ВЛАДИМИР ЛУКОВ - МОТИКАТА

 Малки достоверни разкази", 2014 г.

Преди години се срещаме на улицата в Русе с едни мой приятел; тъкмо беше защитил дисертация. Очите му бяха някак налудно изцъклени.

- Владо - рече ми, - извини ме, не мога да говоря даже с най-близките си хора, става нещо с мен, с нервите, болен съм, ходя по доктори, не ме лекуват лекарствата им.

- Чакай, чакай - казах му набързо в момента, в който той обърна глава и направи решителна крачка, за да се отърве от мен ли, от себе си ли! - знам какво може да те излекува.

- Какво!? - рече той в почуда като направи усилие да ме погледне в очите.

- Мотиката.

- Мотиката!?

- Да. Отиваш си - казах му още - у дома си, на село (Кривина, Русенско, на устието на Янтра, известно с римската крепост Ятрус). Лягаш си вечерта в леглото, в което си спал като дете. Може и да си поплачеш в него. На другия ден хващаш мотиката и копаеш из двора всичко, което подлежи на окопаване. Вършиш това със старание така, че - като погледнеш минута-две след себе си - да видиш как растенията след теб живват с радост, а след седмица-две и целият двор да видиш, цъфтящ в радост. Междувременно сутрин и вечер, на ставане и лягане благодариш на майка си и на Небесата, че си жив и здрав и че са ти дали възможност да копаеш с мотиката... Това е, рекох му, лекарството за теб.

След има-няма месец и нещо моя приятел, видял ме отдалече из между градската навалица, ми викна:

- Владо, жив да си ми, приятелю!... - а като ме наближи и запрегръща, додаде: 

- Оздравях благодарение на теб.

- Не на мен - рекох му, - а на Небесата и на мотиката...


 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov