ВЛАДИМИР ЛУКОВ - ЦИГАНИТЕ

 

Из "Мястото, откъдето започва безкраят" (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и иследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том първи: Книга за (не)послушници, 2012 г.

Малко след изпита и преди да навърша седемнадесет години се главих на работа в кожарския завод в Габрово. Там работих шест-седем месеца. После се прехвърлих в русенския завод. Беше ли, не беше ли минала година – не помня. Помня само, че наближаваше рождения ми ден – втори юни. Бях втора смяна на работаот един и половина след обед до десет и половина вечерта. Работех на фалц-машина, седми, най-висок разряд. Работата ми, макар и да изискваше майсторлък, беше една и съща. Едни и същи групи движения и усилия трябваше да извършвам, за да обработя една хромирана кожа като я сведа до нужната за предназначението й дебелина. За осем часа трябваше да обработя около 220 хромирани кожи. Бяхме около двадесетина души бригада. Редувахме се предимно по 7-8 души първа и втора смяна, а при определен ритъм и по няколко души – нощна смяна.

Най-хубавият момент от втората смяна бе почивката от половин час, която тихомълком достигаше до един – след шест часа вечерта. Тогава се събирахме за вечеря. Две неща ме изпълваха с благоговение тогава – разказите, шегите и диалозите, които водеха помежду си далеч по-възрастните от мен мъже, и вкусотиите, които те носеха за вечеря и които много често опитвах. Учудваха ме и характерите на тези мъже. Всеки от тях беше означен с прякор. Сеньората, Наско, беше сменен майстор – ходеше кажи-речи с танцуваща походка, вечно усмихнат. Бай Матьо Правдата – при възникването някакъв спор винаги се включваше с думите: „Аз съм за правото!“. Бай Георги Знанието се включваше в спорове с думите: „Ако искате да знаете, аз ще кажа!“. „Гарвана“ беше прякор на бай Цачо: „Гарван с гарван – викаше той като се обръщаше към някого, за да оспори мнението му, – не е тъй, а е тъй!“. Станчо Свраката, беше слаб и креслив: „Казах ли ви, а? Казах ли ви, а?...“ „Къдравия“ викаха на бай Кольо, чиято коса беше остра и права като бодлите на свитпред опасност таралеж. „Керпеден“ викаха на бай Иван, който често повтаряше: „Прав ли съм, държа на своето като керпеден.“.

***

Да, така се случи. Бях втора смяна, работех виртуозно на машината. И както винаги в ония години пред мен се яви лицето на Дорина. Синьозелените й очи плъпваха като огрени от Слънцето вирове. Лицето й гореше. Накъдето в ритъма на работа следваше да извръщам главата си, натам пред себе си виждах лицето й. Чувствах в същото време как с още по-голяма лекота и виртуозност работех. Аз, хромираната кожа и машината – нищо излишно – бяхме едно цяло. А с Дорина – прекрасно цяло! Прииска ми се да политна с нея тогава. И... политнахме. Странен обаче беше този път полетът ми – чувствах как се отделях от себе си, от работещото ми тяло и от машина. Издигах се нагоре към тавана, но вместо лицето на Дорина, виждах себе си долу. Чувствах обаче Дорина до себе си. Чувствах и как ме насърчава да наблюдавам по-усърдно себе си там, долу. И колкото по-усърдно наблюдавах себе си отгоре, толкова по-вече ми се искаше отново да гледам в очите на Дорина. Тя разбра това и се яви. Лазурно-сините й очи започнаха отново да греят в мен със синьозеления си слънчев пламък. Горях в този пламък. Станах този пламък. Нищо не различавах. Всичко ме обсебваше. И всичко обсебвах. Не чувствах предели. Прекрасна светлина и топлина се разливаше в мен. В един миг обаче, без да зная как и откъде, започна да нахлува ревящ шум в ушите ми и да ме тегли неудържимо надолу, като че ли с въжета. После изневиделица се оказах долу и чувствах, и виждах вече как машината с рев ме притегляше към себе си. Ревеше от ревност и дърпаше с яростна сила кожата от ръцете ми. Дадох си моментално сметка, че тя бе подхваната от ножовия вал и скоро щеше да се навие на него с картечни гърмежи по предпазните ламарини. Така и стана...

***

Спрях машината. За първи път ми се случваше това, което иначе се случваше от време-навреме на някого от другите работници. А в такива случаи непременно се явяваше майсторът по поддръжката на машините. Яви се и в моя случай. Освободи вала от предпазните ламарини, а после и него самия от кожата, която за мое щастие беше съвсем малко поразена по краищата, което означаваше, че нямаше да орязват надницата ми. Като възстанови и подготви отново машината за работа, майсторът тръгна към работилницата си, а аз към чешмата, за да се освежа и донатаманя на себе си. По пътя към чешмата обаче ме сполетя като спомен гледката, която виждах отгоре. Само гледката. Дорина я нямаше. Виждах в гледката си как отчаяно се борех с машината. Виждах се като чужд на самия себе си човек.

***

С тази гледка, вместо към чешмата, свърнах към съблекалнята. До нея беше банята. Съблякох работните си дрехи. После в банята. После облякох новия си светлосив тропикален панталон и синята си като лазур риза и се измъкнах почти невидим между купищата хромирани кожи към изхода на цеха, който водеше директно към портала на завода. Там, кажи-речи, на десетина метра от самия портал, имаше автобусна спирка. Една от автобусните линии тръгваше на запад, към вилната зона на Русе. Явих се с помощта на автобус, който я следваше, в изхода на града. Там слязох и започнах да давам знак за автостоп – исках да се махна от този град, исках да замина нанякъде, но, честно казано, не знаех накъде, и сигурно затова колите не спираха, а напротив – ръмжаха заплашително по нанагорнището на пътя към София.

***

След като колите една по една ме убеждаваха с ръмженето си, че не ме искат със себе си, прииска ми се да прекося шосето и да тръгна по хълбока на хълма, от чиито хоризонт на юг се разполагаше лозов масив. Това и сторих. Прекосих шосето и канавката и стъпих върху плътта на баира. Тревите му не бяха дълбоки. Сребрееха обаче и предвещаваха настъпването на юни. Вървях косо и нанагоре към лозята. Гледах повече в земята, отколкото към хоризонта. Усещах полъха на вятъра, който духаше откъм гърба ми, откъм Дунав, и сресваше с любов тънките стебла на садината. Всъщност, не гледах към и над хоризонта, за да не наруша представата си, която ме споходи тогава, че се изкачвам към билото на Бог баир – толкова единосъща е плътта на хълмовете и тревите в Дунавската хълмиста равнина. Трябваше обаче да спра на около стотина метра от започващия да се изляга под хоризонта на юг лозов масив. Там видях една стара и обрасла с гъста и висока садина къртичина. Наведох се над къртичината и с ръце накарах садината да полегне на юг и след като видях, че тя се разстла като зелена хавлиена кърпа, извърнах се заднишком и седнах внимателно с лице обърнато на север. Ширна се в същия момент гледката пред мен. Видях реката – леешезлато. Зад очертаващите я оттатък върби зеленееха полята на Румъния. Просълзи ме тогава този простор с полъха си – милваше лицето ми. Усещах сълзи по миглите си. После като опитах да се наклоня надясно и назад, за да бръкна по-удобно в левия си джоб и да извадя кърпичката си, без да зная защо, ударих с десния си юмрук Земята. И втори път я ударих, когато започнах да натиквам кърпичката си в напречно скроения ми ляв джоб. А като се изправях, за да възстановя седящата си поза, светкавично ми мина през ума: не, няма да живея повече така! И щом казах това наум, стоварих машинално за трети път десния си юмрук върху Земята и се загледах отново към златната вода на Дунав и към сребреещите отвъд нея в зелено румънски поля. Обаче, Бога ми, няма и след миг започнах да усещам нечие присъствие зад гърба си. Вслушах се – нищо не чувах; не ми се искаше да си извръщам наназад, държах сметка за светлосивия си нов тропикален панталон, който можеше да се озелени от тревата под задника ми. Ала на, натрапващо и още по-осезателно започнах да усещам присъствието на някого зад гърба си. Тогава реших и започнах бавно да извръщам главата си назад от посока север към изток и юг, защото Слънцето от запад току косо ме споглеждаше откъм лявата ми вежда. Затова и реката блестеше в злато. А когато извърнах доволно наназад и нанагоре глава, видях лицата на трима цигани. Вятър чорлеше черните им коси, а очите им блестяха от огряващото ги по икиндия Слънце.

Ти какво търсиш тук? – попита ме първият (отляво надясно) и ме загледа с тъмнокафяви, но и излъчващи златни отблясъци очи.

Нищо.

Нищото ли търсиш? – попита ме вторият с някаква устремена към мен почуда, която ме накара да се завъртя на задника си и да се обърна, за да го погледна в очите. И, ей, Боже мой, признавам, никога не бях виждал до тогава толкова чер циганин с абаносово черна коса, с черно като къклица лице и сини като тюркоаз очи. Смрази ме блестящият му ледоносен поглед. И преди да се опитам да му отвърна нещо, чух третият:

Имаш хубави панталони, отде ги имаш?

Как откъде! Купих плата, уши ми ги шивачът...

А кой ти даде пари? – попита пак с такава устремена към мен почуда циганинът с тюркоазените очи.

Как кой? Аз работя в кожарския завод...

Ааа, там добре плащат – констатира първият циганин и добави, – дай ми десет лева!

Имам само пет, утре е събота, ще пътувам за село...

Не, чакай, чакай – обади се отново циганинът с тюркоазените очи, – той наистина има хубави панталони, а на мен ми трябват точно такива за сватбата в неделя. Искаш ли да ти дам десет лева за тях?

А аз как ще си ида от тук? – казах това и машинално започнах да ставам като в същото време усещах как сърцето ми замира...

Ще ти дам моите.... – каза циганинът с тюркоазените очи.

И още нещо чувствах, че щеше да ми каже той – така явно излизаше из очите си преди да оформи думите си. Ала в него момент сърцето ми, което беше замряло, така експлодира в гърдите ми, че заедно с това хем видях, че зениците му бяха свити и удължени като на котарак, хем отскочих най-малко два метра назад от къртичината по наклонения на север терен. После туткаси се обърнах и хукнах нанадолу колкото ми сили държат. Носех се на прескоци като подплашен от вълци елен към пътя, който там, на него място се увиваше с поредица от пътепоказатели. Хванах като удавник с погледа си един от тях. Указваше София. Така летях на прескоци, че виждах в гледката си само как се вдига и пада пред мен пътепоказателят – „София“…

Разгеле, когато стигнах близо до шосето, автобуса, идващ откъм вилите, скри пътепоказателя от погледа ми и спря току пред мен. Даже отвори врати без да се налага да възпирам устрема си – така хлътнах в него. После – в завода. Там, след повторно разсъбличане и обличане, незабелязано се промъкнах до машината, на която работех. Пуснах я, стъпих на педала й заедно с една от кожите, които стояха накамарени върху дървеното магаре от дясната ми страна, и заработих. Когато се обърнах надясно и се навеждах вече да взема друга кожа, погледа ми срещна светлокафявите очи на Сеньората. Гледаха ме хем сериозно, хем усмихнато – как постигаше това, не зная, но никога няма да забравя този негов любвеобилен и в същото време решителен поглед.

Любко – рече, – къде беше? Не достигат кожи за следващата операция, а теб те няма...

Докато Сеньората изричаше тези думи, усетих как очите ми започнаха да се навлажняват.

Нищо, нищо – продължи той, – случва се, работи си...

А за да не бликнат пред него сълзите ми, вдигнах кожата пред мен като завеса и заедно с нея се обърнах напред към вала на машината, който трябваше да я поеме. Тогава, странно и някак особено върху синия хромов фон на кожата се явиха белите букви на пътепоказателя „София“.

***

Нямах намерение да спирам машината по време на почивката – трябваше да догоня нормата, ала самотното й бучене в цеха не се възприе и одобри от колегите ми. Нужна им беше тишината, за да отпочинат и да похапнат добре. Бай Цачо Гарвана даже ме овика.

Стига си бучал такъв, после ще наваксваш, айде при нас!

Спрях машината и седнах на дървената поставка пред нея: не ми се искаше да бъда заедно с колегите – щяха да се майтапят с мен, а и нищо не носех него ден за ядене. Добре ама, няма и след минута, бай Матьо Правдата се провикна.

Ела Любко, ела при нас, ела да похапнеш, айде че и спор имаме...

После и Свраката кресна.

Айде, не се прави на по-голям от хляба!...

И друг подвикна. Нямаше накъде, отидох при тях на дългата тясна маса с двете сковани пейки отстрани.

Виж сега, Любко, хляб има, и други неща има, хапни си и чуй какво ще те пита Къдравия – каза Правдата.

Какво ще го пита като виждам, че и той няма да знае! – обади се Свраката.

Вижте сега – обади се бай Георги Знанието, – знае, не знае, той си знае. Всеки знае само това, което знае, и не се знае от никого какво той знае, ако искате това от мен да го знаете...

Я ми кажи, Любко, коя е древногръцката богиня на мъдростта? – попита ме изненадващо Свраката като ме загледа присмехулно в очите.

Вдигнах рамене.

Казах ли ви, а? Казах ли ви, а? Той не знае коя е древногръцката богиня на мъдростта, а ще знае коя е древно-индийската. Демек, ще знае повече от нас, а?

Гарван с гарван, голяма сврака си! – провикна се бай Цачо и продължи – Не ти ли каза Знанието, че всеки знае това, което знае!...

Стой, Цачо! Аз съм за правото. Ако София е богиня на мъдростта, демек на Знанието и на Свраката, то моята богиня е Темида. Нека дадем думата на Къдравия! – каза бай Матьо Правдата и замига като гущер на Слънце.

А бай Кольо Къдравия, като се почеса по врата и като поприведе напред острата си като на таралеж четина, вгледа се зорко в омачкан пред себе си лист от стар вестник и рече:

Така пише в кръстословицата: древно-индийска богиня на мъдростта с вид на птица. С една, две, три, четири, пет, шест букви. Знаеш ли как се казва тази птица, Любко?

Гаруда се казва, мъдър гарван, зная го от една индийска приказка. Обичам да чета приказки...

Вярно! – ивика в екстаз Къдравия – съвпада насам и натам, нагоре и надолу.

Чухте ли, обади се бай Цачо Гарвана, и аз вече имам богиня!

Не ви ли казах, че всеки знае, това което знае и че никой не знае какво знае другия! – обади се и бай Георги Знанието.

Знае Любко, хм, четял приказки, знае по една случайност това, ала нашата богиня на мъдростта е една – София. Нея трябва да следва, ако не иска да среща по пътя си чер циганин със сини очи – додаде Свраката.

Ачо Патладжана ли да не среща, който работи долу във варното? – попита бай Иван Керпедена и веднага продължи. – Рядък сой циганин е Ачо, лицето му е като патладжан, а очите – му стъклено-сини и напукани като лимонадени топчета от дълги детски игри с тях...

Остави го ти Патладжана. Патладжанът е тъмносин – наострено рече Свраката. – Не него, а чер циганин да видиш ти, чер като къклица, а очите му като тюркоазени камъчета със стеснени и одължени по средата зеници като на черен котарак. И да те пресрещне той посред бял ден баш като голям черен котарак, който вижда внезапно пред себе сималко и непривикнало все още да лети врабченце, а? Виждал ли си такъв циганин, а? Ако го видиш такъв, брадата ти напреко ще затрепери като гъдуларски лък и ще забравиш един път завинаги, че си Керпеден...

Чакай, Сврака, говориш врели-некипели, срещал съм цигани и циганки, ала баш такъв циганин като твоя, не съм срещал и виждал – обади се бай Георги Знанието и продължи. – Всъщност, ако искате да знаете, почти всички цигани имат тъмни очи – кой тъмнокафяви, кой по-кафеникави, кой черни, а на някои от тях са толкова тъмни и черни, че ако се вгледаш в тях, в отвъдното сякаш гледаш. Арийска раса са циганите, чиста раса. Хитлер не успя да им види сметката като конкуренти на германските арийци. А Ачо Патладжана е някакво изключение, познавам майка му, рядко красива и стройна циганка, не познавам баща му, а и кой ли циганин знае баща си...

Хм, няма такъв циганин, а, чер като къклица, а?... Няма ли, а? Любко, а? – обърна се и се вгледа в мен Свараката с присмехулните си пъстри и посипани като че ли с дървесна пепел очи...

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov