ВЛАДИМИР ЛУКОВ - РАВАНЛИЯТА

Из книгата на Владимир Луков "Мястото, откъдето започва безкраят" (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания: философия на цялостността и практика на оличностяването), том втори: Книга за (не)удачници, 2014 г.

 Бяха години в младостта ми, когато тръгна серия от мои странни за мен случки и преживявания – коя от коя по-странни. Не виждах обаче връзка между тях. Живеех на село. Следвах задочно география и философия в Софийския университет. Работех като „нередовен” учител.

***

Един ден в края на октомври след изнурителна подготовка вкъщи за изпит по Математическа география и картография излязох към четири след обед със спортния си екип на ведрина. А в такива случаи винаги превземах на един дъх Бог баир. После по билото му от юг на север и обратно – от край докрай. Него ден обаче, като излязох на билото, оживя у мен един спомен от детството. Усетих в него тръпчив, но сладостен вкус на прекрасно узрели трънки. Това ме накара да погледна в далечината на запад – до там, докъдето склонът на Бог баир заедно със склоновете на други два отсрещни баира плавно потъваха и образуваха ерозирало суходолие. В белотата на неговите сипеите като руно от самочерна вълна виждах трънковите храсталаци. А в представата си – че те са отрупани със зрели трънки. И тръгнах натам, към суходолието. Разстоянието до него беше около три километра. Имаше и път до там – беше трасиран през разорана земя от минаването на селскостопански трактори. Целият простор наоколо с изключение на суходолието беше засят вече с есенници. Личеше това по рехавото сеитбено набраздяване. След около половин час бях там. Трънките по обилност, едрина и зрелост съответстваха на представата ми, ала не и толкова на вкуса от детството ми. Впрочем, хапвахме тогава от тях с моите връстници през снеговитите зими и сигурно затова са ми се стрували тъй вкусни и сладостни. Със ски се спускахме към суходолието. Хапвахме там и презрели шипки. И трънките и шипките се топяха в устата ми като мармалади. Така него ден, докато бях там със спортния си екип в суходолието, повторно оживявах като дете в спомена си. Виждах зачервени и радостни лица на връстниците си, чувах виковете им, отговарях на закачките им. Радвахме се. И все тъй него ден, сред разораните простори на трите хълма, похапвах по някоя и друга трънка с надеждата да усетя в устата си най-после онзи вкус, който те имаха в детството ми. А споменавам сега това, защото тъкмо поради повторното ми оживяване като дете в спомена ми така и не съм усетил кога в суходолието е започнало да притъмнява. По някое време обаче се бъзнах. Огледах хоризонта. Над него светлееше, а под него – поради чернозема – ударно тъмнееше. Това ме накара веднага да тръгна обратно – не поради страх, а поради съобразяване с времето; имах уговорена за вечерта среща. Впрочем, изобщо не се плашех тогава. Не познавах това чувство. Дали като последица от ратайският ми живот в дивотията между Усойна и Торище не го познавах! Дали, изобщо, от диво преживяното ми детство, а и от юношеството ми, което премина сред чепати и устойчиви като характери хора на физическия труд, не ме спохождаше същото чувство! Дали от запоите ми по кръчмите с хора от кол и въже съм успял да си изработя някакъв трениг срещу страха! Дали пък чисто и просто чувството ми за страх не е бягало от мен поради изначалната ми откритост и свързаното с нея вечно мое състояние на безразсъдство! Знам ли! Даже – признавам пред себе си, защото в ушите на друг ще звучи налудно – все по това мое време много, много исках нещо да ме уплаши. И взе че се случи него ден да преживея нещо като прелюдия към страха с тръпчив и не до там сладостен вкус на трънки…

***

Бях преполовил западния полегат склон на Бог баир, когато откъм хоризонта му, над село, откъм изток, се явиха като от нищото два огромни пустеещи песа. Галопираха мълчаливо към мен успоредно по двата утъпкани от тракторите коловози. Наоколо – джан-джун; нито дърво, нито камък, нито някакви други случайни средства за зашита; само предсеитбено брануван и леко набразден от сеитбата рехав чернозем. Буца пръст нямаше. Обаче, за да е ясно за какви точно кучета става дума (защото може и вълци да са галопирали към мен – знам ли!) трябва сега да кажа това, че отпреди десетина и повече години до него момент от живота ми не бях виждал и срещал куче – нито домашно, нито пустеещо. Някъде към 1960-64 година народната комунистическа власт ги изтреби до крак – и домашни, и пустеещи. Носели били зараза и създавали така проблеми на народното здравеопазване. Скарахме се тогава с татко за това, че той реши като правоверен комунист да се подчини безпрекословно на призива на селската отечествено-фронтовска управа да закара в срок от три дни любимото ни куче Хектор за убиване във ветеринарната лечебница. Впрочем, масово хората от нашето село (както и татко) през сълзи на очи откарваха кучетата си за убиване. Само нашата съседка баба Иванка Църката, здрава ценовска хърцойка със седем-осем деца, оглуша за този смъртоносен комунистически призив. Не се подчини на линията на Партията. Кучето й Червенко живя още няколко дни.

***

"Застреляйте мен вместо него!” – крещя ревешката тя на двамата милиционери, дошли с пушка у тях да убият кучето й. Наложи се тогава единият от милиционерите да я хване, за да я отмести със сила от колибата, в която се криеше Червенко. Добре, ама баба Иванка се оказа толкова здрава и силна около 55 годишна жена, че онзи се видя в чудо. И като изпадна в ярост от това, че не може пред глутница махленски зяпачи да надвие една жена, хвана я с двете си ръце за дясната й китка и я дръпна, улитайки телом назад, с такава извънмерна за него самия сила, че баба Иванка, улитайки на своя ред към него и успявайки в същия момент да го хване с лявата си ръка за копчелъка на стегнатата му до врата куртка, с още по-голяма сила така го застави да улитне в общата посока на улитането им, че той полетя над нея с хвърчащи настрани петолъчни копчета и просна по очи зад нея в калта на животинското й стопанско дворче. Смях избухна сред нас, зяпачите, но както избухна, тъй и стихна на мига, когато чухме и видяхме как другият милиционер застреля кучето в упор…

***

Та точно затова става дума… Става дума за това, че двата пустеещи песа, галопиращи срещу мен в него паметен за мен ден, от нищото сякаш се явиха. И кажи-речи мигом заставиха да минат през ума ми куп кучешки истории и неща. Съдбата на Червенко бе едното от тях. Мина ми още през ум докато опитвах спокойно да вървя срещу кучетата, че те могат и да ме разкъсат – едно, заради това, че толкова големи ми се привиждаха в далечината (на страха очите са големи, ала после още по-големи ги видях и в близост), друго, заради допускането ми, че те няма как с многогодишното си вече оцеляване в полската пустош да не са се увълчили и, трето, заради досещането ми, че те няма как да не са узнали от опит, че в мое лице човекът, техният хилядолетен приятел, е станал вече техен кръвен враг. Мина ми в същия миг през ум и това, че не можех да си позволя в самотата да бягам – знаех от детския си опит какво щеше да ми се случи. Три-четири белега по краката и по гъза си имам от кучета. Сгащвали са ме най-често зиме. Не успявах в снега да набарвам камъни. Докато опитвах да сритам едното, двете, друго отзад ме нападаше. Но не бягах – прикляквах, ставах, виках и замахвах, имитирайки че хващам и захвърлям камък. Така, макар и с рани, оцелявах. Все в него паметен за мен момент, вървейки срещу мълчаливо галопиращите към мен песове, прехвръкна през ума ми една чужда мисъл: „По-нисшето същество е длъжно да се отклони от пътя на по-висшето, а не обратно.” (Знаех я тази мисъл от беседите на българския религиозен философ Петър Дънов.) Дадох си обаче сметка в него момент, че едно е да си уверен в правотата на някоя мисъл, друго е неизбежно да ти се наложи да изпитваш истинността й в живота. Кучетата ме наближаваха, а кучешките ми белези по краката и гъза ми разклащаха увереността ми, че съм по-висшето от тях същество. Мина ми светкавично през ум и това, че те не бива да усещат нито страх, нито дори признак на вълнение у мен. Наближавахме се. И за да успокоя топката в гърдите си започнах като спортист да завъртвам едновременно двете си ръце от раменния си пояс в кръг. Така напредвах срещу тях. Виждах вече очите им. И щом ги видях – мина ми през ум: изходът ми е в очите им! Гледах към тях и напредвах срещу тях с въртящи ръце. И, някъде около двадесетия метър от мен, те спряха и се спогледаха. Не залаяха. Напредвах. После, след няколко мои крачки към тях, те се отклониха наляво и драснаха през рехаво набраздения чернозем. Проследявах ги само с периферния си поглед. Въртях ръцете си и напредвах така чак до самото било на Бог баир. И мисля сега, че не толкова по-висшето от тях същество у мен ги отклони от пътя ми, а непривичните и непознати за тях мои движения, с които овладявах страха и прикривах вълнението си…

***

По него мое време и това ми се случи. Подготвях се за изпит по Геология на България с палеонтология иисторична геология – заедно с практическата задача за всички студенти по география да издирваме по родните си краища вкаменелости на праисторически организми (фосили). Знаех от детството си, че бих могъл да открия такива по силно ерозиралия южен склон на хълма Гидиклия, който отстои на около километър и нещо от нашата крайна (южна) махала на село. Тръгнах натам пак така, към четири-пет след обяд, с тази разлика обаче, че вместо с маратонки бях обут с дворните си чехли (стари обувки, изрязани откъм петите). Времето, макар и октомврийско, беше ясно и топло. Склонът, южният, на Гидиклия, изграден от льосовидни глини и недоспоени пясъчници, беше терасиран и засят само преди година с високи до педя и нещо борчета. Тръгнах по една от терасите, движейки се срещу клонящото на запад Слънце, и гледах усърдно с прихлупена над очите ми козирка в разтрошената скална маса като внимавах същевременно да не сгазя някое борче. Добре, ама след има няма петнадесет-двадесет метра една огромна и сплетена като ветрило паяжина препречи пътя ми. Беше опъната между високия до около метър склон на горната тераса и един сух и висок до над метър и нещо магарешки бодил. Не ми се искаше да бракувам труда на паяка. А и мрежата му ме плени с виртуозната си хармоничност и с позлатяващите я по залез слънчеви лъчи. Затова погледнах към долната тераса с намерението си да скоча върху нея, ала и тя в дълбочина отстоеше на около метър от тази, на която се намирах. И тъй като бях обут в непригодни за скачане чехли, реших друго. Наведох се до сухия магарешки бодил и го пречупих внимателно в основата му. После леко и много внимателно започнах с двете си ръце да го отмествам заедно с паяшката мрежа така, че – и мрежата да остане цяла, и аз да се намеря с приклеканалото си въртящо положение откъм другата й страна. Така и стана. После положих бодила кажи-речи на същото място като го поставих в дапка, която изрових с дясната си длан в разтрошената и топла като сгур скална маса. Укрепих бодила в нея и като останах доволен от извършеното, започнах така, както съм приклекнал, да се обръщам назад с намерението си да се изправя и да продължа движението си напред в търсенето на фосили. Но, Боже мой! – в момента, в който се обръщах и изправях вече откъм стъпалата и коленете на нозете си, видях внезапно на около метър пред мен кълбо от черни змии в неистово движение. Стрелна ме една от тях с очи. И все в същия миг с такъв автоматичен тласък ме отхвърлиха нозете ми, че се намерих върху тях не на долната, а на по-долната тераса. Оттам, като видях в следващия миг как кълбото змии се свлича като кална лавина по склона на следващата тераса към мен, с още един подобен скок се намерих на асфалтовия път, който свързва моето родно село с Гара Бяла. Там блесна спомен в главата ми – колежка, уплашена от мишка, плю в пазвата си. Плюх и аз в своята. Чехлите ми бяха на краката…

***

Следващата случка от серията други, които преживях все по това време, е тази. Връщах се в един мразовит ноемврийски ден от училище. Прехвърчаше остър снежец. Чудеше дали да падне на Земята, която не беше заснежена, или да литне обратно в Небето. Наближавах дома, когато видях внезапно на няколко метра от мен летяща гугутка и ястреб след нея – забиха се като снаряди в едно от младите борчетата, които растяха тогава на улицата ни. Хукнах с вик към тях. Ястребът се изплаши и отлитна. А гугутката, разпердушинена, лежеше в основата на борчето с изхвръкнала от нея душица. Взех телцето й в ръце и го занесох вкъщи. Поръсих с водица човчицата й. Не се съживяваше, не мърдаше. Помислих я за умряла и съжалих, че се намесих. Ястребът отлетя гладен – помислих си – и ще сграбчи сега животеца на някоя друга, а аз с тази ще трябва да нахраня котарака. И отворих прозореца, за да я изхвърля на двора. Добре, ама в мига, в който студеният ноемврийски въздух нахлу с тласък в стаята ми, гугутката моментално оживя и отлитна от ръцете ми. Седнах после на масата и спонтанно написах следното стихотворение:

ГУГУТКАТА

Виждам пак гугутката, която

в ноктите на ястреба умира…

Гробна тишина настъпва, сякаш

вкаменен и вятърът застива.

Къс по къс от тялото ми къса

острият му клюн и безнадеждно

моята душа от клонче връхно

като бисерче роса поглежда.

Тя навярно иска да разбира

хищника и злата му природа,

но се пита: как така злодея

има свободата и простора!...

***

А когато написах това стихотворение, реших, че веднага трябва да отида на гости у един мой приятел, за да го споделя с него. Беше ветеринарен лекар. Казваше се д-р Сава Попов. Викаха му моите съселяни Докторът. Беше красив, достолепен мъж със светлокафяви очи, потомък на поредица български свещеници още от преди Възраждането ни. Бях учител на детето му Ивайло Савов – известен днес български скулптор. Лечебницата, в която той служеше, беше същевременно и негов дом. Намираше се малко косо от нашата крайна махала току в подножието на Бог баир. Впрочем, по него време, на село, кажи-речи само с Доктора и с бившия си учител по литература Сава Колев споделях това, което ме впечатляваше силно отвън и ме вълнуваше усърдно отвътре. Най-вече с Доктора. Шахът ни сближи. Играехме денем и нощем. А преди или след няколкото партии шах, беседвахме. Споделях с него по време на тези беседи почти всичко, което смятах, че ми се случва в живота като нещо особено. Включително и случките, които разказах по-горе. Та, още същия час след написването на стихотворението – а го написах кажи-речи на един дъх – тръгнах за дома на Доктора. Снегът продължаваше да прехвърча косо и остро откъм североизток и да се чуди дали към Земята да пада или на Небето да се връща. Поради тази причина вървях към лечебницата малко поприведен и ломотех наум стихотворението. Впрочем, и това трябва да кажа набързо – не зная как става, но още с казването или с написването, всяко мое стихотворение остава в паметта ми. Отначало неустойчиво. Но после, като го ломотя наум, закрепва. Затова и наум ломотех „Гугутката”. По пътя за Доктора обаче пак нещо странно ми се случи. Зърнах – така, както вървях поприведен напред – откъм метър-два разстояние как нещо лети като камък към мен. Не успя да задейства автопилотът ми – усетих как с удар „камъкът” се вби под лявата ми мишница, а току след него усетих и плюшена плесница над лявата ми вежда. И понеже миг след миг ставаше това, в мига, вкойто опитвах да погледна към мишницата си, се наложи да погледна и косо назад и да видя така летящ като светкавица ястреб, а миг след него (с усет из под мишницата ми) – и врабче, отлитащо встрани. Порази ме тази втора случка с участието на ястреб. Попитах се моментално – какво не съм забелязал в първата, та ми се наложи да преживея втората! И дойдоха в този момент като отговор първите два стиха на „Гугутката” – Виждам пак гугутката, която / в ноктите на ястреба умира… Това обаче – рекох си – не беше вярно. Не видях гугутката да умира в ноктите на ястреба, а и врабчето, макар и примряло, не е било умряло под мишницата ми – отлитна в мига, в който то се е видяло спасено под нея. Кога е умирала или примряла гугутката! – питах се. Поне пет минути тя не беше жива в ръцете ми. Нямаше рани по нея, но и душицата й в тялото й я нямаше. Кога е отлетяла душица й!? – преди да попадне тялото й в ноктите на ястреба, или след попадането му в тях! Тялото й беше здраво. После тя оживя в ръцете ми и отлитна. Страдала ли е гугутката!? Ако тя е била примряла в ужас преди да попадне в ноктите на ястреба, значи физическото й страдание е невъзможно. И значи – врабчето не е било примряло под мишницата ми, а зорко е следяло, за разлика от нея, развитието на ситуацията, в която е попаднало. И значи – имало е нещо пошло в намесата ми в схватката между ястреба и гугутката, което означава и пошло в състраданието ми към гугутката. И значи – имало е нещо истинско в състраданието ми към ястреба в момента, в който си помислих, че гугутката е вече умряла в ръцете ми. И нещо неистинско е имало в намесата ми да спася гугутката. Добрият мъж – казват древните китайци – избягва да прави добро. Но гугутката оживя! А на врабчето, което оцеля под мишницата ми, не съм правил добро. Знам ли! С тези мисли в главата си довтасах у Доктора. Споделих ги, а той мълча.

***

По време на първата партия шах обаче, Докторът, в момента, в който му се наложи да играе с един от конете си, рече:

– Конят, Любко, е военно животно. Не се бои от сблъсъци. Израства в тези сблъсъци. Превръща се в раванлия. Виж го само как маневрира със задните си крака и как бие отвисоко с предните като отбягва в същото време възможните странични удари. Обичам да играя с конете – изненадвам с тях противника…

После, в един от моментите, в който Докторът реши да жертва коня си за моя офицер, добави.

– А раванлия кон е този, който изпълва и носи във себе си всички възможни конски качества и съвършенства. И щом стане това, няма повече работа между конете. Или… ако я има, върши я само за пример на всички други коне…

– Затова ли го жертваш? – рекох на Доктора и добавих. – А какво става тогава с живия кон-раванлия, щом казваш, че няма повече работа между конете, освен ако не е за пример на другите? И още… още един въпрос ми теква сега… Има ли раванлии човеци, които да нямат работа между човеците?

Като чу тези мои въпроси, Докторът отмести настрани шахматната дъска и поръча на жена си, леля Живка, да ни свари кафе. А сетне шеговито рече.

– Аз, Любко, нали съм конски доктор, имам нещо като своя конска теория за тези неща. Впрочем, тази теория не е точно моя, но я имам като моя, защото се случи заедно да я измъдрим с един мой връстник, който е живял за кратко тук, в Ценово, като дете. Само няколко години е живял. Запознахме се с него случайно по време на студентския си живот. Казва се Радомир Пателев и е от края на твоя баща, егеец е…

– Познавам задочно този човек – казах припряно на Доктора. – Работел е преди годи в Габрово като учител по литература и може би е живял като млад човек в махала Билкините…

– Не знам дали е работел в Габрово и дали е живял в махалата, която споменаваш, но знам, че следваше литература и благодарение на литературата успешно извличаше квинтесенцията на живота. Наричаше това извличане сублимация на духовна цялостност и затова схващаше литературата (а и изкуството изобщо) като живот. Казваше ми и ми показваше в живота, че духовната цялостност е всъщност целият живот в себе си и че самият живот по всички свои равнища на съществуването си в типове, класове, разреди, семейства, родове, видове и индивиди същества е самата духовна цялостност. Тоест, оказва се, според него, че всички равнища на духовната цялостност в живота са самата духовна цялостност – както заедно, така и поотделно. Ето защо, според него, всеки тип, клас, разред, семейство, род и т.н. същества си има свое равнище на духовна цялостност, свой еволюционен статус. Така именно, според него, и конете като семейство, род и вид си имат свое равнище на духовна цялостност (което същевременно е самата духовна цялостност във всички свои равнища) – и така всъщност те самите си имат свой еволюционен статус в природата. В същото време обаче в това свое равнище на духовна цялостност, в този свой еволюционен статус в природата конете си имат и своя еволюционна статура, свой еволюционенръст, който всъщност е духовен, и който в пълнотата си е най-висшето възможно равнище на индивидуална „конска” духовна цялостност (раванлия) и най-високо общо „конско” еволюиране в духовната цялостност на конете. Затова Радомир Пателеев шеговито казваше, че който кон изпълни всички възможни конски качества и съвършенства, няма повече работа между конете. Парадоксалният характер на духовната цялостност – да е самата духовна цялостност по всички равнища на живота – му позволява да се изплъзне, но по-скоро да се измъкне като душа и дух из от себе си и да намери по такъв начин себе си в по-висш разред същества. Ала това не става в нашето познание и думи, а става в живота чрез живота, става в духовна борба – едновременно и задавана, и окриляна от живота. А как точно става преминаването на раванлията кон в по-висш разред същества, Бог знае…

– Песовете, Любко, които са галопирали срещу теб мълчаливо по западния склон на Бог баир – добави още Докторът като ме погледна стремително в очите – са били раванлии песове. В мълчанието си – и те, и ти – сте издържали своя изпит. В такава ситуация обикновените кучета лаят и опитват да нападат без причина, а неуверените в своето превъзходство хора – бягат. Ситуацията обаче, в която сте попаднали – и те, и ти – е била зададена от живота с възможна борба и изход в нея и от нея. А измеренията на борбата – дори в животинския свят – не са толкова физически, колкото са духовни. Ти си се измъкнал от нея ситуация като из от себе си – с духовна победа над тях и над себе си. И те с духовна победа над себе си са се измъкнали от същата ситуация като мълчаливо са се отбили от пътя си, който, зададен им от живота, се е оказал насрещен на твоя…

– Нещо подобно е станало – продължи Докторът – и в срещата ти със змиите. И те са били раванлии змии, щом са могли да те уплашат. Змиите са умни. Не случайно е казано в Евангелието: „Бъдете умни като змии и незлюбливи като гълъби”. Затова, струва ми се, Животът чрез тях се е опитал да те научи на това, че не бива да нахлуваш брутално в „чуждите” равнища на духовната цялостност – нито в това на паяка, нито в това – на змиите, нито в равнището на духовна цялостност на кое да е друго същество. Показал ти е Животът нагледно чрез змиите, че си имал начин да не вредиш на живота на паяка, който, според това, което ми каза за съвършенствата на мрежата му, а и според разказа ти за неспокосания си опит да я преодолееш (тъкмо заради това, че си я видял съвършена), също е бил раванлия

– И ястребът е бил раванлия – додаде Докторът като преди това отпи от кафето, което леля Живка ни поднесе. – И в неговата духовна цялостност си се намесил брутално. Затова ти се е наложило да преживееш в рамките на час-два и втора среща с него. Показал ти е вече Животът във втората ти среща с него, че борбата между него и врабчето е едновременно – и зададена от Живота, и окриляна от Живота (душицата на гугутката е отлетяла миг, преди ястреба да разкъса плътта й, а на врабчето – не) – и че тя самата (борбата) е условие за постигане на възможния еволюционен ръст в съответния еволюционния статус (в съответното равнище на духовна цялостност) – и на врабчетата, и на гугутките, и на ястребите. Как иначе, Любко, би могло да се появи съвършено врабче или съвършен, раванлияястреб!... А за раванлията човек да не говорим – той е призван във вечността вечно да постига непостижимото в себе си Божие съвършенство! – добави с усмивка Докторът като отпи отново от кафето си…

  http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov