратарят обаче сви веднага наляво, на север, и ме принуди всъщност да вървим по много тесен коридор, образуван между високото хале на водно-варовия участък и сградата, която, както личеше, играеше роля на заводски електрически трафопост. После заизкачвахме тясно и стръмно стълбище, а след него и тясна, но не много стръмна пътека. Така се явихме по-нататък, на около петнадесет метра от трафопоста, пред един бетонен бункер. Той – по сведение на Вратаря – се оказа отдушник на големия каптаж, захранващ с обилна дунавска вода огромните нужди на завода от нея. Зад източната страна на бункера се разполагаше малка, около двадесетина квадрата, полянка, която беше съвсем леко наклонена към самия бункер. На изток от нея се издигаше стръмно склона на все същата втора надзаливна тераса на река Русенски Лом, в чието гърди на юг от полянката бяха и хумбите. А току в ъгъла, сключен от полянката и ската на терасата прорастваше като огромна лула ствола на една джанка, която нагоре се разклоняваше ветрилообразно така, че заслоняваше с цъфналите си клони къжи-речи цялата полянка и я обсипваше вече с бели венчелистчета. А самата полянка беше затревена с троскот и с цъфтящо нагъсто великденче.

Тук ще полегнем за почивка – рече Вратарят и добави. – Добре би било да полегнем направо върху Земята, за да почувстваме туптенето на сърцето й, ала ще сторим сега това според напътствието на народната мъдрост – да не лягаме направо върху нея през месеците, в които има буквата „р”.

И като каза това, Вратарят се наведе към обраслото с ниски издънки коренище на джанката и измъкна из зад него две гумирани откъм външната си страна стари кожарски престилки. Подаде ми едната и рече.

                 – Ето сега, така направи.

Така всъщност разстлахме престилките върху полянката под ветрилообразната джанка и легнахме по гръб върху тях на такова разстояние един от друг, че да има място и за разперените ни в това положение ръце. Впрочем, още в момента, в който легнах по гръб с разперени встрани ръце, веднага почувствах как умората от работата ми в хумбите започна да се свлича като мокра кожа от мен и да попива в дълбоките тук льосови лавини на Земята. В същия момент видях как бялото було на цъфналата джанка привлече синката на пролетното Небе и я потопи в очите ми. Всичко у мен стана синьо и обсипано в бели венчелистчета. Сред тях покълваха и рехаво-зелени листенца. Сипеше се всичко това в душата ми до момента, в който погледът ми се кумолира неволно от придошлата внезапно гълчава на няколко врабчета. И щом стана това, врабчетата се умълчаха. Трептяха обаче радостно с крилца и телца върху цъфналите клонки. После се спотаиха. Спотаено ги наблюдавах и аз. Отначало цялостно, с телцата им, а после едно по едно, ала така – неволно. Погледът ми сякаш сам се фокусираше върху главиците и зениците им. Виждах непоклатима будност и завършеност в тях. Помислих дори, че – за разлика от мен – те по същия начин са непоклатимо сигурни и уверени в съществуването си. Прииска ми се да споделя това с Вратаря, като мислех в същото време, че и той ги наблюдава. Когато обаче извърнах леко глава, за да сторя това, видях, че клепките на очите му бяха затворени. Реших в същият миг, че е заспал. Ала в момента, в който вече отмествах погледа си от него, за да го фокусирам отново върху едно от врабчетата, Вратарят, изненадващо ме попита:

Знаеш ли каква е разликата между образования и необразования?

Вдигнах рамене така, както лежах по гръб, защото ми се стори, че въпросът му изобщо не се свързваше с мястото и с настроението, в което се намирах.

Каквато е между живия и умрелия – додаде в отговор той.

Не ми изглежда да е такава – отвърнах му и понечих да продължа. – Виждам врабчетата…

Ние не сме врабчета – прекъсна ме троснато Вратарят. – Врабчетата, а също и всички други живи същества, освен човека, нямат заложена възможност в себе си сами да отпадат от себе си, от собствената си непоклатима увереност в съществуването си, от собствената си духовна цялостност. Само външно насилие може да ги лишава от тази тяхна увереност. Затова те са и непоклатимо будни. Иначе, по отношение на човека, само външно изглежда, че разликата между образования и необразования не съответства на разликата между живия и умрелия. Но вътрешно… Впрочем, знаеш ли на кого точно е посоченият от мен отговор на въпроса за разликата между образования и необразования?

Не.

На Аристотел – рече Вратарят и добави. – Знаеш ли кой е той, чел ли си нещо от него?

Не, не съм чел нищо от него, но знам от моя дядо Коле Македонеца, че той е най-великият древномакедонски мислител, който е бил учител на Александър Македонски, станал впоследствие Велики благодарение на своя велик учител.

Значи, нищо не знаеш за този древногръцки учител – отсече Вратарят. – Защото, ако знаеше кой е той, щеше и това да знаеш из от себе си като самия него, че разликата между образования и необразования е същата каквато е тя между живия и умрелия. Сам щеше да констатираш още, че си жив-умрял…

Не съм жив-умрял – прекъснах го с възмущение…

А и това щеше да видиш – добави твърдо Вратарят – че всеки от нас, хората, на някаквосвое вътрешно равнище е жив-умрял, и че истински живее само онзи, който постоянно учи и се образова. А да образоваш постоянно себе си, означава постоянно да изоставяш себе си и по този начин постоянно да откриваш себе си като нов човек. Означава още да изоставяш естествено вродените у теб усет, представи и идеи за истинското знание и пак да се върнеш в същия този усет, в същите тези представи и идеи като новороден в тях. Нали ти самият ми каза преди месец и нещо, че знаеш по усет какво е метафора, но не и по смисъл, по съдържание?

Да – отвърнах и веднага добавих, – и точно затова не съм жив-умрял.

Не бързай сега като пуле пред майка си! Тук постомите са бездънни – рече Вратарят. – Стига ти в този момент да знаеш, че първата разлика между образования и необразования в теб, е тази, че образованият, за разлика от теб, знае не само по усет какво е метафора, но може и по смисълда изрази какво е метафора. Виждаш ли сега тази разлика в себе си?

Виждам я – рекох смирено.

Добре, напредваме благодарение на усета ти. Напредваме точно така, както Сократ, за когото със сигурност също си чувал, но и за когото пак със сигурност нищо не знаеш, е напредвал заедно с един роб, който бил неграмотник като теб в математиката, но който, напътстван с въпроси от Сократ, давал сякаш по чудо точни математически определения за отношенията между страните, ъглите и диагоналите в квадрата. С това Сократ доказал, но всъщност неговият ученик Платон чрез учителя си Сократ доказал, че цялото знание като усет, идеи и представи е заложено в сърцата и в душите на всеки от нас – досущ като смътен спомен от един друг наш свят, от една наша духовна родина, в която сякаш сме съществували преди да се родимтук, на Земята. Това всъщност е била целта на Сократ – да върне роба в духовната му родина. Ала в същото време, в хода на общуването си с него, той непреднамерено показал и това, че за разлика от необразования човек, който не може сам да изрази в мисли и в думи вложеното у него знание като смътни представи и идеи, образованият, обратно, може не само да изрази сам в мисли и в думи същото това знание, но и да задава въпроси, чрез които да го изрази по същия начин и у другия, у необразования, чрез него самия. Схващаш ли тази разлика, Любко, и заедно с нея – какво значи образование?

Схващам я – рекох и добавих. – Схващам дори какво значи учител. Сократ несъмнено е бил учител.

Добре – отвърна Вратарят, – добре схващаш. Един ден, ако е рекъл Господ, може и от теб да излезе учител, ала ще трябва преди това да се опомниш и на всяка крачка в живота си трябва да помниш, че „един е нашият учител – нашият Отец небесен”, който „е Дух и истина”, път към истината и Живот в нея. Него с дух и истина постоянно трябва да следваш, ако не искаш да „живееш” жив-умрял на Земята и ако искаш всъщност така да се завърнеш жив като самия Сократ и роба, когото той е образовал, в предвечната наша духовна родина. Казано е това в Евангелието. Чел ли си Евангелието, Любко?

Да, съвсем бегло, повърхностно, повече от любопитство и значи – побързах да изпреваря Вратаря, – можеш вече да кажеш, че не съм го чел.

Казвам, не си го чел! – продължи той грубо и додаде. – Сократ е знаел същото по усет, а именно това, че един е нашият небесен УчителЖивотът! Знаел е това преди това наше предвечно знание да бъде записано в Евангелието като откровение на нашия Господ и Спасител, в което Той ни разкрива себе си като „пътят, и истината и животът”. (Както и Платон е знаел по усет около 350 години пр. Хр. откровението на Спасителя, че ние сме били с Него „отначало” (Йоан, 15:27) там, „в света на идеите”, в нашата предвечна духовна родина.) Знаел е всъщност Сократ, че е щял да бъде жив-умрял, ако би бил решил за себе си (така, както ти си решил), че е знаещ на базата на вродените си смътни представи и идеи, съдържащи знанието (пътят към завръщането ни в предвечната ни духовна родина) в безформен и в безизразен вид. Знаел е още, че щял да бъде жив-умрял, ако не би учил постоянно, ако не би следвал постоянно своя небесен Учител, своя – както сам той го схващал в себе си – демон. Откъде е знаел това? – попита реторично Вратарят и отговори. – Из от себе си го е знаел. Защото и откровението на нашия небесен Учител, който е едновременно „пътят, и истината, и животът”, е вложено в сърцата и в душите ни като наш усет, представа и идея за Него – отпреди сътворението на този наш свят. Затова именно образованият, живият Сократ, неочаквано за „знаещите”–живи-умрели в този наш природен свят, твърдял, че е не знаещ. Обучавал роба на своя събеседник-опонент на математика, а твърдял в същото време пред опонентите си, че е незнаещ. Не е ли неочаквано това и не изглежда ли някак тъпо за тях това Сократово „знание” и поведение, Любко?

Как не!

А виж сега какво ни казва „свръх знаещият” като самия Сократ св. Августин Блажени, който е живял около 400-та година сл. Хр. (или около 900 г. след Сократ) – „когато не ме питат какво е време, знам какво е време, а когато ме питат – не знам”. Впрочем, – вметна Вратарят, – Сократ е бил мъдър, най-мъдрият човек на Земята, според откровението на бог Аполон чрез Делфийския оракул. Обаче, като узнал това откровение на Бога за себе си, той веднага решил да изследва себе си, за да узнае с какво е по-мъдър от другите. И като вършел усърдно това под път и над път, като общувал усърдно с другите, със „знаещите” по сокаци, по пазарии по пирове, узнал в края на краищата от самите „знаещи”, че е по-мъдър от тях само с това, че е знаел, че не знае – докато те не знаели това и не можели да проумеят в себе си това истинско Сократово знание – пътят на завръщането ни в предвечната ни духовна ни родина. И точно затова незнаещият Сократ искал още повече да знае, още повече да научава и да изследва с помощта на „знаещите” какво е човек и Бог, добро и зло, истина и лъжа, светлина и мрак, добродетел и справедливост, разум и невежество, живот и смърт, любов и омраза... Между впрочем именно по този начин Сократ постоянно образовал себе си и другите и постоянно отбягвал така съдбата на необразования жив-умрял в себе си; изпил после спокойно чашата с отровата, която му присъдили „знаещите”–живи-умрели, и посрещнал спокойно физическата си смърт с вярата, че е пътувал постоянно жив към предвечната ни духовна родина и че е заслужил там да стане вечен жител на „островите на блажените”. Но всъщност така именно Сократ с насъщния си човешки живот изпълнил със съдържание откровението на бог Аполон, ставайки по такъв начин най-мъдрият човек на Земята. Същевременно точно така той обезсмъртил духа и душата си в духа на човечеството като най-мъдър човек на Земята, но не станал блажен като св. Августин. Можеш ли, Любко, да кажеш защо?

Не.

И аз не можех – рече Вратарят. – Но случи се да науча това от моя преподавател по литература във вечерния курс на Техникума по кожарство. Беше с три години по-голям от мен. Прихождаше от Габровската реална гимназия. Там се числеше на работа. Сприятелихме се с него. Един пролетен ден той дойде на габровския стадион да гледа приятелския мач между моя футболен отбор „Орловец” (бях капитан на отбора) и другия Габровски отбор „Чардафон”. Имаше идея тогава двата отбора да се обединяват (както и стана впоследствие), та затова често уреждахме приятелски мачове помежду си. Е, същият пролетен ден, след мача, някак неусетно за мен, се намерихме с преподавателя ми по литература приседнали в тревата под една цъфнала вишна, подобна на тази тук наша цъфнала джанка. И ето сега – както тази обилно цъфнала в клоните си джанка привлича с цветовете си и потапя в очите ни синката на Небето, така и онази цъфнала вишна в самата западна ограда на Габровския стадион него ден потопи самото Небе в очите ми. Почувствах се тогава неизмеримо цялостен. Бях свързан сякаш със всичко живо. И всичко живо беше свързано с мен в лоното на една неописуема красота. Поисках да споделя това мое чувство с преподавателя ми по литература, мислейки в същия момент, че той не го изпитва, ала тъй и не съумявах да намеря в себе си думи, с които да сторя това. В един от следващите моменти обаче – като видя сякаш, че упорствам над нещо в себе си – той самият стори това като рече:

С теб, Минчо, тук и сега, благодарение на тази цъфнала вишна, съвсем спонтанно и непринудено се случи (по Божията благодат в красотата!) да се завърнем в нашата предвечна духовна родина. Ти почувства пълнотата й в себе си и ти се иска сега да я изразиш пред мен в мисли и в думи, ала тъй и не съумяваш да сториш това, а, според мен, и не трябва. Не е нужно да вършиш това, защото ако опиташ и най-вече, ако упорстваш да вършиш това, сам ще отпаднеш от нея самата, а и от себе си по такъв начин ще отпаднеш. Ще отпаднеш всъщност от сегашното си състояние на духовна цялостност, на цялостен човек в себе си

Всъщност – продължи преподавателят ми по литература след кратка пауза, – можеш да кажеш за нашата истинска духовна родина само нещо подобно на това, което св. Августин Блажени казва за времето – „когато не ме питат какво е време, знам какво е време, а когато ме питат – не знам”. Така и ние с теб, Минчо, трябва да се научим като св. Августин Блажени не да казваме, а да показваме в думи какво е нашата истинска духовна родина. Питат ли ни какво е тя, да вдигаме рамене. Не ни ли питат какво е тя, да показваме какво е. Но за да сме в състояние да вършим това, трябва да усвоим пътя на високата духовна образованост в себе си, по който са вървели както предшествениците, така и следовниците на св. Августин Блажени, за да стигнем така и до себе си. Да придобием всъщност по този извървян от тях път (включително и от св. Августин – до самия себе си), висока степен на духовна образованост в себе си. Така няма да ни се налага да повтаряме техните насъщни житейски пътища и да прахосваме сили наново да откриваме това, което те са открили вече в себе си като познание за себе си, а по-скоро – ще откриваме чрез откритото от тях познание самите тях и самите себе си. Ще откриваме всъщност, че самите ние сме собствената си предвечна духовна родина, собствената си духовна цялостност, в която сме и в която са живи със своите пътища на духовна образованост в нея всички наши предшественици като наши духовни учители

Така именно в себе си – добави съсредоточено преподавателят ми по литература – ще видим например, че св. Августин Блажени няма защо да се пъни да ни казва какво е време (а и ние няма да го питаме какво е време, за да го вкарваме така в „незнание”) след като предшествениците му Сократ, Платон, Аристотел, Плотин и др. са сторили вече това. Даже си представяме и виждаме вече в себе си, в собствената си духовна родина, че на равнището на духовната цялостност, която сме и в която исторически присъства и живее Сократ, ако попитаме самият Сократ какво е време, то той, за разлика от св. Августин Блажени (който се намира в друго наше равнище на живот в същата наша жива и насъщна в нас духовна родина), веднага би се заел чрез самите нас да изследва какво е време и да установи в края на краищата, че не е в състояние с човешки мисли и думи да изрази цялата истина, вложена в усета и в понятието ни за време. Ще стигне обаче с неимоверното си упорство съвсем близо до цялата истина в усета и в понятието ни за време и с това ще изрази силата на своята мъдрост. Мъдростта, Минчо – добави преподавателят ми по литература, – е труден, изнурителен и трънлив наш път към блаженство. Необходимо е да изминаваме този път, по който всъщност образоваме себе си през целия наш насъщен живот, но тя не е самото блаженство. Блаженството е възвърнатото у нас с помощта на нашия небесен Учител състояние на духовна цялостност, възвръщаната у нас духовна родина, в която съзерцаваме Него самия и нас самите като цяла Истина, като Цялостен Човек, като Бог в неописуема пълнота, красота, свобода, любов, творчество и съвършенство…Ето защо, Минчо, мъдрецът у Сократ е казвал, че знае, че не знае и това негово знание е резултат на висока образованост, с която човек може да постига мъдрост. И ето защо блаженикът у св. Августин е казвал, че знае, когато не го питат, и че не знае, когато го питат, и това негово знание – да знае едното, да знае и другото – е резултат на свръх образованост, с която човек може не толкова да постига, колкото да получава в дар от самия Бог блаженството…

***

И тъй, Минчо – рече ми още моя преподавател по литература след кратка пауза, – ти сам видя как тази цъфнала вишна възпламени у нас (чрез Божията благодат в красотата!) с бухналия си бял облак над нас самата наша предвечна духовна родина. В нея бихме могли да видим сега и да усвоим (като наш, защото е наш!) духовния път както на пребиваването ни, така и на отпадането ни от нея. Това всъщност може да стане чрез живота на нашия праотец Адам, който, според библейския мит за сътворяването на човека (а митът е достъпна за човека форма на изразяване на цялата Истина), е бил сътворен от Бога образ и подобиена Бога. Тоест, можем да видим изначално у нас чрез библейския мит в нас, че нашия праотец Адам в предвечната ни духовна родина не е бил като Бога, нито е бил бог, а е бил (в първоначалния миг на сътворяването си) само образ и подобие на Бога. Можем да видим още, че Бог, който е Дух и Истина, е сътворил своя образ и подобие, а също и самия свой свят, за да съзерцава себе Си в него по същия начин, по който и ние вършим същото в и чрезсобствените си творения.

Но… – продължи моя преподавател по литература след нова кратка пауза, по време на която сякаш се загледа в себе си и видя сякаш нещо в себе си – изглежда, че Бог като Творец в най-висша степен изразява неизчерпаемостта както на откритата в себе си същност на Творец в опита си да постигне съвършенство в сътворяването на своя образ и подобие – човека, – така инеизчерпаемостта на своите възможности за постигане на собственото си съвършенство на Творец, което се оказва също тъй неизчерпаемо в Него самия за самия Него. Всъщност, вижда се в Библията (Битие, гл.1)., че това е така. В нея за всичко сътворено от Бога до преди сътворяването на човека се казва: „Бог видя, че това е добро”. А за сътвореното след човека като образ и подобие на Бога се казва: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.(Битие, 1-31)…

Ала в съдържанието на думите „твърде добро” – продължи моя преподавател по литература пак така, след кратка пауза – се съдържа парадокс. От една страна това съдържание ще рече, че стореното от Бога все още не е и не постига самото добро в пълнотата на неизчерпаемите Божии възможности за осъществяване на самия Бог като Творец. А от друга страна ще рече, че сътвореното от Бога надхвърля по пълнота съдържанието на самото добро, осъществено в предели, които сам Бог определя в себе си за самото сторено вече от Него добро. Затова, от една страна, в хода на Библейското повествование се казва „Бог видя, че това е добро”, а от друга страна се казва: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро.(Битие, 1-31).

Всъщност – добави преподавателят ми по литература, – този парадокс е същностен за самия Бог като Творец. Същностен е за Твореца изобщо, защотобезналичието на този парадокс в себе си, Той не би бил Творец с неизчерпаеми възможности за творчество и не би имал пак подобни възможности за реализирането му в съответни свои предели. Без този парадокс Бог не би видял например в себе си това, което свидетелства по-нататък Библейското повествование в мита за сътворяването на човека, а именно това, че „не е добро за човека да бъде сам”. А и не би постановил после в себе си като корекция на „твърде доброто” в себе си: „да му сътворим помощник, нему подобен” (Битие, 2-18). А и не би търсил впоследствие сред останалите сътворени от Него твари такъв „помощник”. А и не би констатирал после, че „за човека не се намери помощник, нему подобен” (Битие 2-20). И най-после Той не би сътворил жената из от човека, из от неговата духовна цялостност. Тоест, вижда се в мита за сътворяването на човека – образ и подобие на Бога, – че Бог като Творец и Живот по отношение на себе си е както с неизчерпаеми възможности и хоризонти (предели в безпределното) за творчество в себе си, така е и с неизчерпаеми творчески възможности в себе си за постигане на добро в себе си. И това, Минчо – заключи моя предовател по литература – е естествена Негова същност. Същност е на Твореца!...

И ето сега – добави след нова кратка пауза моя преподавател по литература, – като виждаме тази Божия същност в собствената си духовна цялостност, можем да видим чрез библейския мит за сътворяването на човека и това, че нашият праотец Адам е бил в себе си всичко това, което в себе си е и Бог – с тази съществена разлика (в него моментот библейския мит за сътворяването на човека), че Бог в него, в Адам, е само свой образ и подобие. А това ще рече, че каквото е ставало по същност в Бога, такова е ставало като отражение на същата Божия същност и в нашия праотец Адам. Тоест, Адам сякаше бил и е изглеждал идентичен със своя Творец и това сякаш в него момент от осъществяването на Бога като Творец в себе си е било пределно добро за него, за човека изобщо, но изглежда, че не е било твърде добро за самия Бог с оглед на Неговите неизчерпаеми възможности за съвършенство…

– Впрочем – вметна моя преподавател по литература като се загледа още по-дълбоко в себе си, – изглежда, че на Бог като Товорец в себе си бързо му е омръзнало да съзерцава себе си в Адам като свой образ и подобие – точно така, както и на нас самите ни омръзва да съзерцаваме продължително образа си на човеци в огледалото – освен, разбира се, в случая на митичния Нарцис, който се е удавил в отражението на собствения си образ. Не ни омръзва обаче като реални личности да съзерцаваме себе си в други реални личности. Другостта ни привлича. В другия като личност ние съзерцаваме и откриваме много по-истински себе си, отколкото в огледалото. Това са забелязали още древните. Забелязал го и Сократ, който под път и над път бързал да общува с другите и да се съзерцава в тях (и те в него), и да се открива в тях (и те в него), и който дори в самотата си общувал със себе си като с друг, за да съзерцава така самия себе си…

– Затова, струва ми се – добави пак моя преподавател по литература след нова пауза, в която сякаш се опитваше да преминава като по тънък лед над дълбока река, – Бог като Творец е поискал в себе си нашият праотец Адам сам да се оличности в Него като друг, като личност, като Богочовешка личност, способна на безкрайно взаимно общуване и на безкрайно взаимно съзерцаване с Бога като Личност. Бог като Личност да съзерцава себе си в човека като Личност и Човек да съзерцава себе си като Личност в Личността на Бога…

– А условията за това – добави все така с усърдно и с изострено внимание в думите си преподавателят ми по литература– са (били) съвсем естествено налице в същността на Бога като Творец. (Били) са в Неговите неизчерпаеми по откритост и по многообразие възможности за творчество, а и за творчески избор из между тях. Същите възможности като несублимирано и нереализирано все още в творчески актове съдържание със съответен избор из между тях са (били) заложени и в нашия праотец Адам. Именно така той е бил самообраз и подобие на Бога – без осъществен до него митологичен момент от създаването на човека свой творчески избор и свой творчески акт…

Тоест – продължи усърдно моя преподавател по литература, но и все така внимателно, – в него митологичен момент от сътворяването на човека нашият праотец Адам все още не е бил оличностен като друг в Бога. Не е бил личност в Бога. А това е така, защото заложените от Бог в човека неизчерпаеми възможности за оличностяването му в Бога стават действителни единствено и само чрез личен творчески акт и избор. Но все в същият митологичен момент от сътворяването на човека в Бога, у нашия праотец Адам е нямало все още нищо лично, за да е можел той сам да направи успешен (именно като свой) първия свойличен избор в Бога. Тоест, нашият праотец Адам като образ и подобие на Бога е бил в него момент кажи-речи идентичен с Бога точно така, както е идентичено с нас и нашето отражение в огледалото – с тази съществена разлика (според Битие, 2:7), че сам Бог се е отстранил от Адам като свой образ и подобие, вдъхвайки „в лицето (му) дихание за живот”. Тоест, нашият праотец Адам е станал жив в Бога, станал е, както е посочено по-нататък в същия библейски стих, „жива душа” и е можел по такъв начин на своя ред сам да съзерцава своя Създател точно така, както и нашият Създател го е съзерцавал – свободно!...

Всъщност – додаде преподавателят ми по литература, – нашият праотец Адам е станал именно потакъв начин чрез Бога свободен в себеси образ и подобие на Бога. Можел е по такъв начин сам да се отстрани от Бога и сам да съзерцава Бога (докато нашият огледален образ не може да стори това) с всички открити и неизчерпаеми по същност Божии възможности в себе си да се оличности в Бога. Могъл е да стори това обаче с алтернативата, която е била тогава – и в него като образ и подобие на Бога, и в самия Бог – или дастане катоБог, или да стане бог, да стане богочовек по начина, по който Бог постановява това в Евангелие от св. Йоан, 10:34„Аз рекох: Богове сте вие.” – и доуточява как става това в стих 10:35 чрез отправеното към човека свое Слово…

– Обаче, на – продължи моя преподаветел по литература, – в него митологичен момент от сътворяването на човека като образ и подобие на Бога е възникнал изглежда друг творчески проблемв Бога, подобен на по-раншния, според който Бог констатирал в себе си, че не е добро за човека да бъде сам. Всъщност, оказало се в него момент – в момента на вдъхване „в лицето на дихание за живот”, – че у нашия праотец Адам се явил непосилен за него и непреодолим по такъв начин от самия него парадокс. Оказало се всъщност, че у Адам е имало всичко онова, което го имало в Бога и в същото време е нямало нищо от онова, което го имало в Бога. Имало е всъщност в него всичко от Бога като открити и неизчерпаеми по същност и по избор (из между тях) възможности за творчество (и с това душата на нашия праотец Адам се отличавала от душите на животните), но пак същите тези Божии възможности за творчество са били в него момент у Адам кухи, били са за него нищо, били са лишени в него от зародиша на превръщането им в действителност, тъй като уАдам всеоще енямалоЛичност, която да осъществи по такъв начин свой личен избор за творчество, свой личен творчески акт. И с това фактически неговата душа не се отличавала съществено от животинската. Тоест, изглежда, че творческият проблем пред Бога в този Негов момент от сътворяването на човека – „Наш образ и Наше подобие” (Битие, 1:2) – е бил първият творчески избор, първият творчески акт на човека. Бил е проблемът в това как безличният Адам (приличащ едновременно на Бог и на животно) да осъществи свободно първия свой личен избор, първия свой творчески акт! Или с други думи казано – как да се оличности той в Бога и Бог в него. Как да стане Богочовек при условие, че е нямало все още нищо лично в него, че не е бил Личност!...

***

Тук, на това място в своите мисли – продължи разказа си Вратарят, – моят преподавател по литература се умълча. Умълчаването му сякаш бе предизвикано от това, че на клоните на цъфналата над нас вишна долетяха и кацнаха няколко игриви врабчета – досущ като тези, които видяхме как долетяха и отлетяха после от цъфналата сега над нас джанка. И аз тогава като теб, Любко (до преди час), мълчаливо наблюдавах врабчетата и се любувах на тяхното естествено съвършенство. Любувах се на завършеността на техните чуруликания и на техните нежни подскоци по клонките, които не засягаха цъфтежа, а напротив – предивикваха у него само нежен трепет. Трепет, който обсипваше главите ни с падащи от нежна зрелост бели вишнови венчелистчета. Породиха тогава същите тези врабчета въпрос у мен, свързан вътрешно с всичко онова, което преподавателят ми по литература споделяше с мен, и му го зададох така:

– Не кацнаха ли сега тези врабчета по свой избор на цъфналата над нас вишна?

– Да – отговори спокойно той и добави, – сториха това обаче без свой осъзнаван по развоен път избор. Всъщност – добави още той, – врабчетата (а също и всички други птици и животни) избират така, парадоксално, без да избират. Избират с пълна увереност и непоклатимост в себе си на равнището на собствената си духовна цялостност, която е и Божия. Впрочем, врабчетата избират така сякаш Бог съучаства в техния избор. Избират с и в импулсите на сърцата и душиците си, избират не толкова инстинктивно, както установява науката, колкото с усет, интуитивно. Вършат това в собствената си духовна цялостност. А в нея всичко за живота им, отграничавано от времето и пространството, е налице, включително зрънцата, трохите и песъчинките, които те кълват, за да храносмилат…

– Но – попитах смутено и учудено преподавателят си по литература, прекъсвайки го – какъв е този врабчов избор без избор!? В какво се състои парадокса в този техен избор? И, изобщо, щом все-пак врабчетата избират (макар и без избор), не би ли означавало за нас това, че те мислят, когато избират? Или поне, че им се налага да мислят като нас, когато избират? Защото съвсем сигурно е, че всеки възможен избор за нас предполага мислене? И то здраво мислене! Не важи ли същото и за врабчетата?

– Важи – отвърна преподавателят ми спокойно и добави. – И врабчетата мислят, ала пак така (както и избират) – парадоксално, без мисли. Парадоксът в техния избор и в тяхното мислене е в това, че самият техен избор и самото тяхно мислене не се извършва развойно и по този начин осъзнавано, аналитично, чрез понятия и обмисляне на алтернативните възможности (както ние, хората, вършим това), а чрез непосредствена интуитивна сублимация и оценка на наличните възможности за избор в собствената им духовна цялостност. При това моментът на тази тяхна непосредствена интуитивна сублимация и оценка на наличните възможности за избор в собствената им духовна цялостност съвпадасмомента на самия техен избор в тяхната духовна цялостност – например в посоката и в целта на полета им. Мисъл (без мисли) и полет (с избрана цел на полета) при тях се оказва едно и също нещо…

– Трудно ми е да вникна в това, което говорите – казах на преподавателя си като го прекъснах отново, а той рече.

– Да, Минчо, трудно е днес за човека да низхожда до равнището на мисленето (без мисли) на врабчетата и да вниква в него и да влиза по такъв начин в духовната им цялостност. Това обаче съвсем не означава, че той няма възможност да върши това. Напротив, заложена е била (и тази Божия) възможност у него още от момента, в който той по волята на Бог е бил сътворен образ и подобие на Бога. С времето обаче, но по-точно от митологичния момент, в който му се е наложило да направи своя първи свободен избор, той сам се е дистанцирал (чрез осъществения си вече избор) от тази своя възможност да върши това – да низхожда (а и да възхожда) и да навлиза по такъв начин безпрепятствено (като същински бог) по всички Божии равнища на духовната цялостност, включително тази, на врабчетата, а също и на всички други животни… И на растенията… И на ангелите…

***

Тук, на това място в мислите си – продължи разказа си Вратарят, – моят преподавател по литература отново се умълча. Умълча се сякаш заради мен. Подразбрах това чрез онова, което ставаше в съзнанието ми. То сякаш започна да се осветлява отвътре така, както Слънцето осветляваше тогава и изпълваше в райска белота бухналата в пролетния си цъфтеж вишна. А тя над нас сякаш заедно с нас плуваше безтегловно в ефира… После той добави:

– Всъщност, Минчо, точно на базата на заложената у човека (ще кажа засега – неосъзната и затова неоползотворявана негова вътрешна възможност да низхожда (а и да възхожда) и да навлиза по такъв начин безпрепятствено (като същински бог) по всички равнища на Божията духовната цялостност – точно затова човек днес (осъзнато) външно се чувства като господар на Природата. И решава именно така, външно, с ум – чрез различни научни методи, подходи и средства, – че може да вниква, да навлиза и да се намесва по такъв начин пак външно (и затова в повечето случаи брутално) по всички равнища на Живота в природата. Разбира се, че той успява донякъде да върши това. Успява външно, чрез тази своя обективно детерминирана научна дейност, успява с ум да изследва например външните аспекти в живота на животните и да възприеме по такъв начин (високомерно и затова погрешно), че вътрешно той се състои само от инстинкти, от вродени (и/или придобити в хода на еволюцията) у тях модели за поведение. Другояче казано – човекът днес толкова много се е дистанцирал чрез собствения си ум от вродената в него възможност да низхожда и да възхожда вътрешно (и по такъв начин непосредствено, с духовен усет) по всички равнища на Божията духовна цялостност, че изобщо не допуска в себе си и помен от мисъл дори, че в дълбините си същите тези „животински инстинкти” са проява на мислене без мисли. Затова именно, Минчо, и на теб, и на всички нас като съвременни представители и наследници на човешкия род ни е съвсем трудно да вникнем в тази парадоксална Божия истина, а именно в тази, че врабчетата мислят без мисли, че избират без избор и че при тях (в равнището на тяхната духовна цялостност) мисъл и действие са едно…

– Добре – рекох на преподавателя си по литература като го прекъснах отново, – добре, но все още не мога да вникна в същността на това, което споделяте с мен. Затова мисля, че ще е по-добре за мен да се обърнем отново към мита за сътворяването на човека, за да ми кажете как стоят принципно тези неща у самия човек, а и за да ги видя по този начин у мен самия, а и за да мога всъщност точно така да вникна в тях…

– Такава е целта и на разговорът ни – додаде спокойно преподавателят ми, – който бе възбуден преди около час от тази цъфнала над нас вишна и който бе преориентиран донякъде в теб от врабчетата, които долетяха и кацнаха по свой избор на нейните клони. Всъщност – добави още той, – Божията истина в нас, хората, е такава, че не можем по друг начин да низхождаме и възхождаме в равнищата на Божията духовна цялостност, които в природата се проявяват като типове, класове, разреди, семейства, родове, видове и индивиди същества (а също и вещества) освен отвътре, дори когато се опитваме да вършим това външно, чрез научни методи подходи и средства. А да низхождаме и възхождаме отвътре по всички възможни равнища на Божията духовна цялостност означава да сме вътрешно (поотделно и заедно) самите тези равнища на духовната Божия цялостност. Да сме в Бога богове по начина по който е казано това в Евангелие от св. Йоан, 10:34-35„Аз казах: Богове сте вие.”. Означава заедно с това да сме и равнището на цялостността, което сме самите ние като хора в Бога. Тоест, в случая с врабчетата, да сме едновремено – и равнището на Божията цялостност у врабчетата, и нашето човешко равнище на духовна цялостност в Бога, а също и самата Божия духовна цялостност по всички нейни равнища в (а не извън или над) Бога. Точно това обаче многотрудно се отдава на човека, който отдавна вече сам по своя първи личен избор (според библейския мит за сътворяването на човека) е овъншностил себе си и света, в който живее. Впрочем, чрез своя първисвободен избор човек така се е овъншностил спрямо Бога, че му се налага вече предимно външно (и затова в повечето случаи брутално)да нахлува чрез обективиране на развойните аспекти на своето мислене в научни методи, подходи и средства не само в света на животните и растенията, но и в своя собствен човешки свят. Пораженията и опустошенията в света на природата, а също войните с опустошенията и икономическите кризи в човешкия свят, са доказателство за това. Те са дело на човешкото безумие в превъзнасянето на силата на обективирания в научни методи, подходи и средства развоен човешки ум…

– А как – попитах припряно преподавателя си по литература, – как е станало така, че човек се е овъншностил спрямо Бога в осъществяването на своя първи свободен избор? Нали сам казахте преди малко, че нашият праотец Адам не е имал в себе си възможността да направи своя първи свободен избор? Казахте и защо. Казахте, че е нямало нищо лично в него и че всъщност не е бил в него момент от сътворяването си личност в Бога, за да може сам да избира. Как тогава той е осъществил сам своя първи свободен избор? И най-важният въпрос, който възниква сега у мен – каква е била алтернативата пред него? Да бъде подобен на животните ли? Да избира без избор – и да не е личност? Да мисли без мисли – и да не е личност? Или обратното – да е личност в избора си без избор и в мисленето си без мисли? Ама че въпроси! Объркан съм.

Това казах на преподавателя си по литература – рече Вратарят – и наострих уши като магаре пред мост, а той рече.

– Такъв именно изглежда да е бил, Минчо, и творческият проблем у Бога (за който споменахме по-рано), а именно този – как нашият праотец Адам е трябвало да направи своя първи свободен избор! Защото (споменахме и това) в него момент от мита за сътворяването си той нее бил личност в Бога и поради това не е осъзнавал в същия момент пред каква точно вътрешна (едновременно – и своя, и Божия) алтернатива е бил изправен като образ и подобие на Бога-Личност. (Животните не са образи и подобия на Бога-Личност, те са биологични индивиди в Бога – какъвто между впрочем е и неоличностеният все още човек в Бога, нероденият „отново”Йоан, 3:3-7 – в Богачовек.) И затова именно Бог сам разкрива тази своя Божия (и човешка в него момент от сътворяването на човека) алтеранатива пред нашия праотец Адам и сам фактически му подсказва кой е неговият възможен добър избор (без избор!) за неговото оличностяване в думите: „от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Битие, 2:16-17)…

Да – добави някак тъжно и умислено преподавателят ми по литература, – такава е била алтернативата – и у Бога, и у нашия праотец Адам като негов, неоличностен все още в самия Бог образ и подобие на Бога… Била е неизбежна тази алтернатива за нашия праотец Адам – както, между впрочем, е неизбежна тя е и за нашето „повторно” раждане в Бога (Йоан, 3:3-7) … Да… Каква точно е била алтернативата на първия свободен избор в и пред човека в него паметен за самия него момент от сътворяването му!? – добави този път като на себе си моя преподавател по литература и сам начена да отговаря.

Много философи (субективни и обективни идеалисти) и много теолози са разсъждавали и мислили по този въпрос, а философите-атеисти направо са го отхвърляли като несъстоятелен. Отхвърляли са мнозина (от едните и от другите) и мита за сътворяването на човека като възможна за човека форма за узнаване и за изразяване на цялата истина за човека в човека. Едно нещо обаче не може да се отхвърли и то съвсем не зависи от това дали признаваме или не за истина, онова, което ни говори библейския мит. Не можем да отхвърлим от себе си това, че всички ние като хора непринудено чувстваме в сърцата и в душите си, че живеем живот, който неумолимо ни натрапва да мислим, че нещо в него и(или) в нас самите не е както трябва да бъде, че не е сякаш завършено, или поне не е както ни се иска да бъде…

Е – възкликна преподавателят ми по литература, – ако вярваме в библейският мит за сътворяването на човека, то той ни казва защо това е така. Но ако не вярваме в него, то кой тогава би могъл да отговори на въпроса ни защо ние, хората, чувстваме, че не сме такива, каквито ни се иска да бъдем? Защо се виждаме като „личности в проект”!?– както казва Хосе Ортега-и-Гасет. И защо не знаем цялата истина за себе си!?

Впрочем – вметна преподавателят ми по литература, – библейският мит за сътворяването на човека ни казва, първо, че Бог като Творец на човека опитва дапосредничина неоличностения все още Адам в Него като му подсказва кой е добрият първи избор (без избор!) за него, за неговото свободно оличностяване в Бога и, всъщност, за неговото превръщане в безсмъртна богочовешка личност в Бога. Споменахме вече, Минчо, че това посредничене е в Божиите думи: „от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Битие, 2:16-17)…Тоест, алтернативата на първия избор пред нашия праотец Адам е била дали да живее като безсмъртно човешко същество в Богаили да живее, умирайки „бездруго”, като овъншностено същество „извън” Бога.„Бездруго” смъртоносното „познаване на добро и зло” овъншностява, а самата смърт е крайно овъншностяване, излизане извън Бога, който, според Откровението му, е Живот. Всъщност, възможността за крайното овъншностяване на човека се е съдържала в Божиите думи – „бездруго ще умреш”. И тази възможност, криеща се в „дървото за познаване на добро и зло”, изглежда, че е подвластна на Бога само като отправено предупреждение към човека, а именно това, че ако избере да яде от плодовете на това „дърво”, „бездруго” (което ще рече независимо от Бога и/или от от каквото и да е друго или друг) ще умре...

Обаче – продължи преподавателят ми по литература, – същият мит ни казва и, второ, а именно това, че – след опита за посредничество на Бога – в райската градина се явява и друг посредник с друго съдържателно посредничество в осъществяването на първия избор на неоличностения все още човек в Бога – „змията (която) беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде” (Битие, 3:1).Тя казва „на жената: не, няма да умрете; но знае Бог, че в деня, в който вкусите от тях (от „плодовете на дървото, що е посред рая”), ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло”. (Битие, 3:5). По-нататък митът ни казва и това, че „Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.” (Битие, 3:6)

Ето така, Минчо, според библейския мит за сътворяването на човека – добави преподавателят ми по литература – неоличностеният все още човек в Бога приема не Божието посредничество за осъществяването на своя първи свободен избор (без избор), а посредничеството на „хитрата змия” (с развойно осъзнаван избор). Така именно той прави своя първи свободен избор – първо, като се вслушва в думите на „хитрата змия”, а не в тези на Бог, и, второ, като се вглежда не навътре в себе си, където може да открие истината за себе си, изправен пред истинската совоя (и Божия) алтернатива на избора си (без избор!), анавън от себе си, като се вглежда външно във фактите, като „видя… че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание…”. И така всъщност човекът, който е бил в него митологичен момент от собственото си сътворяване само образ и подобие на Бога, приема чрез посредничеството на „хитрата змия” да се овъншности, да му се „отворят очите”, да стане като Бог – „ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло”. И митът ни говори по-нататък, че сам Бог потвърждава това пред себе си като Света Троица: „ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло…” (Битие, 3:22)…

***

Тук, на това място в мислите си – рече Вратярят, – моят преподавател по литература отново се умълча, а аз през това време забелязах, че Слънцето започна да потъва на запад зад високият рид, който обгражда откъм същата посока стадиона в Габрово. Синевата над него сребрееше, а на изток плуваше в мастилено синьо. Сенки започнаха да прииждат отвсякъде и да се струпват плахо под вишната, под която бяхме приседнали, а и да се разсейват някак си пак така, плахо, от само себе си. Прииждаха и си отиваха в тишината по същия начин и различни шумове от движещи се нанякъде в далечината автомобили. През същото това време на мен ми мина през ума като сянка едно почти еретично предположение и побързах да го споделя с преподавателят ми по литература.

Извинете ме – казах му, – но изреченото до сега от Вас чрез библейския мит за сътворяването на човека ме накара да мисля, че в „плодовете на дървото, що е посред рая” се е съдържала по някакъв начин самата Божия същност. Иначе не мога да си обясня как така нашият праотец Адам от образ и подобие на Бога е станал, според констатацията на самия Бог, като Бог – когато е ял от плодовете на същото това библейско дърво!?

Така е, Минчо – рече преподавателят ми по литература, – казаното дотук от библейския мит ни навежда на това – да мислим, че в „плодовете на дървото, що е посред рая” се крие Божията същност. Ала това не е съвсем вярно. Не е съвсем вярно, защото митът ни говори не толкова със своите фрагменти, колкото със своята духовна цялостност, която е едновременно и наша, и Божия. Всъщност, фрагментите в духовната цялостност (която е цялата Истина, Бог, а също и онова, което можем да кажем за „нейните части”), са по-скоро продукт на нашето развойно (и поради това раздвоено, понятийно) мислене. А то като такова е текуща и, следователно, непълна, частична истина. Частична истина е в нас това, че в „плодовете на дървото, що е посред рая” се крие Божията същност. Всъщност, ако в същите тези „плодове” се криеше Божия същност (тоест цялата Истина, която е Бог), то нашият праотец Адам още с вкусването на тези „плодове” е щял – от образ и подобие на Бога – да стане не като Бога, а същински бог. А и сам Бог нямаше да каже в библейския мит за сътворяването на човека: „ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло…” (Битие, 3:22), а щеше направо да каже: ето, Адам стана един от Нас„да познава добро и зло”. Дори повече – нямаше да уточнява – „да познава добро и зло”, тоест да уточнява онова, което в Него и в Адам (като негов образ и подобие) е раздвоеност и поради това – потенциална смъртоносна частичност (която впоследстивие става действителна за човека, съобразно осъщественият му избор с посредничеството на „хитрата змия”), а не животоносна духовна цялостност (каквато е самият Бог). Частична истина е в Бога, а не цялата Истина-Бог е познаването на добро и зло. Впрочем, Цялата истина-Бог включва в себе си не само познаването на доброто и злото, но и съзидателното (творческо!) владеене на техните могъщи и противостоящи си една на друга сили – сили, които се намират не в „периферията”, а в „центъра” на Божията цялостност, в „плодовете на дървото що е посред рая”. Всъщност, за разлика от човека (както Божие творение в развитие!) Бог в своята духовна цялостност има сили в себе си да преодолява смъртносната частичност на силите на доброто и злото в себе си като се извисява съзидателно (творчески!) над тях и, всъщност, като владее по същия начин същите тези сили в себе си. Всъщност, точно така Той е Цялата истина в себе си за себе си. Впрочем, и човекът е могъл (към него момент от сътворяването си, а и до днес, а и занапред) да се извисява в себе си над себе си, над доброто и злото в себе си и да владее по такъв начин съзидателно (творчески!) техните сили, но само в Бога, с Божието посредничество като отправено към човека (и прието от човека) Божие Слово (Йоан, 10:34-35), а не с посредничеството на „хитрата змия”, която всъщност е страна и рожба на неизбежната и същевременно на възможната за преодоляване от Бога (и от човека с посредничеството на Бога) раздвоеност и частичност на доброто и злото.

Защо човекът не може сам да се извисява над себе си, над силите на доброто и злото в себе си и да ги владее така, съзидателно, творчески!? Защо всъщност не може сам да е „свръхчовек”в себе си (Ницше)!? – рече реторично преподавателят ми по литература и отговори. – Защото човекът е творение на Бога в Бога и защото именно като творение на Бога в Бога той не може да се извиси в себе си над себе си извън Бога, а и да се извисява така над Бога. Човек не може да бъде „по-голям” от Твореца си (Йоан, 15:20). Провалът на „свръхчовека” у Ницше е показателен. Провалът е отпадане от духовната цялостност, от предвечната наша духовна родина, от цялата Истина-Бог. Но човекът може да бъде на висотата на Бога в Бога (Матей, 10:24-25), може да бъде в Бога съвършен като Него (Матей, 5:48) и, следователно, може да се извисява в себе си над себе си заедно с Твореца си, с неговите сили, с неговото посредничество в себе си, а не с посредничеството на „хитрата змия”, което всъщност го овъншностява спрямо Бога с изкушението, че може да стане „свръхчовек”, да стане като бог извън Бога…

***

Тук, на това място в своите думи – рече Вратарят – моят преподавател по литература отново се умълча. Стори го сякаш заради мен – може би защото отново почувствах как прииждат и как си отиват в тишината раждащите се в нея сенки и шумове, а с тях и логическите фрагменти, които се раждаха в мислите ми и които сякаш ту се открояваха (и поради това караха ума ми да се увлича по тях), ту се сливаха в духовната цялостност на библейския мит за сътворяването на човека (и поради това караха ума ми да стихва в нея). А преподавателят ми по литература, предугаждайки сякаш какво става в мен, рече уверено:

Частичното, фрагментарното, фактът, Минчо, увлича ума ни, увлича го в трескаво, в развойно мислене. Същото изглежда е станало в библейския мит за сътворяването на човека и с нашата прамайка Ева. Увлякла се е тя в развойното мислене (чрез посредничеството на „хитрата змия”), когато е видяла факта (частичното, външното), „че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание…” „Многожеланото”, Минчо, увлича ума ни в трескаво, в развойно мислене. Така „хитрата змия” е предложила сякаш на Ева да направи „по-добрия” първи за човека избор от този, който Бог е предложил на Адам да направи (без избор) в спомената Божия алтернатива – дали Адам да живее като безсмъртно човешко същество в Бога,или да живее, вкусвайки от плодовете на познаването на добро и зло, като овъншностено, като умиращо „бездруго” човешко същество „извън” Бога. Впрочем, „хитрата змия” успява чрез насочването на ума на нашата прамайка Ева към частичното, към плодовете на раздвоеното и развойно познаване на добро и зло, да преиначии осветлената от Бога истинска алтернатива у човека, която вече споменахме току-що (да живее вечно или умира да „бездруго”). Преиначава я у Ева така, че тя да изглежда като алтернатива за избор не между безсмъртие и смъртност, а между това – дали човек да остане само образ и подобие на Бога или да стане като Бога – „ще станете като богове, знаещи добро и зло”. Така нашите прародители Адам и Ева са избирали фактически – не да са незнаещи и не да са незавидни някакви си, според „хитрата змия”, образи и подобия на Бога, а да станат „като богове, знаещи добро и зло”.

Обаче – продължи многозначително преподавателят ми по литература, – с избора си да вкусят от плодовете на „дървото за познаване на добро изло” нашите прародители Адам и Ева са предизвикали у Бога появата на друг творчески проблем. Впрочем, с този свой първи избор, внушен от „хитрата змия”, те наистина (от образ и подобие на Бога) ставаткато богове, знаещи добро и зло”. Адам става като Бог.Но да е като Бог, споменахме вече това, съвсем не означава да е същински бог в Бога. Не означава това, защото същинският Бог, предполага в себе си и това – не само да познава, но и да владее отвътре силите на доброто и злото (в тяхната раздвоеност и частичност, в тяхната диалектика). А да ги владее в себе си това означава да се извисява в същото време над тях и над себе си. (Владеенето изобщо е извисяване в себе си над себе си.) Тоест, едно е човекът да изглежда като Бог с факта „да познава добро и зло” чрез посредничеството на „хитрата змия”, друго е да е богочовек с факта, че ще може да владее силите на доброто и злото отвътре чрез посредничеството на Бога, чрез Словото Божие, отправено към него иприетоот него. (Йоан, 10:34-35).

И тъй, Минчо – додаде моят преподавател по литература, – когато нашите прародители не приели отправеното към тях Божие Слово – да не ядат от плодовете на познаването на добро и зло, а, напротив, избрали своеволно чрез посредничеството на „хитрата змия” да ядат от тях – тогава именно у Бог възникнал друг творчески проблем, а именно този – какво да прави сега със своето своеволно овъншностило се творение Адам! Какво да прави с човека, който е станал „като един от Нас да познава добро и зло” (Битие, 3:22), но и който в своето своеволие (което означава излизане извън Бога, извън Неговата съзидателна воля) нито знае как, нито има сили в себе си (бидейки вече „бездруго” умиращ извън Бога) да владее силите на доброто и злото в себе си така, че да не опустошава Небето и Земята чрез тях, а да се издига съзидаващо над тях, да се издига с творческа любов над тях – както това може да прави той в Богас Божието посредничество. Такъв именно е бил на пръв поглед творческият проблем у Бога. Но с него се явил и друг. Вкусилият вече от плодовете на познаването на добро и зло човек, е имал възможността в него момент (от развитието на библейския мит за сътворяването на човека) да яде в Рая и от „дървото на живота”. И да стане по такъв начин безсмъртен в своето своеволие човек. Да стане вселенски своеволен бог извън Божията воля и сили за съзидание…

А какво би означавало това, Минчо, ако, между впрочем, допуснем, че Бог в своите неизчерпаеми творчески възможности не би бил в силата си да предотврати обезсмъртяването на човека и на превръщането му по такъв начин в своеволен бог извън всеобщата съзидателна воля на Бога? – обърна се към мен реторично преподавателят ми по литература и отговори. – Това би означавало да става и на Небето (но вече неограничавано) това, което впоследствие (след първия избор на човека) става донякъде ограничавано (поради това, че е „бездруго” умиращ) на Земята – да се вихрят непрекъснати раздори, воини и опустошения. Да стават тези раздори, войни и опустошения не в земни, а във Вселенски мащаби. Така, като, между впрочем, те са ставали на Небето, когато, според древногръцкият мит (Платон, „Пирът”, 190), човек е бил цялостен и страховит във своите сили. Впрочем, интересно е, Минчо – додаде преподавателят ми, – че и древногръцкият мит за сътворяването на човека ни говори същото. Говори ни за възникването на творчески проблеми у върховния бог Зевс по отношение на силите у човека, които самият човек не можел сам да владее и да използва за мирно съзидаване на Земята и на Небето. Говори ни същият мит, че Зевс не можел да остави повече цялостните хора „да безчинстват” и да „посягат дори на боговете”. Затова той събрал останалите богове на съвет, но и те заедно с него „изпаднали в затруднение” – нито искали хората да бъдат унищожени, „нито пък могли да ги оставят да безчинстват. Зевс много се измъчил докато измислил следното: „Струва ми се, рекъл той, че имам средство и хората да останат (да не ги унищожи с мълнии както е унищожил „гигантите” – б.м.), и безчинствата им да престанат – да станат по-слаби. Сега, рекъл той, ще разделя всеки един на две половини, като същевременно ще станат по-слаби и по-полезни… А ако се окаже, че и занапред ще безчинстват и не искат да стоят мирни, ще ги разделя още на две…” И тъй, Минчо – обобщи моят преподавател по литература – ние виждаме сега, че за същият творчески проблем у Бога ни говори и билейския мит за сътворяването на човека. В него обаче Бог преодолява този свой творчески проблем с изгонването на човека от Рая – „да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно.”„Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина, да обработва земята, от която бе взет.”. (Битие, 3:22-23)…

Именно така, Минчо – добави моят преподавател по литература – човекът от една страна станал „бездруго” умиращ с приемането на посредничеството на „хитрата змия” да яде от дървото „за познаване на добро и зло”, а от друга страна (с приемането на това посредничество) той е станал като Бога „да познава добро и зло” с необходимостта обаче, наложена му вече от самия Бог – да се учина Земята (с презумпцията на „бездруго умиращ”) да владее съзидаващо силите на доброто и злото в себе си като „обработва земята, от която е взет”. Така именно, според библейския мит за сътворяването на човека, човек влиза овъншностен и раздвоен в историята си на раждане, развитие и смърт. И така именно той преживява както периоди на раздори, войни и опустошения с посредничеството на „хитрата змия”, така и периоди на мир и творческо съзидание с посредничеството на Бога…

***

Тук, на това място в своите думи – рече Вратарят – моят преподавател по литература отново се умълча. И това негово мълчание ме изпълни сякаш с някаква празнота. Сякаш самото нищо се настани в мен. Обхвана ме студенина. И затова – ни в клин, ни в ръкав – попитах преподавателят си.

Каква е тази „хитра змия”!? Откъде, как и защо се е появила тя? Защо митът за сътворяването на човека не ни говори нищо за нея, освен това, че е била създадена като „всички полски зверове” от Бог? И как така този полски звяр говори!? Излъгала ли е змията нашата прамайка Ева, че ще бъдем „като богове, знаещи добро и зло” след като сам Бог свидетелсва после за същото с думите – „ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло…” !? Извинете ме – рекох на преподавателя си по литература, – но струва ми се, че библейският мит за сътворяването на човека ни говори наивно и че „истината” в него е предназначена за наивници…

Може и така да се каже, Минчо – рече моя преподавател по литература и продължи спокойно. – Казах ти по-рано това, че много философи (субективни и обективни идеалисти) и много теолози са разсъждавали и мислили върху този мит. Казах ти и това, че философите-атеисти направо са го отхвърляли като несъстоятелен – като и много други хора са го приемали като приказка за наивници. Отхвърляли са го и мнозина (от философите идеалисти) като възможна за човека форма за узнаване и изразяване на цялата истина за човека в човека. Други са го приемали като наша стара митологична форма на мислене, съдържаща в наивен вид самата „обективна истина” за човешката съдба на Зeмята. Такъв, струва ми се, е случаят с големия немски философ Георг Вилхем Хегел, който в своята книга „Философия на историята” пише като оправдава сякаш казаното от „хитрата змия”: „Познанието е грехопадение, което не е случайна, а вечна съдба на духа. Защото райското състояние на невинност е животинско състояние. Раят е парк, в който могат да останат само зверевоте, а не хората.”

Всъщност – добави преподавателят ми по литература, – ние виждаме сега, че думите на Хегел се отнасят сериозно към библейския мит за сътворяването на човека като форма на нашето човешко мислене, но те не изразяват духовната цялостност, с която митът ни говори. В тях за „здравия човешки разум” се съдържа алтернативата на „хитрата змия” като Хегелова „обективна истина”. Фактът наистина е такъв: смъртни сме, но с „познанието като отрицание на естественото единство” ние, макар и да сме във вечно грехопадение, сме като богове, знаещи добро и зло”. Тоест, само така ние, според Хегел, не сме животни. А другата алтернатива, отхвърлената от Адам Божия алтернатива в първия избор (без избор) на човека в Рая – да сме безсмъртни богочовешки същества в Бога, а не смъртни „извън” Бога, извън Рая, според духовната цялостност в цитираната мисъл на Хегел, е приказка за наивници, защото „Раят е парк, в който могат да останат само зверовете, а не хората.”. Тоест, Хегел, не допуска и не чува (като самият Адам) обратното (което съществува в говора на библейския мит), а именно това, че „вечна съдба на духа” е не само грехопаданието на човека с посредничеството на „хитрата змия”, но и възвръщането на райското ни състояние на цялостни, на безсмъртни, на блажени в познанието си богочовешки същества с посредничеството на Бога – райско познание, утвърждаващо „естественото единство” в Божията духовна цялостност. Познание, което ни извисява с любов и съзидание над доброто и злото в нас. Познание, което не е за зверове, а за хора…

Впрочем – вметна преподавателят ми по литература, – към нещо подобно ни навежда и изявлението на друг немски философ, на Ницше, който пише някъде в книгите си следното (цит. това по памет): „Вие ме принуждавате да мисля теологически и ето аз мисля теологически – змията, която излъга Ева, не е нищо друго, освен Божието безделие в седмия ден.” Така всъщност и Ницше не отхвърля мита за сътворяването на човека като форма на нашето човешко мислене, в която искаме да изразим цялата истина в себе си за себе си. Отхвърля обаче наивността на нашите човешки представи в него, с които той ни говори. Тоест и за Ницше истината за човека е такава, каквато е тя във (факто)логическото русло на този наш овъншностен в нас и осезаем от нас природен свят…

***

Тук, на това място в думите си – рече Вратарят – моя преподавател по литература пак се умълча. Усетих в това негово умълчаване обаче някаква непознавана от мен до него момент болезненост. Затова и, струва ми се, погледнах безпомощно Небето из под цъфналата вишна. Случи се в полезрението ми да попадне неговата открита източна периферия. Светлееха радиално в нея лъчите на залеза и някак естествено започнаха сякаш да разсейват по Небето болезнеността на същото това наше умълчаване. Тогава преподавателят ми рече:

Усещаш ли сега, Минчо, че и ние вече, в противовес на Ницше, сме принудени да мислим фактологически?

Да – отговорих му и додадох, – болезнено усещам това.

Тогава – добави той – нека започнем с факта, че ние съществуваме. Към него да добавим и факта, че митът за сътворяването на човека (от Бога) е наше човешко дело. Да добавим и това, че на същия мит ние можем да гледаме едновременно като на „външен”факт в нас, като на обективно съществуваща човешка творба (написана е от човек, публикувана е тя в Библията), и като на вътрешен факт в нас, като на нещо станало у човека, който я сътворил, и като на нещо, ставащо у нас, когато четем тази творба. А това ставащо е съдържанието на мита, така ли е?

Така е – рекох.

Добре – рече той. – Да се попитаме сега, има ли нещо външно като факт, нещо обективно съществуващо, което по необходимост да е породило сътворяването на този мит от човека.

Има… – рекох като се позамислих малко и продължих. – Има и нещо вътрешно като факт, което съществува у нас и което ми се струва по-важно от външното като факт – това е въжделението ни да сме безсмъртни… А външното, обективното – това е неумолимия факт на физическата ни смърт и на свързаното с нея наше знание, че сме смъртни същества. И, комай, както на мен ми се струва, точно с това наше кошмарно знание ние се отличаваме от животните...

Така е – рече преподавателят ми, – тези два факта (външният – на физическата ни смърт и вътрешният – въжделението ни за безсмъртие) са породили у нас (в древността) мита за сътворяването на човека с претенцията, че в него се съдържа цялата истина за нас – и като смъртни човешки същества, и като човешки същества, които са загубили или поне които са имали (и имат все още, според религията) открита възможност в себе си да възвърнат безсмъртието си. Да се попитаме сега, Минчо, кой ни дава знанието за това, че сме смъртни, и откъде произтича като наше мислене факта да мислим религиозно това, че сме имали (и че имаме все още в себе си, според религията) открита възможност в себе си да бъдем безсмъртни?

Отговорът на този въпрос е лесен – казах малко лекомислено и добавих. – Знанието ни, че сме смъртни, отбелязахме вече това, се съдържа в неопровержимите външни факти на смърта. Всичко, което се ражда, умира. А факта в нашето мислене да мислим или по-скоро да допускаме в мисленето си това, че сме безсмъртни, се дължи на нашето въжделение за безсмъртие и на религиозното ни чувство, свързано с него.

Добре – рече преподавателят ми, – но не ти ли се струва, Минчо, че само умът ни е този, който разглежда фактите и че чрез него предимно ние получаваме знания не само за това, че сме смъртни, а и за всички други външни и вътрешни наши неща в нас?

Да – отговорих.

Тогава – рече той – какво ще каже умът ни за религиозното наше чувство, факт ли е то в мнозинството у нас?

Факт е.

А кой поражда този факт у нас или в повечето у нас?

Вярата… мисля…

А вярата!?

Тя, според свети апостол Павел, е „жива представа” за невидимите неща в нас и извън нас. И ми се струва, както усещам сега, че тя произтича не от ума, а от сърцето ни. Сърцето ни говори с вяра. И, както ми се струва в контекста на това, което Вие ми говорихте по-рано, то сякаш мисли без мисли. Вярата – добавих – както ми се струва, е знание отвъд това знание, което придобиваме с ум. А и умът ни точно затова, струва ми се, от немай-къде често уповава на нея като изработва чрез нея свои „научни”хипотези и предположения. А това ще рече, че тя е нещо повече от религизното чувство у нас, защото и неверието в Бога е вяра

Изглежда, че е така – добави преподавателят ми по литература след кратка пауза на съсредоточено вглеждане в себе си. После продължи. – Всъщност, Минчо, изглежда върху базата на това, което казва умът ни и което той подозира в сърцето ни като факт – изглежда именно по такъв начин в него, в ума ни, че всеки от нас е с раздвоен като насоченост (навътре към сърцето и навън към света) познавателен усет в себе си. И този наш познавателен усет с насочеността си към сърцето (ни) открива в него живи представи, а с тях и в тях (наистина) – формина мислене без мисливяра, надежда, любов, интуиция… А с насоченоста си навън, към света, същият този наш познавателен усет открива факти, намиращи се в причинно-следствена връзка, а чрез тях и в тях – форми намислене с мисли. Открива всъщност собственото си развойно (логическо) мислене – мисленето си в понятия, които, свързани в силогизми, преминават едно в друго и в които нашиятум се изнизва от факт към факт като змияот кожата си… Да се попитаме сега, Минчо – добави преподавателят ми по литература, – с коя своя насоченост този наш познавателен усет би формирал у нас въжделението ни за безсмъртие?

С вътрешната – отговорих веднага – с тази, която е насочена към сърцето. То ни говори с вяра и е ясно сега за мен, че с външната си насоченост към света същият този наш познавателен усет ще формира у нас чрез ума ни неумолимо знание за това, че сме смъртни.

Така е – рече преподавателят ми и добави. – Усетът ни за безсмъртие (осъзнат или не) е интуитивен; произхожда от сърцата ни и поради това е недоказуем с външни факти и е неизразим в понятия, в развойно мислене. И затова всъщност (понеже по характер откъм вътрешната си насоченост този наш познавателен усет е мислене без мисли и може да бъде счетен забезумие) ние често го прикриваме като го покриваме и оправдаваме с въжделението ни за безсмъртие. Едновременно с това обаче именно този наш усет за безсмъртие (осъзнат или не) осмислясякашживота ни, прави ни устойчиви и непоклатимо уверени в него, в това, което вършим. Обратно. С външната си насоченост усетът ни за това, че сме смъртни,е доказуем с външни факти и е изразим в развойното ни логическо мислене. Виждаме фактите на съмъртта, виждаме, че другите умират и поради това съвсем разумно заключаваме, че и ние на своя ред един ден ще умрем и че няма безсмъртие. Ала това наше разумно и доказуемо вече с факти умозаключение обезсмисля сякаш живота ни, прави ни неустойчиви и неуверени в него – особено тогава, когато ни се налага да погребваме свои близки, когато не сме в крепко здраве и когато предусещаме приближаването на смъртта...

И тъй, Минчо – добави преподавателят ми по литература, – възможно е вече да кажем на тези, които отхвърлят библейския мит за сътворяването на човека като възможна и достъпна за нас форма за узнаване на цялата истина за човека в човека, че именно тази раздвоена (навътре и навън) насоченост на иначе единосъщния наш познавателен усет за едновременно безсмъртната и смъртната наша човешка природа, е породила необходимостта от появата на същия библейски мит, а също и изобщо – на легендите и митовете за изгубеното наше безсмъртие, разкриващи се във всички значими древни епоси и религии – у шумери и у акадци, у египтяни, идийци, евреи, китайци, перси, гърци... Все същата раздвоеност като насоченост на този усет в нас (за безсмъртие и смъртност) е породила и прословутия Хамлетов (Шекспиров) въпрос – „Да бъдеш или да не бъдеш?”. Все същия този наш (раздвоен в себе си) познавателен усет заставя и Фьодор Павлович Карамазов – героят на Достоевски от романа му „Братя Карамазови” – да проведе следният показателен за човешката ни същност разговор с две от цецата си:

Иване, кажи, има ли Бог или няма…

Не, няма Бог.

Альошка, има ли Бог?

Има Бог.

Иване, а има ли безсмъртие, е поне някакво, е съвсем малко, мъничко?

Няма и безсмъртие.

Никакво?

Никакво.

Тоест съвършена нула или нещо? Може би има нещо? Все пак нали не нищо.

Съвършена нула.

Альошка, има ли безсмъртие?

Има.

И Бог, и безсмъртие?

И Бог, и безсмъртие.

Хм. По-вероятно е Иван да е прав…

***

Ето, Минчо – продължи преподавателят ми по литература, – ето как Достоевски подлага на изследване в себе си и разгръща в себе си този разговор на собствените си герои и как веднага в него самия се вижда раздвояването (навътре към сърцето и навън към света) на собствения му познавателен усет (олицетворяван в случая от бащата Фьодор Карамазов, който между впрочем в същия разговор олицетворява и нашия човешки „Аз”) за безсмъртието и смъртността на човешката ни природа. Вижда се веднага с това и алтернативата, пред която всеки от нас е изправен в насъщния си земен живот – да избира подобно нашия праотец Адам как да живее – като смъртно или като безсмъртно същество, респективно, с Бог (който го насочва да избира без да избира, да избира с вяра „от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване на добро и зло, да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш”) или без Бог.Да избира всъщност(казано образно и свързано с библейския мит) дали да яде с ум от дървото на познаването на добро и зло, от което като вкусва (като мисли факто-логически), се вижда овъншностен и умиращ (Иван Карамазов е представен в романа като апологет и изразител на ума в нас и затова за него „недоказаното с факти безсмъртие” е „Съвършена нула.”), или да яде със сърце от дървото на живота, от което като вкусва (като мисли без мисли, интуитивно, с вяра, с надежда, с любов), се вижда овътръшностен като безсмъртна Личност в Бога…(Обратно, Альоша Карамазов е представен в романа като апологет и изразител на сърцето в нас и затова за него има „И Бог, и безсмъртие.”)Но затова и „бащата” – раздвоеният познавателен усет на нашия „Аз” – остава, според художественотоизследване на Достоевски, завинаги разколебан между между двамата си „сина”, между сърцето и ума, макар уклончиво да „решава” (в повечето случаи всички решаваме така), че „По-вероятно Иван (умът ни) да е прав.” …

Впрочем – вметна преподавателят ми по литература, – и самите апологети – на сърцето (Альоша) и на ума (Иван) – като типажи на действителни хора в критични за тях житейски ситуации се оказват в същото художествено изследване на Достоевски с разколебан познавателен усет (между сърцето и ума). „Пък аз може би не вярвам в Бога.” – споделя послушникът, избралият да уповава само на сърцето си Альоша Карамазов, на своята приятелка Лиза. „Имаше в тези твърде неочаквани негови думи – пише Достоевски – нещо твърде тайнствено и твърде субективно, може би за самия него неясно, но нещо, което несъмнено го мъчеше.” … Много повече измъчван обаче се оказва Иван Карамазов, апологетът на ума. Измъчван е от това – постоянно да уповава само на ума си. Ето защо в критичен за него момент той тръгва подир сърцето си – спасява в зимната нощ замръзващия в снега пиян селяк, когото само преди час „Той бясно го блъсна.” и „помисли после”: „Ще замръзне!”. Спасява селяка, помага му наистина, но затова пък по-сетне, в същата тази критична раздвоеност на „Аз”-а между сърцето и ума, Иван Карамазов „вижда” в стаята си другата „част” от собствената си личност, вътрешната, която е трябвало да черпи свободно познавателна същност от сърцето му и да израства свободно из от сърцето му, но е била логически опровергавана и пренебрегвана от ума му. Вижда я всъщност в стаята си, изтласкана от ума му, овъншностена от ума му като „дявол”със „сърце”, който уж се оказва загрижен за душата му, но и който говори със собствените му предишни „умни думи”, които, изказани от дяволските уста, стават вече ужасно разбираеми за самия апологет на ума Иван Карамазов: „Друже мой, работата не е само в ума!”…

***

Тук, на това място в своите думи – рече Вратарят, – моя преподавател по литература отново се умълча. Този път обаче стори това някак издълбоко в себе си. Така издълбоко се умълча в себе си, че сякаш това негово мълчание обхвана издълбоко всичко наоколо и се пренесе така у мен. Странен усет ме споходи тогава – не различавах себе си от него. Нито от цъфналата вишна се различавах, нито от всичко, което ни заобикаляше там, в западния край на стадиона в Габрово. Всичко сякаш беше слято с мен и аз с него, ала така – без да почувствам отнапред как е станало това мое сливане с външната действителност и как тя е ставала моя, вътрешна, а и как аз съм ставал неин, вътрешен. Чувствах само как се явяваше една изначална, една сякаш повсеместна яснота у мен – без помен от помисъл в нея. Боже, каква яснота! Подобна бе тя на тази наша вътрешна яснота, която се случва в момент, когато съвсем непринудено се вглеждаме в съвършено синьо Небе и когато нито различаваме, нито осъзнаваме в същия момент, че погледа и гледката ни са едно и също нещо, че са сякаш едно Небе, една наша душа, една наша духовна цялостност – без всякакъв смут и без всякаква помисъл в нея. Е – възкликна Вратарят, – тъкмо в него момент – в момента, в който нямах нищо друго в себе си наум, освен… освен един, лишен от всякаква енергия и форма мой вътрешен усетза слятост с всичко действително – та, тъкмо в него момент моя преподавател по литература начена сякаш из от мен да говори.

Такова нещо в Живота…и визкуството като живот… е духовната цялостност, Минчо. Тя ни изпълва с яснота като ведро майско Небе и ни дава възможност сега, като виждаме себе си в нея… и като чувстваме нея в себе си, да попитаме – а кой, кой всъщност ни изправя пред алтернативата да избираме как да мислим и действамесъс сърце или с ум!? И, респективно, как да живеем – като смъртни или като безсмъртни същества!? И, респективно – с Бог или без Бог да живеем!?...

***

Впрочем – вметна Вратарят, – като постави така, в себе си и в мен, тези свои риторични въпроси, които по същност се свеждат до един, моят преподавател по литература пак се умълча. Този път за кратко. Искаше сякаш сам да вникна издълбоко във въпросите му, за да станат те и мои въпроси. И когато те наистина станаха мои, той отговори.

Изправя ни пред тази алтернатива (с тези въпроси) не друг, а собственият ни „Аз”. Всъщност, „Аз”-ът ни (изразител на който в случая на цитирания „разговор” от романа на Достоевски се оказва бащата Фьодор Карамазов) сам по себе си е устроен да черпи своята същност (и да оличностява по този начин себе си в мисли, в дела и в постъпки) с един свой – както вече загатнах отнапред – двупосочно насочен познавателен усет навътре към сърцето, от което черпи познание предимно интуитивно – с вяра, с надежда и с любов и навън към света, от който черпи познание предимно с ум и разум. Впрочем, тъкмо този негов (единен и в същото време раздвоен като насоченост) познавателен усет ни налага всеки миг от живота непосилно и поради това драматичнода избираме в себе си на кого повече да се осланяме в търсенето и в практикуването на истината – на сърцето в нас, което мисли без мисли (интуитивно, с вяра, с надежда и с любов – без развойни, без логически обосновани мисли) и което ни казва така (осъзнато или не), че има „Бог и безсмъртие” (Альоша)… или да се доверяваме на ума в нас, който мисли развойно и който, основавайки се по същия начин в света на фактите, категорично ни доказва, че няма „Бог и безсмъртие” (Иван)…

Нещо повече – додаде многозначително преподавателят по литература. – От същия този непосилен и драматичен избор на нашия „Аз” в себе си (между сърцето и ума) произтичат още по-непосилни и още по-драматични житейски последици за нас самите, за нашето оличностяване в света (и в Бога, ако вярваме в Него). Впрочем, в своето творчество геният на Достоевски от една страна предугажда алтернативата, пред която вечно се самоизправя „Аз”-ът ни – да избира дали да уповава (в търсенето и в практикуването на истината като свобода)на сърцето в нас (а, според героя му Иван Карамазов, „Има само вяра в казаното от сърцето.”), или да уповава(за същото) наума в нас, в казаното от когото има само логика и факти. „Отдавна съм решил… да остана при фактите.” – казва и това героят му Иван Карамазов (в противовес на брата си Альоша). От друга страна пак геният на Достоевски рисува, изследва и разкрива в своето творчество – най-вече в романа си „Братя Карамазови” – изпълнените с непосилен драматизъм последици от личните избори на героите му да се осланят съответно повече или по-малко (или дори изцяло в съдбовните моменти на живота си) – ту на сърцето, ту на ума в себе си.

Всъщност, Минчо – додеде съсредоточено преподавателят ми по литература като ме стрелна с поглед, – творческият гений на Достоевски в най-голяма степен е прозрял в Живота и в най-висша степен е отразил в изкуството като живот това, че всички ние – и напълно действителните хора (воглаве с Достоевски), и, респективно, пак ние като герои и типажи на неговото изкуство – всички ние до един (осъзнато или не) се люшкаме до полуда в избора си между „казаното от сърцето” без развойни мисли и казаното от ума с развойни мисли. Люшкаме се до полуда, и страдаме пак така (чак до смърта си) и от решението на „Аз”-а ни да се осланя съответно повече или по-малко – или на сърцето, или на ума в нас… Да се осланяме на сърцето, в което има вяра, има надежда, има любов, но има и страсти (безумно сърце!), които превръщат вярата въвфанатизъм (раждащ престъпления), надеждата вотчаяние (пораждащо самоубийство), любовта в омраза (пораждаща смъртоносни битки и войни)!?... Или да се осланяме на ума, в който има здрав смисъл, има логика, има факти, но има и абстракции, има „хитра змия” (ум без сърце!), които вкарват „Аз”-ът ни в ролята на „Великиятинквизитор”… на „умният дух”, на „страшният дух на смъртта и разрушението…”. Впрочем, струва ми се, Минчо, че няма да сгреша, ако кажа, че следните думи от романа на Достоевски „Братя Карамазови” – „Ти вечно се сърдиш, ти все гледаш ума…а умът шикалкави и се крие. Умът е подлец…”… и „Друже мой, работата не е само в ума!...” – няма да сгреша, Минчо, ако кажа, че тези думи по същност се отнасят за всеки един от нас. Отнасят се, между впрочем, и до това – да разберем, че „работата не е само в ума”или само в сърцето!, а че тя е едновременно – и в сърцето!, и в ума!

***

Тук, на това място в своите думи моят преподавател по литература, видимо развълнуван – рече Вратарят, – отново се умълча. Искаше сякаш да озапти вълнението си. После добави.

Но ако работата… ако истината, която ни прави непоклатимо свободни и уверени в постъпките и в делата ни, е едновременно – и в сърцето, и в ума ни, то как тогава да решим едновременно със сърце и с ум в себе си вечният за нас въпрос на въпросите – дали има или няма „Бог и безсмъртие”!?. Как да го решим в себе си този въпрос, а и всички други въпроси, които произтичат от него и които всеки момент от живота се оказват по един или по друг начин жизнено важни за нас, за нашите конкретни дела и постъпки!? Как да го решим този въпрос, когато сърцето ни казва с вяра (осъзнато или не), че „има Бог и безсмъртие”, а умът с логика и с факти ни доказва обратното, че няма „Бог и безсмъртие”? Как да го решим този въпрос на въпросите в нас и как да постъпваме съобразно Истината, която, според догадката на Достоевски, е едновременно – и в сърцето, и в ума ни!?

На този жизнено-важен за нас въпрос – добави преподавателят ми по литература – Достоевски в своето творчеството не ни дава нито пряк, нито косвен художественотговор, но все пак умело и загадъчно ни насочва към онези духовни дълбини в нас, в които същият „отговор” може донякъдеда бъде видян от нас в своята духовна цялостност като непреодолим от нас парадокс. Това става чрез героя му Димитрий Карамазов (пред когото сякаш самият Достоевски коленичи чрез героя си Зосима), който в свръхкритична за него ситуация (обвиняването му в отцеубийство, което не е извършил, но за което е спомогнал да се извърши с поведението си на безумно сърце, изпълнено със страсти) чувства и споделя пред брата си Альоша, че у него се е родило „дете”,„нов човек”. Това „дете”, този „нов човек” („Трябва да се родите отново.” – Йоан, 3:7) се ражда у Димитрийв момент, когато той вижда и разбира със собствения си ум как умът без сърце, „хитрата змия” (абстрактният ум на следователите, общата логика на фактите, „разглеждани в тяхната съвкупност, а не поотделно” – Достоевски) постановява отцеубийството като извършено от него. Ражда се всъщност това „дете” у Диминтрий Карамазов в непосилния за него краен конфликт между сърцето и ума му. Така на самия „Аз” у Димитрий му се налага да се изправи пред неразрешимата за неговия вътрешен съд алтернатива – да приеме или да не приеме решението на светския съд. Да отиде ли заради чужди грехове в каторгата (грехове, които той все-пак с безумното си сърце донякъде е подбудил с афиширана външна закана да убие баща си – съперник в любовта му към Грушенка), или да избяга по пътя за каторгата, както го съветва братът му Иван, апологетът на „хитрата змия”, на ума без сърце, истинският идеен подбудител на „отцеубийството”. Впрочем, самият Иван Карамазов, когато разбира, че неговият незаконен брат Смердяков се е хванал на въдицата му и че е извършил отцеубийството, изпада в полуда, пред прага на която все-пак разбира, че има в себе си и сърце, с чиито познавателни актове е трябвало да се съобразява и че именно затуй отчуждената му вътрешна същност възкликва вече като външна, като „дявол”: „…здравият смисъл – о, най-нещастното свойство на моята природа!...”…

И тъй, Минчо – добави преподавателят ми по литература, – изправен пред тази алтернатива в себе си – да приеме или да не приеме за справедливо решението на светския съд – Димитрий Карамазов не може да реши вътрешно да приеме и съвета на брата си Иван да избяга по пътя за каторгата, защото „Иван няма Бог. Той има идея.”. (Умът има идея за Бога, а не Бог.) Решава обаче, че би могъл да приеме същият съвет като етически обоснован, ако неговия брат Альоша, у когото има Бог, му го даде. Но Альоша, верен на сърцето в себе си, разумному казва: „След съда сам ще решиш; тогава в себе си ще намериш новия човек и той ще реши.” Ала Димитрий възкликва: „– Новият човек или Бернар и той ще реши по бернаровски! Защото и аз самият съм презрян Бернар – усмихна се печално Митя.”…

Ето, Минчо – добави моя преподавател по литература, – ето как Достоевски издалеко и загадъчно ни насочва към личните ни духовни дълбини, където мержелее сътвореният от човекабиблейски мит за сътворяването на човека. Насочва никъм тях като прави догадка за това, че всеки миг на живот в тях (което ще рече – на избор и на решение за действие в тези наши духовни дълбини) се вместват един в друг по парадоксален начин един „нов човек” в нас (който все още не е ял от „ябълката на познаването на добро и зло” – Достоевски – и който поради това приема да осъществи необходимия си етичен избор с посредничеството на Бога), и един овъншностен вече човек в нас, един стар човек в нас, един „презрян Бернар” (Клод Бернар, френски медик и теоретик, неосъществен „писател”, съвременник на Достоевски), който вече е „ял от ябълката на познаването на добро и зло” спосредничеството на „хитрата змия”…

Парадоксът, Минчо – рече с усърдно внимание преподавателят ми по литература, – е в това, че в мига на всяка ситуация, в която ние се оказваме вплетени със свои интереси и с необходим за живота ни избор и решение за действие, „новият човек” в нас (вътрешният, според св. ап. Павел, Слънчевият, според мен) и „старият човек” в нас (овъншностеният, когото наричам Социален) хем имат всичко общо помежду си (в извършените вече от нас дела), хем нямат нищо общо помежду си – в избора и в решенията си за действие „след съда” върху същите тези наши дела. Затова Митя Карамазов, предусещайки този парадокс в себе си, възкликва пред брата си Альоша (който иначе отнапред вярно му казва, че „след съда” ще намери „новия човек и той ще реши”): „– Новият човек или Бернар и той ще реши по бернаровски! Защото и аз самият съм презрян Бернар…”

Така е – добави с тъга в сърцето си преподавателят ми по литература, – Достоевски чрез героя си Митя Карамазов прави гениална догатка за това, че в себе си сякаш имаме две едновременоисъвместими, и несъвместими една с друга възможности за избор и решение в мига на всяка наша житейска ситуация. Първата е предвидима като избор (и Митя я предусеща), защото тя се разгръща в овъншностения, в Социалния човек в нас (в „умния Бернар”, който вече е ял от „ябълката за познаване на добро и зло”) и който тъкмо върху тази основа има вече социален опитдамислиразвойно (логически) и поради това частично – с алтернативата в себе си да избира или да върви по пътя на доброто, или по този на злото съобразно интересите си в зададената (му) житейска ситуация – икономически, политически, духовни. Тоест да извършва или добро, или зло само съобразно интересите си! (Христо Ботев е видял как става това в нас с посредничеството на „хитрата змия”: „И е човек с добро сърце – / не оставя сиромаси, / но не той вас, братя, храни, / а вий него със труда си.”) Такъв е социалният опит на Социалния човек в нас и затова неговите решения „след съда” са предвидими (за Митя и за всеки от нас) като тенденции. Предвидими са всъщност като социален опит, който е придобиван по необходимост (по логика, по закони, по правила и по морал) – дори и в случаите, в които той, овъншностеният, Социалният човек в нас, жонглира и спекулира „по бернаровски” (съобразно интересите си) с формалното съдържание на същите тези закони, правила и морал. Митя Карамазов чувства и знае това. Затова той подозира, че „след съда” е повече възможно не „новият човек” у него (вътрешният, Слънчевият) да реши (със сърце) как да постъпи, а външният, Социалният, умният „Бернар” да реши с хитър ум как да постъпи,„Защото и аз самият съм презрян Бернар.” И защото „по-вероятно е Иван (умът ни, „хитрата змия”) да е прав”. Знае това Митя от социален, от външен опит. И това, Минчо – добави преподавателят ми по литература с още по-голяма тъга в сърцето си, – е наистина е така – колкото повече умът ни успешно жонглира и спекулира със законите, правилата и морала (за удовлетворяване на наши лични икономически, политически и други интереси), толкова повече се оказваме презирани от другите и най-вече от самите себе си. А това става така, защото чувстваме (като Митя Карамазов) със сърцето си из от дълбините на човешката си природа, че само истината в нас и нейното практикуване като справедливост (извън нас) ни прави свободни и достойни – не само и не толкова в очите на другите, колкото (което е много по-важно) в нашите собствени очи…

Втората възможност за избор и за решение „след съда” в мига на всяка житейска ситуация, която е несъвместима с първата – рече вече преподавателят ми по литература с по-малко тъга в сърцето си, – се разгръща в „новия човек” у нас, вътрешният, Слънчевият. Всъщност, тя е несъвместима с първата, защото в мига на раждането на „новия човек” у нас (а той е винаги „нов”, защото постоянно се ражда у нас със всеки свой творчески акт, който по природа е винаги нов), Социалният, овъншностеният, „старият човек” в нас няма и не може да има нищо общо с него, с новораждащият се Слънчев човек в нас. Затова и този „нов човек” в нас, Слънчевият, именно защото е новораждащ сечовек в нас, не може като „стария човек” в нас да мисли развойно (логически) и да избира, и да решава така – по закони, по правила и по морал, нито може да жонглира и да спекулира „по бернаровски” с формалното съдържание на същите тези закони, правила и морал. Това обаче съвсем не означава, че „новият човек” в нас, Слънчевият, не може да избира и да решава. Напротив. Той избира и решава именно като постоянно раждащ се„нов човек” в нас (в това е неговия опит!) с творчески акт, мигновено! Така и мисли – мигновено, без мисли!Така и избира – мигновено, без да избира, без да навлиза в дебрите на законите и морала, а също и в огъня на схватките между доброто и злото. Избира така и решава така, мигновено, в самия миг на ситуацията, в която се оказваме вплетени със всичките струпани в нея добри и зли дела, планове, цели, отношения и други подобни състояния на овъншностения, на Социалния човек в нас. Всъщност, изборът и решениеето на Слънчевия човек в нас се оказва светкавична сублимация на духовна цялостност (на мислене без мисли) от всичко налично в мига на ситуацията, в която се оказваме вплетени – и природно, и социално, и духовно. Това именно се случва с Митя Карамазов (пред когото Достоевски коленичи чрез стареца Зосима) в мига, когато се ражда „новият човек” у него. Случва му се това през нощта, в която се оказва смазан като овъншностен, като Социален човек от делата на страстното си безумно сърцеи от общата логика на „хитрата змия”, на безсърдечния чудовищен разум у следователите, които подвеждат под общ логически знаменател социалните факти така, че те да го уличават по убеждението им(без сърце) „справедливо” в отцеубийство. Така в един миг Митя Карамазов гласно възкликва повече пред себе си, отколкото пред обвинителите си: „За двадесет години живот не бих могъл да науча толкова, колкото научих през тази проклета нощ!...”

***

Тук, на това място, в своя разказ Вратарят беше този, който се умълча. А през това време аз забелязах, че Слънцето скланя на запад така, че халето на водно-варовия участък на завода скоро щеше да хвърли сянка върху нашата малка полянка, върху която – без да забележа кога – бяхме вече седнали (а не легнали, както бяхме отначало) върху старите кожарски престилки. Забелязах и това, че белите венчелистчета на цъфналата над нас джанка започнаха да придобиват златист отенък под скланящите лъчи на Слънцето. А и така, някак неусетно за мен, Вратарят продължи.

Умълчах се, Любко, на това място в моя разказ така както и моя преподавател по литература се умълча в своя. Впрочем, в него момент в главата ми нямаше и помен от помисъл – не разсъждавах по разказваното от него. Чувствах обаче как прониквах и как сякаш се стелех в разказа му. Не, не се стелех толкова в развойността на разказа му, колкото в неговото мигновено разстилане, в онази негова стелеща се мисъл, която зрееше и се стелеше в мига като все още неоформена дума, като все още неродено понятие в него мой миг! Всъщност, предусетих в миговеността на разказа му, че неговата мисъл зрее и се осъществява мигомзрее изведнъж, ако и въпреки че в зреенетоима развойност, че има процес. А докато се чудех как така се появи този усет у мен и дали той е истинен, моя преподавател рече.

Така се случва, Минчо, с Митя Карамазов – в един миг да се роди у него „нов човек”,„дете”, ако и въпреки че самото раждане е процес. Впрочем, от него миг нататък Достоевски ни показва, че същият този „нов човек” постоянно се ражда у Митя със все нови и нови светкавичнитворчески актове и прозрения. Така той мигновено проумява в дълбочина и широта (без да мисли развойно) Любовта в любовта си към Грушенка. Проумява така и жената: „…жената, братко, е дявол знае какво, от жени поне разбирам!”. Проумява така, мигновено, без помен от развойно мислене във факти и доказателства, и брата си Иван – „Иван е гроб…Иван няма Бог. Той има идея. Не е от моя калибър.”. По същия начин проумява и „приятеля” си Ракитин, проумява го отвътре и отвътре го вижда изцяло като напълно овъншностен човек– „Ракитин знае. Много знае Ракитин, дявол да го вземе!... Същи Бернар…” И показва по-нататък Митя как мисли Ракитин „по бернаровски”: „Представи си: там в нервите, в главата, тоест там, в мозъка са тези нерви (дяволите да ги вземат!)… има едни такива опашчици, тези нерви имат опашчици и щом те затреперят… тоест, разбираш ли, като погледна нещо с очи, ей така, и те затреперват, опашчиците… а като затреперят, явява се образ, но не се явява веднага, ами някакъв миг, секунда някаква минава, и се появява нещо като момент, тоест не момент – по дяволите моментът, – а образ, тоест предмет или случка, дявол да го вземе – затова аз съзерцавам, а после мисля… защото има едни опашчици, а не защото имам душа и че съм някакъв си там образ и подобие, всичко това са глупости. Това, брате ми го обясни Михаил (Ракитин – б.м.) още вчера и сякаш нещо ме попари… Ракитин не обича Бога, ух, как не го обича!... Смее се. „За умния човек казва, всичко е възможно, умният човек знае да лови раци, а пък ти, казва, си убил и си се насадил, и гинеш в затвора!” Това ми го казва на мене. Натурална свиня! Аз такива по-рано ги изхвърлях навън, а сега ги слушам. Приказва все пак и сума неща, които си заслужават!... „

Така е – добави преподавателят ми по литература – Ракитин е пределно овъншностен човек(„Натурална свиня.”, „Ракитин не обича Бога”) и затова отказва да мисли без мисли и да избира без избор с посредничеството на Бога в себе си, но има неща у него, има „неща”, говорени от „бернаровци” – от „знаещите”, от „умните”, от „хитрата змия” – „които си заслужават!”… И Митя схваща това пак така, мигновено, без помен от развойно мислене, но не „по бернаровски” – „с опашчици”и в „миг”, в който има време – „секунда някаква минава”, както го разбира и му внушава „научно” и развойно Ракитин, а с душа и със сърце, цялостно – с душата на „новия човек” в себе си, Слънчевият. Всъщност, Достоевски загатва чрез промяната в поведението на Митя да понася и да „слуша” вече „бернаровци”, които по-рано ги е изхвърлял „навън”, че „новия човек” у Митя, Слънчевият, изисква едновременноумът му (който е замъгляван от страстите на сърцето му) да се образова(Бъдете умни като змии… – казва Господ), а сърцето му (страстното, безумното) да се възпитава (…и незлобливи като гълъби – добавя Господ в Откровението си!). Да се образова и да се възпитава Митя така, че умът му да не действабез сърце и Бог – както действа той като „хитра змия” у Иван, у Смердяков, у Ракитин и у съдебните следователи – абстрактно, убийствено, чудовищно; нито сърцето му да действа страстно, без ум и по този начин убийствено и самоубийствено. (Убийствено – със замъглен от страстта си ум Митя насмалко да убие слугата на баща си Григорий – човекът, който го е отгледал като дете и когото той обича – и става причина с една от постъпките си да умре детето на унижения от него щабскапитан. И самоубийствено – взема решение да се самоубие, смятайки в отчаянието си, че е убил слугата Григорий и че с любовта му към Грушенка е свършено).

Но как да се възпитава и образова Митя, а и изобщо как да се възпитава и образова човектака, че да действа едновременно със сърце и с ум!? – възкликна преподавателят ми по литература. – Кой да го възпитава и да го образова така!? Достоевски загатва и показва отговорът на този въпрос чрез цялостната житейска драма на Митя (и не само чрез неговата) Животът ни възпитава и образова така!Той е Учителят на ума ни и Той е Възпитателят (Наставникът) на сърцето ни, Бог!С раждането на „новия човек” у Митя обаче – Животът-Бог изисква той самият да поеме юздите на образованието и възпитанието си. И Митя опитва да ги поеме. Затова казва на Альоша: „Аз такива по-рано ги изхвърлях навън, а сега ги слушам.”…

Впрочем – вметна преподавателят ми по литература загрижено, – Митя по същия начин, чрез „новия човек” у себе си, проумява и брата си Альоша като му казва: „Ракитин няма да го разбере (защото Ракитин мисли частично; мисли с ум без сърце, „не обича Бога”; мисли развойно, логически), но ти всичко ще разбереш.” (Защото Альоша мисли цялостно, с ум и сърце едновремено; мисли мигновено).Проумява с мигновен усет и действителния убиец на баща си – Смердяков: „Него Бог ще го убие, ще видиш, мълчи!” (Митя няма нужда от развойните шмекерувания на ума, за да доказва това, което Смердяков е извършил с безупречно прикрити и елиминирани „външно” от ума му факти.) По същия начин той проумява и собствените си духовни дълбини: „Брате, през последните два месеца усетих в себе си нов човек, нов човек възкръсна в мене! Бил е затворен в мене, но никога нямаше да се яви, да не беше този гръм! Страшно нещо! И какво от това, че двадесет години ще къртя с чук руда в рудниците – никак не ме е страх от това, а от друго ме е страх сега: да не би някак да ме напусне възкръсналият човек!”

Тук, в тези думи на Митя Карамазов – продължи преподавателят ми по литература загрижено, – се съдържа един от многопластовите моменти, в които геният на Достоевски достига своя апогей. Нов ли е „новият човек” у Митя!? Бил е затворенв мене, но никога нямаше да се яви, да не беше този гръм!” (Подчертаното е от мен.) Гърмът е мигновен!:„Разхвърлените му мисли изведнъж се събраха, чувствата му се сляха в едно и всичко това просветна в него. Страшно, ужасно просветление!”) Тоест, вътрешният човек, Слънчевият човек, който възкръсва у Митя като „нов човек” и който мисли мигновено в творчески акт, сублимиращ мигновено и по този начин свободно всичко налично у самия Митя – природно, социално и духовно (в дела и в развойни мисли, в отношения, планове и цели) – и решава така, и избира така мигновено и свободно да излезе на свобода, е бил затворник („затворен”) у самия Митя – овъншностеният, Социалният! Смазан от собствените си страсти и свързаните с тях порочни дела, последният рухва като затвор под „този гръм!” и в него миг Митя, Социалният, възкликва: „Край с мене!... Бог е против мене!” Ала в затвора, в социалният затвор, в който отначало Социалният Митя вижда своя край, „новият човек” у него, Слънчевият, излезлият на свобода, му подава ръка и Митя за пръв път предусеща, че в иначе хаотичния му живот има нещо цялостно, макар и все още не до там устойчиво. Затова изповядва пред Альоша – „никак не ме е страх от това (от каторгата, в която трябва вече на своя ред да влезе като затворник Социалният човек в него), а от друго ме е страх сега: да не би някак да ме напусне възкръсналият човек!” - Слънчевият, който преди това е „бил затворен” в него.

Защо Митя се страхува от това да не би някак да го напусне възкръсналият човек!? – попита реторично преподавателят ми по литература и продължи. – Достоевски чрез изповедта на Митя пред брата си Альоша не ни дава пряк художествен отговор на този въпрос, но прави все-пак в нея съществени догадки. Първата от тях я споменах вече. В повествованието, което се развива в следствения затвор между Митя и Альоша, читателят може да почувства как самият Митя предусеща и как опитва да разкрие в себе си нещо цялостно, макар и все още твърде неустойчиво: той е раздвоен – усеща „усетих в себе си нов човек”, но и „Бернар” усеща в себе си: „Защото и аз самият съм презрян Бернар.” От тази първа догатка прозира само донякъде това, от което Митя се страхува. Прозира това, че чрез възкръсналия човек у себе си той преживява мигове на сублимирана духовна цялостност, в която за пръв път открива и познава себе си, такъв, какъвто е – с раздвоен „Аз” (с раздвоен познавателен усет) между новия (Слънчев) човек и стария Социален човек (Бернар) в себе си. („Страшно, ужасно просветление!”). В същото „Страшно, ужасно просветление!” тойоткрива и другите такива, каквито са. Ракитин е „натурална свиня”. Ала и точно това страшно неговопросветление се превръща чрез „възкръсналия човек” у него в спасителна основа за душата му – най-ценното, което човек има в себе си; по-ценно от насъщният му земен живот. Митя осъзнава това. Приема заради нея изкуплението и точно заради нея се страхува да не би някак да го напусне „възкръсналият човек”, който всъщност е и самата му душа. И затова – „какво от това, че двадесет години ще къртя с чук руда в рудниците”…

Втората догадка за това защо Митя се страхува да не би някак да го напусне възкръсналият човек у него – додаде преподавателят ми по литература – е в думите на Митя: „Защо сънувах тогава „детето” в онази минута? (Критичната за неговия „Аз” в сблъсъка между ума и сърцето му.) Това беше за мен пророчество в този момент. Заради „детето” ще отида. (В каторгата.) Защото всички са виновни за всички.За всички „детета”, защото има малки деца и големи деца. Всички са „детета”. Заради всички ще отида, защото все трябва някой да отиде и заради всички. Не съм убил баща си, но трябва да отида. Приемам!” Всъщност, в тези думи на Митя страхът му да не би някак си да го напусне възкръсналият човек у него прозира в това, че благодарение на същия този „нов човек” в него, той преживява не само мигове на сублимирана духовна цялостност, какъвто например е мигът в прозрението му, че „всичики са виновни за всички.”,но и усет за това, чевсичко налично в същата духовна цялостност като Живот е еднакво безценно както за собствената му безценна душа, така и за безценните души на другите! Всички поотделно и заедно сме равнища на духовната цялостност и в същото време пак така сме самата духовна цялостност. Затова в нея – за нас, за мен и за теб – е безкрайно ценен всеки от нас – и ти, и аз, и дори „такъв затворник и убиец…”! „Можеш да възродиш и възкресиш у този затворник замрялото му сърце…А те са много, те са стотици…” Без тях – чувства Митя – възкръсналият човек у него не може да бъде цялостен; духовната му цялостност ще енащърбена. И затова Митя, Социалният, приема саможертвата на „новия човек” в себе си: „Не съм убил баща си, но трябва да отида. Приемам!”

Третата догадка – продължи преподавателят ми по литература, – в която прозира отговорът на въпроса защо Митя се страхува от това да не би някак да го напусне възкръсналият човек, е че в просветлението си и в готовността си за саможертва той открива не само себе си, но и Бога: „О, да, ние ще бъдем във вериги и няма да имаме свобода, но тогава, в нашата велика скръб, пак ще възкръснем в радостта, без която е невъзможно човек да живее, а Бог да съществува, щото Бог дава радостта, това е неговата привилегия велика… Господи, да се разтопи човек в молитвата! Как ще живея там под земята без Бог! Ракитин лъже: ако изгонят Бога от земята, ние ще го намерим под земята!... И тогава ние, подземните хора, ще запеем из недрата на земята трагически химн на Бога, у когото е радостта!... Не, животът е пълен, живот има и под земята!... Тоест, Животът е цялостен – цялостен е в своята пълнота и е самата духовна цялостност, Бог.Той не може да не бъде „пълен”: нито човек може да съществува без Бога, нито Бог без Човека. „„Ракитин лъже…” „Бернаровци”, умните без сърце, лъжат. Те нащърбяват в себе синенащърбимата духовна цялостност, те правят живота в себе си частичен и така отпадат от цялостността му, защото тя е ненащърбима. „Няма да повярваш, Алексей, колко ми се живее сега, каква жажда да съществувам и да съзнавам се породи в мене именно между тези нащърбенистени! Ракитин не разбира това, дай му само да вдигне къща и да пусне квартиранти, но аз чаках тебе. Пък и какво е страданието! Не ме е страх от него, дори да е безкрайно! Сега не ме е страх, по-рано се страхувах… И, струва ми се, сега съм толкова изпълнен с тази сила, че всичко ще победя, всички страдания, само за да мога да изрека и да си казвам всеки миг: аз съм! В хилядите мъки – аз съм, гърча се в изтезанията – но съм! Стоя във вериги, но и аз съществувам, виждам слънцето, а и да не виждам слънцето, знам, че го има. А да знаеш, че има слънце – това е вече целият живот, Альоша, херувиме мой, съсипват ме разните философии, дявол да ги вземе!”…

Съсипват ни философиите на „хитрата змия”, „дявол да ги вземе!”, философиите на Социалния човек у нас, на Ракитин и на „бернаровци”… – додаде от себе си като че ли на себе си преподавателят ми по литература, изразявайки преди това почитание към Достоевски с акценти и с пояснения върху някои от думите на Митя. – Съсипват ни философиите „с опашчиците”-змийчета, които ни пречат мигом да виждаме Слънцето и да осъзнаваме мигом, че „това е вече целият живот”!С цялата Истина в него – Бог и Човек!...

***

Тук, на това място в своите думи – рече Вратарят – моя преподавател по литература за миг замълча, после внезапно с висок тон рече така, сякаш чувах не него, а героят на Достоевски:

Неизбежни са тези философии, „дявол да ги вземе!”. Вярата на самия Достоевски в Бога, според собственото му признание, преминава през тяхното горнило, „през горнилото на съмненията”. А това, според него е така, защото човекът е прелъстен вече от „хитрата зимия” да яде стръвно от „ябълката на познаването на добро и зло”. И затова „дяволът”, като овъншностен „двойник” на Иван Карамазов (умникът), откровено заявява: „Аз те държа непрестанно между вярата и безверието и тук си имам своя цел.”, своя философия. И точно затова в противовес: „Карамазови не са подлеци, а философи, защото всички истински руски люде са философи…”

Истинските българи – също. Но философиите съсипват! – продължи печално, по карамазовски, преподавателят ми по литература. – Те не могат да разрешат колизията, в която изпада Митя и от която стръхът му от това да не би някак си да го напусне възкръсналият човек у него расте в геометрична прогресия. С този „нов човек” в себе си, с този възкръснал човек в себе си той чувства Божията духовна цялостност в себе си, чувства я като духовна пълнота и радост в себе си: „Да живее Бог и неговата радост! Обичам го!” „Не ме е страх… (ще отида в каторгата)… Приемам! Ала със същия този „нов човек” в себе си Митя чувства и преживява същатата тази Божия духовна цялостност ив любовта – взаимната, пълната, всеотдайнатамежду себе си и Грушенка; тази Любов, в която две души се оказват вътрешно присъщи една на друга и се оказват така цялостен Човекв Бога! И тъкмо поради това (и пак поради същият този „възкръснал човек” у Митя, който се ражда с катарзис и у неговата любима) и Грушенка, любимата на Митя, е готова на саможертва. Тя споделя страданието от катарзиса на Митя в следствения арест като преживява с него и своя. И така тя е готова да отиде на заточение с него в Сибир. Ала пак „възкръсналият човек” у Митя не може да приеме и да допусне това. Не може да приеме неговата любима да страда заради него. Така Митя изпада в колизия (в страх за възкръсналия човек в себе си) и търси начин с помощта на брата си Альоша да я разреши като изповядва: „А мене Бог ме мъчи.”! И така той се чуди дали „след съда” да поеме пътя за каторгата или да избяга от нея по пътя към нея. „След съда сам ще решиш; тогава в себе си ще намериш новия човек и той ще реши.” – казва му Альоша, а Митя в отговор (нужно е да повтаряме това) му казва: „- Новият човек или Бернар и той ще реши по бернаровски! Защото и аз самият съм презрян Бернар…”

Ето, Минчо – рече преподавателят ми по литература като се обърна към мен и се вгледа в очите ми – ето как Достоевски ни връща отново на изходната точка, в която – и той с Митя, и ние поотделно (а и всеки друг отделно) оставаме сами на себе си все така раздвоени в избора си за решение и действие с двупосочно насочения познавателен усет на „Аз”-а ни – навътре към сърцето, към „интересите” на вътрешния Слънчев човек у нас, и навън към света, към интересите на външния Социален човек у нас. На кого от тези „двама души” в нас да се доверяваме в избора си за решение и действие!? А и „двама” ли са те наистина!?

Впрочем, и Гьоте (1749-1832) – додаде преподавателятми по литература, – творил преди Достоевски (1821-1881), открива чрез творбата си „Фауст” „две души” в себе си:

Живеят две души във мойта гръд –

желаят те да бъдат разделени!

Едната тук, във земните гърди

с любовна, буйна страст се впива,

а другата над бездната мъглива

лети и дири мъдрите деди.

(Из „Фауст”, прев. Д. Статков)

И швейцарският психолог Карл Гюстав Юнг (1875-1961) открива „две личности” в себе си – „Личност №1 и Личност №2” като ги подлага на психологическо изследване. Но много преди Гьоте, Достоевски и Юнг св. апостол Павел в своето Второ послание до Коринтяни (4:16) ни разкрива това, че „две души” живеят в нас като едновременно с това ни напътства да „не се обезсърчаваме”, защото „дори и да тлее нашият външен човек, пак вътрешният всеки ден се подновява.” А, свързано това негово послание с характера на колизията, която преживява Митя Карамазов, това означава, че във всички подобни случаи на колизии в нас, ние винаги се връщаме все в същата изходната точка, в която и нашият праотец Адам е бил принуден за пръв път да избира (според мита за сътворяването на човека) дали да живее като безсмъртно същество в Бога (с посредничеството на Бог) или като овъншностено, като „бездруго” умиращо същество в света (с посредничеството на „хитрата змия”) – с тази съществена разлика, произтичаща вече от първия негов избор в рая, че ние вече като негови наследници не сме само образ и подобие на Бога (какъвто преди първия си осъществен избор е Адам), а сме и „като” Бога – да познаваме добро и зло…

Но всъщност – продължи преподавателят ми по литература – точно поради това, че вътрешният човек у нас, Слънчевият, „всеки ден се подновява”, ние (осъзнато или не) от една страна ежедневно изпадаме (като Митя Карамазов) в състоянието на първоначалния Адамов избор (включително и в ежедневните си неща с това дали са позволени или не – с Бог „не всичко е позволено”; без Бог „всичко е позволено” - Достоевски), а от друга страна, изпадайки понякога (пак като Митя) в свръхкритични за нас ситуации и блъскайки главата си над въпроса с какво точно решение и действие да излезем от тях, ние често разбираме, че не сме в състояние сами да прозрем и да установим цялата истинав тяхсъс спасителното за нас решение. Не сме в състояние да сторим това нито само със сърце (както на Митя му се случва да прозре, че не може така, и затова му се налага да слуша „бернаровци” и да отиде на съд), нито само с ум (както на Иван Карамазов му се случва да прозре това едва пред прага на лудостта си, а и на Смердяков – пред прага на самоубийството си), нито дори със сърце и ум едновременно (както на Митя му се налага да разбере това в лоното на изяснената вече от мен колизия на любовта, която той преживява). Затова именно в подобни случаи – в случаите на свръх-критични за живота ни и за душите ни ситуации (в които изпадаме най-често в тъй наречената от психолозите „колизия на дълга” и в които често осъзнаваме, че душата ни е по-ценна от насъщния ни земен живот) – ние (независимо от това дали съзнаваме или не) призоваваме спонтанно Бога на помощ с цялото си човешко същество („с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си ум” – Матея, 22:37)„Да бъде волята Ти!”. И Той, ако е рекъл, по неведомите за нас свои творчески пътища ни донася спасителното за нас решение по Негова милост. Същевременно в или непосредствено след преживените от нас по Божия милост свръх-критични за живота и за душите ни ситуации (които, иначе, сами си предизвикваме като действаме или само с безумно сърце или само с ум без сърце – освен в случая на праведния Йов, преживян от него като изпитание за наша поука), ние често, ако е речено, се проникваме от разбирането, че само Бог е цялата истина (Майстер Екхарт) и че същата можем да я имаме в себе си като неизразима от нас духовна цялостност и радост, като блаженство, само ако я искаме, търсим и обичаме „с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си ум”. Така именно Митя Карамазов (и Достоевски! като следствен и затворник), преживявайки Бога в себе си като духовна цялостност в и след свръх-критичната за него ситуация („между тези нащърбенистени!” на следствения арест), възкликва: „Да живее Бог и неговата радост! Обичам го!”…

Но – продължи преподавателят ми по литература – в хода на същите свръх-критични за нас ситуации, ако е речено по Божия милост да ги преживяваме (а тъкмо по негова милост не всички духовни и физически катастрофи са с фатален край за нас) – ние (освен че губим много с „външния човек” в нас, Социалният, който бездруго „тлее”, и придобиваме много с „вътрешният човек” в нас, Слънчевият, който бездруго „всеки ден се подновява”) започваме неистово да искаме вече да знаем цялата истина за себе си и за света. „Няма да повярваш, Алексей, колко ми се живее сега, каква жажда да съществувам и да съзнавам се породи в мене именно между тези нащърбени стени!…”. Но срещу тази наша неистова жажда да съществуваме и да съзнаваме цялата истина за себе си „между тези нащърбени стени”, стои тайна, за която никой друг не ни говори, освен библейския мит за сътворяването на човека.

Впрочем – вметна преподавателят ми по литература, – като отклик на жаждата ни (и срещу жаждата ни) да знаем цялата истина за себеси стои – според немския философ Хегел – и „абсолютнатаАполонова заповед „Познай себе си!””. Ала според неговия сънародник Ницше „мъдростта „Познай себе си!”, изречена от устата на един бог и отправена към хората, е почти злобна подигравка”, защото „Всеки е най-чужд на себе си” и „това го знаят всички, опитващи се да проникнат в дълбините на душата си”. И аз – додаде преподавателят ми по литература, – който върша сега точно това с поглед обърнат навътре към душата си – чувствам и потвърждавам истинността на казаното от Ницше, защото „заповедта на езическия бог Аполон” „Познай себе си!” точно това означава и точно това внушава като предварително познание, включено в нея, че си „чужд на себе си” човек – човек, когото ти самият не познаваш. Впрочем, виждам, че и Достоевски ни казва почти същото чрез героя си Митя Карамазов. Всъщност, познавайки себе си в преживяната от него свръхкритична ситуация, Митя се съзира в дълбините си не като цялостен човек (знаещ цялата истина за себе си), а като раздвоен в себе си човек (себепознание, което, иначе, не е никак малко; малцина се домогват до него). Съзира се едновременно – и като „нов човек”, и като „презрян Бернар”. С „две души” – Гьоте.И в това свое раздвоение той отново се оказва „чужд на себе си човек”. Не познава себе си! Не знае цялата истина за себе си. И затова не знае кой точно у него ще реши как да постъпи „след съда”: „- Новият човек или Бернар…”

Ето защо, Минчо – добави преподавателят ми по литература – с тази „почти злобна подигравка” – заповедта на бог Аполон „Познай себе си!” – ние не само че не откриваме цялата истина за себе си, но се и откриваме в дълбините си като раздвоени в себе си и по този начин отново чужди на самите себе си същества. Откриваме се така във всяка свръхкритична за нас ситуация с алтернативата – „Да бъдеш или да не бъдеш!”. А в тази алтернатива откриваме и необходимостта да извлечем от двете й възможни страни едно единствено за нас решение – спасителното, цялостното, съответстващо на цялата истина в мига на ситуацията, в която сме попаднали. Обаче, на, тъкмо примерът на Митя Карамазов (и не само неговият, но и на д-р Фауст, а също и на хора извън литературата, изследвани и описани от психолога Юнг) ни показва, че това не ни се отдава и затова, изпаднали като Митя в свръх-критични за нас ситуации, в които нито сърцето, нито умът ни поотделно, нито заедно ни дават точното решение с точния изход от тях, ние пак като Митя (осъзнато или не) с цялото си човешко същество („с цялото си сърце, с цялата си душа и с целия си ум”) призоваваме в края на краищата Бога – цялата Истина! – на помощ. („Да бъде волята Ти!”) И ако Той е рекъл да ни покаже в Нея (т.е. в Себе си) спасителния за нас изход в преживяваните от нас свръхкритични ситуации с възможността да усетим Неговата благодатна за нас намеса и да осъзнаем така Неговото спасително за нас посредничество в алтернативата на избора ни „да бъдем или не”, тогава ние едновремено се домогваме до разбирането за две неща в нас – първо, че не сме това, което трябва да бъдем в Бога (чужди сме без Бога на самите себе си; раздвоени, нащърбени, частични, смъртни сме), и, второ, че не можем без Бог да бъдем това, което трябва да бъдем – цялостни хора, безсмъртни богове в Него, към които е „отправено словото Божие” (Йоан, 10:35). и е прието от тях. Разбираме всъщност, че само Божият Свети Дух със своето Слово, отправено към нас, ни упътва мигновено „към всяка истина” (Йоан, 16:13) с ум и със сърце едновременно…

И тъй, Минчо – рече преподавателят ми по литература – видяхме, че и литературно-ходожественото изследване на Достоевски в книгата му „Братя Карамазови” ни доведе до неща, които ни говори съотвореният от човека библейски мит за сътворяването на човека. Първото е, че с ум и със сърце едновременно ние можем да познаваме цялата истина (във всяка ситуация, в която попадаме) не с посредничеството на „хитрата змия” в нас, а само с посредничеството на Бога, само чрез неговото спасително за нас Слово, отправяно към наси прието от нас. (Всъщност, само Словото Божие, отправяно към нас и прието от нас – „думите, които ви говоря, Аз съм” – се казва в Евангелието – превежда в хармония и въвежда в духовна цялостност сърцето, умът и душата ни, от които Аз-ът ни черпи своята истинска познавателна същност и ни оличностява така в Бога като безсмъртни същества.) А второто е, че само в Бога-Личност можем да познаем истински себе си, да се познаем с неговото посредничество като неповторими личности в Него. Така „абсолютната Аполонова заповед „Познай себе си!” (Хегел) няма да е за нас „злобна подигравка” (Ницше), а състояние на единно Богочовешко себепознание и творчество. Впрочем, не случайно в Откровението на цялостният Богочовек в нас, на „Сина Божи и на Сина Човешки” е казано: „А това е вечният живот – да познаят Тебе, единственият, истинският Бог, и Исус Христос, когото Си изпратил.” (Йоан (17:3)… Тоест, да познаваме Бога в единното ни Богочовешко естество, в Исус…

***

Любко – рече Вратарят, като се обърна изненадващо към мен, – виждаш ли слънчевият диск? Разполовен е вече от ръба на покрива на завода, а това означава, че е към четири след обяд и че е време за мен да се явя при моите хора. Трябва да упражня контрол по дозирането на хромовия разтвор в кожарските барабани, а ти, ако искаш, можеш към пет да се явиш пред портала на завода, за да си тръгнем оттам заедно към домовете си. Става ли?

Става – рекох.

А взе ли вече решение?

Какво решение!? – попитах Вратаря като го погледнах като папуняк в очите.

Да учиш… Да образоваш ума си… Да възпитаваш сърцето си… Да не си жив-умрял, а да си в лоното на вечно живото познание …

Да. – Отвърнах, не дотам сигурно в себе си. Вратарят обаче забеляза това и рече.

Не си взел решението…

***

Пред портала на завода рекох на Вратаря, преди той да ме попита каквото и да е:

Не знам дали ще запомня нещата, които ти ми наговори и подкрепяше с цитати от Библията, от Достоевски…

Няма нужда да ги запомняш – апострофира ме той, – защото ще дойде време, когато същите неща ще изплуват в съзнанието ти като насъщни представи и тогава ти сам ще изпълниш тези свои представи с дейно съдържание, подкрепено, ако се налага, с цитати от Библията или от книгите на който и да е поет или писател. Всъщност, нали точно затова ставаше дума в разговора ни – да се образоваш и възпитаваш, да учиш постоянно, за да можеш да съществуваш непоклатимо и уверено в себе си, да се изразяваш уверено в слово, а и да превръщаш в съзидателни дела всичко онова, което всеки миг се ражда в сърцето и в душата ти и което се възприема с вътрешен и външен усет от самия теб, от твоя Аз. А то е живата Истина, нашият Господ и Спасител, който ни прави свободни и уверени в съществуването ни. Той, Любо, именно Той – додаде възбудено Вратарят – се ражда всеки миг у нас. Ражда се непосредствено в нас и пред нас като жива истина, като жив Човек и жив Бог едновременно. Ето всъщност колко просто и непосредствено е това Негово мигновено раждане в нас и пред нас. Всъщност, ако Той, който е живата истина, не се раждаше всеки миг в нас и пред нас, то ние нямаше да можем сега непосредствено и уверено (до безучастност) да направим и крачка дори към домовете си. Това ти казвам! Това ми каза и на мен моят преподавател по литература на излизане от стадиона в Габрово. И в него момент се почувствах като Митя Карамазов – бях поразен и осветлен от вътре като от мълния. Бог сякаш се роди в мен и аз в Него…

А как, как се казва преподавателят ти по литература? Отдавна ми се прииска да те попитам в разговора ни още там, на полянката, ала все не съумявах да намеря удобно място в разказа ти, за да сторя това, и сега комай не съумявам…

Радомир Пателеев.

Радомир Пателеев!?

Да. Познаваш ли го?

Зная го задочно. Чрез една негова ученичка, Дорина. Бяхме с нея на средношколска бригада. Участвахме в строежа на пътя Габрово-Трявна… Бях влюбен в нея… а тя… тя в него… Но…

Какво „но” и защо толкова тъжно? Случва се ученичка да се влюби в учителя си. Ти не си ли се влюбвал в някоя твоя учителка и не си ли забелязвал, че тази любов е осветлявала душата ти?…

Не става дума за това.

А за какво?

Възможно е и аз да познавам в действителност любимия учител на Дорина. Имам усещането, че съм се срещал като дете с него, ала не съм сигурен дали е бил той. Всъщност, по-скоро не съм сигурен дали твоят преподавател по литература Радомир Пателеев и човекът, който се яви в детството ми в труден за мен момент и който ми се представи тогава с малкото си име Радомир, е едно и също лице…

Къде и как е станало това? – попита ме с изострено внимание Вратарят.

В северното подножие на Тревненския Балкан край махала Долни дупини, в гората Усойна. Бях десет годишен ратай в същата махала – пастир на три крави и един вол…

Бил си социалистическо ратайче!?

Да.

Я се вдигай оттук! – рипна Вратарят, ала после веднага добави. – Всъщност, възможно е. И до днес социализмът не е победил в някои балкански махали, а и няма за какво да побеждава там двама-трима частни калпака… И?...

И още на първия ден от аргатлъка ми… (разказах набързо на Вратаря това, което разказах набързо и в предишния си достоверен разказ и което пак по същия начин разказвам тук, за да видя отново и отново неговата значимост в живота ми)… към обяд, кравите, които пасях – пряко силите ми да ги озаптя – нахлуха една по една в Усойна. Нямаше джан-джун там, на прехода между пасбището Торище и самата гора. Там тревите бяха сочни и дълбоки и затова чорбаджията ми, дядо Стою, ме натирваше все там, в нея Балканска пустош, да паса говедата му. И какво можех да сторя в него първи за мен ден от аргатлъка ми с неимоверната за детските ми плещи отговорност!? Тръшках се в тревите от рев, когато той се яви, но не го видях. Видях през сълзи само босите му нозе, обути в рехаво изплетени сандали, и чух гласа му. „Не плачи, момче, кравите сами ще се завърнат. И не се плаши от Усойна. Ако те за втори път влязат в нея, влез и ти с тях.” Стопли ме тогава този глас отвътре. Впрочем, така и стана на рожденния ми ден, на втори юни 1959 г. – кравите ми нахлуха в гората и аз след тях. Водеше ни волът Тошко. Не след дълго се явихме в една озарена и къпеща се в слънчева резеда поляна. Там, в нейните дълбоки до кръста ми треви, говедата сякаш се преобразиха. Започнаха да си говорят мълком помежду си и аз сякаш съучаствах в техния разговор. Главите им станаха изящни – особено тази на вола. Прегърнах главата му тогава, целунах я. И кравите една по една го целунаха. После волът ни поведе на изток към един огромен дъб. Там, в самия източен край на поляната Дъбът се извисяваше с няколко златисти кубета като великолепен православен храм. Под него говедата – като под шатра – се настаниха да пладнуват, а аз седнах в едно от креслата, които се оформяха от неговите мощни корени. Оказа се там, че както аз можех да гледам в очите на всяка една от кравите, така и всяка от тях можеше да гледа в очите на другите, включително и в моите. И там те, като се споглеждаха помежду си, започнаха сякаш да ме одумват мълком. Не можах да понеса това и затова опитах да разговарям с тях гласно. Ала тогава те сякаш нарочно започнаха да преживят и да не ми обръщат повече внимание – бяха решили сякаш, че съм съвсем неук и че точно заради това нямаше и за какво повече да ме одумват. Това ме накара да изляза от шатрата и да се настаня в тревите под сянката на Дъба. Готвех се там да хапна обяда си – крайщник хляб, парче сланина и глава лук, – когато той се яви с белия си кон Пегас. Порази ме слънчевото му лице със слънчевите си лазурно-сини очи. И на Дорина са такива. И понеже Дорина, момичето, в което съм безнадеждно влюбен и до днес, описа пред мен кажи-речи по същия начин лицето на своя любим учител Радомир Пателеев и понеже човекът от Усойна ми каза в края на нашата среща, че се казва Радомир – затова и не съм сигурен дали твоят преподавател по литература и човекът, с когото се срещнах като дете в Усойна е едно и също лице…

Ти си щастливец! – рече възбудено Вратарят и веднага още по-възбудено добави, а на мен ми се стори – и объркващо. – Ти си бил там!... Ти си се срещал с него!... Ти не знаеш с кого си се срещнал!... Ти сам трябва да установиш дали моя преподавател по литература Радомир Пателев и човекът с име Радомир, с когото ти си серещнал там, в Усойна, е едно също лице. И това… и това – както виждам – е първата ти задача в живота! А втората, втората, която е пак първа, я знаеш…

Коя е втората!? – попитах Вратаря като се опулих отново насреща му като папуняк.

Да учиш, да образоваш постоянно ума си и да възпитаваш постоянно сърцето си. Две задачи. Не е нужно да ги изпълниш. Нужно е да ги изпълняваш. А което е речено да стане, ще стане. Имаш ли тази дума в себе си?

Коя дума!? -

Че ще стане!

Мисля, че я имам.

А не бива, не бива да мислиш, трябва да си уверен, трябва ти вяра

***

На петнадесети септември същата 1971 година до машината, на която работех в кожарския завод, застана Веско Мокрият и както винаги, когато той искаше да се задява с мен, натисна червеното копче, с което тя се изключваше. Този път обаче, когато машината утихна, Мокрият ми рече любезно:

Любко, трябва да слезем долу при Вратаря. „Без Любо – рече ми той – да не се вясваш пред мен.” Тъй че – да тръгваме.

Тръгнах с Мокрия надолу по стълбището към хромовия участък. Пътьом трескаво недоумявах за какво ли може да ми вика към обяд Вратарят. Недоумявах, защото след нашия обширен и паметен за мен „пролетен” разговор, ние кажи-речи не се срещахме преднамерено, а само случайно – и то по задявки, които се случваха съвсем естествено и спонтанно между работниците в завода. Когато се явихме пред него с Мокрия, той ме изгледа косо и стремително с бистрите си кафяви очи и ми рече:

Довечера на училище ли си?

И щом изрече въпроса си, изпаднах като крадец в небрано лозе.

Днес е петнадесети септември – додаде Вратарят като присви клепачи и прибави, – не се ли сещаш за думата?

Сещам се, даже мислих за нея… Цяло лято мислих за нея… По света бели ме няма в математиката, та затова…

Математиката!?

Да.

Ти просто не знаеш колко е лесна училищната математика. Друг път ще говорим за нея. А сега – за думата. А тя е речена – довечера си на училище.

Не съм се записвал – рекох му отново опулен като папуняк.

Довечера ще се запишеш. Във Вечерната гимназия записването е лесно. Довечера се открива учебната година. По-раничко ще отидеш. Дойчев е директор там. Утре ще ми кажеш дали думата е изпълнена.

***

Нямаше накъде – явих се вечерта в русенската Вечерна гимназия „Захари Стоянов”. Тя се помещаваше тогава в училищната сграда на Математическата гимназия „Баба Тонка”. Попитах един възрастен „другар” от тълпата, която пристъпваше навътре в училищния двор за откриването на новата учебна година, къде става записването. Така се явих при секретарката на гимназията, а тя ми каза:

Няма места, няма чин, на който да седнете, а заради Вас няма как да открием нова паралелка. Всички други паралелки са пълни – по тридесет ученици. Не може в часовете да стърчите прав. Директорът не разрешава. Догодина по-рано…

***

Излязох от стаята на секретарката колкото недоволен, толкова и доволен от това, че не ме записа. Нямах и зрънце увереност в себе си за това, че ще мога да се справя с „лесната” училищна математика на Вратаря. Бях доволен и от това, че имаше с какво да оправдая „думата” пред него – нямаше просто чин за мен във Вечерната гимназия. Добре, ама на другия ден той ми рече:

Ти наистина си като излязал от Усойна! Довечера отиваш при секретарката на гимназията и й казваш: „Другарко иди-коя си, моля Ви, уволниха ме тази година от казармата и не ми се иска сега заради изпълнения ми свещендълг към Родината да изгубя една учебна година. Чин за редовен ученик нямате, но за задочен или за частен ученик – не е нужен. Вие ли ще ме запишете, или аз да питам директора?”…

***

Аз ще питам директора. – рече ми секретарката на гимназията, когато избълвах думите на Вратаря пред нея…

Така станах ученик-задочник в девети клас на Вечерна гимназия „Захари Стоянов” – Русе…

***

Изпитите за първата сесия бяха три – първият по история, вторият по химия, третият по биология. От изпита по история излязох като оскубан петел. Синхайската революция и големият северен поход за обедениние на „великия братски” Китай ме довършиха. Не помня какви точно ги дъвках. Помня обаче как учителят по история, другарят Дочев, с мастилено сини очи, с мустак и с прическа като на Хитлер (тъй му й викаха вечерните ученици – Хитлера), мъж към пенсионната си възраст, ми писа тройка по милост. Впрочем, като констатира, че нищо не знам за борбите на братския китайски народ за свобода между 1911-та и 1927-ма г., той рече:

– Трябва да почетеш още малко…

И докато се пресягаше да вземе химикалката, за да ми напише оценката в бележника, добави.

Ти откъде си?

– От Ценово – рекох, – между Бяла и Свищов…

– Ха! – възкликна той, – знаеш ли старото име на Ценово?

– Чаушево.

– А още по-старото?

– Чаушкьой.

– А чувал ли си за старото село?

Да. Брестова паланка, между Ценово и Брестовица, на десния бряг на Янтра, още личат там основите на къщите… Казват, че и ценовчани, и брестовичани произхождат от Брестова паланка…

– Еее, значи – обобщи другарят Дочев – знаеш някои нещица от историята на родния край. Може и роднини да излезем. Остава сега да ми кажеш от кои хора си…

– Нашето село е голямо, над две хиляди и осемстотин души…

– Не ми казвай колко е голямо вашето село, кажи ми от кой джинс си?

– От бежанците.

– От кои бежанци?

– От македонците.

– Как се казва дядо ти?

– Коле.

– Ха! Коле Македонеца?

– Да.

– Остава сега да ми кажеш, че майка ти се казва Мария и че е от Брестовица?...

– Да, но откъде знаете това?

– Знам, знам аз… Аз съм брестовичанин, а ти си внук на дядо Трифон Дръндалейски. Знаеш ли защо брестовичани му викат Дръндалейски?

– Не.

– Защото много дрънка, много хортува, много философства дядо ти Трифон. Николапетковист е. Не щеше да влезе в ТеКеЗеСе-то – и туйто. Чак през 1961-ва се предаде. От старост стана кооператор. С дъртия поп си уйдисваха. Като си ида в неделя на село току ще цъфне като магарешки бодил на плета ми и ще каже: „Дочо, я ела тук за малко – да те питам аз нещо за Балканската, че имам от нея две гнезда под калпака си.” И ха оставя мотиката, ха сме увиснали после и двамата на плета като браснарски каиши часове наред. Знаеш ли гнездата му?

– Знам ги. От шрапнел са. Голямото му е като за кокоше яйце, а малкото като за гълъбово. Веднъж – като дете – щях да бръкна с пръст в мозъка му…

– Ха,ха… И ти май си Дръндалейски… Ааа… не!... Не се черви! Всички брестовичани сме дръндалейци. От Брестова паланка сме взели само името. Инак всички брестовишки джинсове сме преселници от Еленския Балкан. И на дядо ти джинса е оттам. С балкански нрави сме. По горски поляни и по сенчести извори сме го удряли на лаф-моабети. Зер в Балакана петстотин години сме пасли добитък и сме се крили така от турците в мозъчните му гънки. Затуй сме и толкоз умни. После заради изоставените край Дунава турски чифлици сме се поомесили с тукашните… Ей, как щях да ти пиша аз на тебе една двойка! … Ала сега ще ти пиша една много, много хубава тройка… Заслужаваш я. Ето! Родният край те спаси... Айде със здраве сега!... И догодина – мисли му! Ще те питам отново за Синхайската революция…

***

До късно през нощта след изпита бях в покруса. Като се събудих на другия ден – пак. На работа – пак. И пак Мокрият дойде при мен. И пак трябваше да ме поведе като арестант при Вратаря, а той – като ме видя посърнал – рече уж небрежно:

– И к,о стана сега?

– Не ставам за ученик – рекох му.

– Защо!?

– Защото едва изкрънках една тройка по милост – аз, аз, дето смятах себе си за сила в историята… И като си представям сега каква сила съм в математиката… Не! Отказвам се. Край с учението.

– И к,о пише в бележника? – попита Вратарят – този път, за да ми се подиграе сякаш.

– Три.

– Само това пише, три!?

– Пише: „Среден 3”.

– Еее! – възкликна Вратарят. – Че ти какво искаш!? Че ти имаш средни знания по история! А да имаш средни знания по история това не е никак малко. Не ме гледай такъв… Като катър без история. Историята е висша наука, по-висша е от математиката…

– Как ще е по-висша!? Нали знам аз…

– Какво знаеш?

– Знам по себе си… А и другарят Дочев ми каза на изпита… Зная някои нещица по история, а по математика…

– Не го слушай другаря ти Дочев! И той има средни знания по история. Всеки човек има средни знания по история. Историята е най-висшата наука. Всяко нещо има своя история. Има история на математиката. Няма математика на историята. Макар историята да ползва някои от математическите методи. Ей, момченце, всички науки са еднакво висши по същността на своя обект на изследване. Но по характера на обекта си на изследване, науките за човека са по-висши от природо-математическите науки. По-висши са, защото изучават най-висшето същество в природата – човекът като мислещо същество и човекът като свободно същество. Никоя наука не може да установи как човекът е свободен. А историята е точно затова най-висшата наука, защото само в нейното русло, според големия немски философ Хегел, се развива принципа на човешката свобода. Чактисваш ли, какво ти казвам сега?

– Не знам какво чактисвам сега, но знам, че никак не ме бива в математиката…

– Нали ти казах по-рано, че училищната математика е лесна, най-лесната учебна дисциплина. В нея има два момента – зубрачески и приложен…

– Как ще има зубрачески момент!

– Колко е пет по пет?

– Двадесет и пет.

– Отде знаеш това?

– От таблицата за умножение.

– А как го знаеш?

– !? – вдигнах рамене.

– Айде да видим сега дали ще събираш една по една пете петици, за да ми докажеш, че пет по пет е двадесет и пет?

– Няма смисъл.

– Защо?

– Защото и двамата знаем наизуст таблицата за умножение…

– Така е. Така е и с другите постижения на науката математика – ползват се в училище повече като готови математически продукти. Така предимно се ползва и Питагоровата теорема – като формула за връзката между дължините на страните правоъгълния триъгълник. Като зазубриш един път завинаги това, че А на квадрат плюс В на квадрат е равно на С на квадрат, остава ти само да прилагаш тази формула при решаване на задачите. Обаче – добави Вратарят – нали няма да си помислиш сега, че подценявам математиката?

– Знам ли какво имаш пред вид!?

– Имам пред вид това, което ти казах преди малко, а именно това, че всички науки по същността на своя обект на изследване са еднакво висши науки. Знаеш ли защо?

– Не.

– Защото всички науки се стремят да се докопат до същността на нещата. Да се докопат всъщност до една или друга страна на Истината, която е наш Бог и Спасител. Именно „да се докопат” е точният израз, защото всички учени по света са потомци на свети Тома Неверни. Всеки от тях иска като своя патрон да се увери от опит в истината за същността на нещата. Иска всъщност да бръкне безмилостно с пръсти в раните на Христос. И, разбира се, върши това – разкървавява раните му, бърка в ребрата му, прави му дисекция, разпъва го даже, за да научи истината отвътре. И не друг, а самия Бог в милостта си от милост към учения си ученик му дава да върши това. Инак Спасителят не би му казал: „Дай си тук пръста и виж ръцете Ми; дай си ръката и я постави на ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ.” И онзи, ученият ученик, щом застане най-после пред цялата жива Истина-Бог, възкликва като св. Тома Неверни с цялата си душа и с цялото си сърце: „Господ мой и Бог мой!” Това именно прави Господ в милостта си за неверните си ученици – обобщи Вратарят и добави. – И за верните прави същото. Защо го прави? Защото Той самият е във всеки от нас Ученик и Учител. И ти, Любко, ако повярваш в това, както аз вярвам, ще разбереш един път завинаги, че най-хубавото нещо на този свят е да бъдеш Божий Ученик...

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov