Боян я прегърна с неистовото желание да я задържи и сигурно ѝ причини болка. Тя го целуна, влезе в оградения за пътници улей, извърна глава, усмихна се, махна за сбогом и изчезна в зейналия отвор на вратата.

След миг се появи тъничката като лебедова шия ръка и постави ръчната чанта на лентата за проверка. Машината веднага я глътна.

Събитията се повтаряха с неумолима последователност. Така изпрати и жена си. На същото омразно летище! Ще види ли пак дъщеря си? Не знаеше. Напусна залата за изпращачи, не можеше да дочака излитането, щеше да полудее.

Отключи колата и нерешително застана до нея. „Накъде? Вкъщи?” Къщата се бе изпразнила. Тя не беше вече семейно огнище, а стени, вещи и спомени. Той се мъчеше да избяга от спомените, но те се връщаха и думите – хищни пирани нападаха оглозганата му душа.

- Не идвай да ме посрещнеш! – бе казала жена му.

- Той ли ще те чака? – попита Боян.

- Не зная. Повярвай ми, обичам и двама ви. Борих се с тази любов, не я желаех, тя сама дойде и ме обсеби. Дайте ми време... и моля те, не ме съди.

- Не те съдя, обичам те и ме боли. Виждам, че се измъчваш, но трябва да решиш с кого ще живееш. Остани при мен и детето, нуждаем се от теб.

- Тези дни далеч от вас ще мисля... и когато се върна...

Тя си отиде завинаги, и двамата мъже се срещнаха – единият до закования ковчег, другият в тъмния ъгъл на църквата. Така и не разбраха кого е предпочела. Всеки се надяваше, и се измъчваше, и страдаше.

Една кола изсвири зад Боян и той осъзна, че от доста време стои неподвижен, а го чакат да тръгне, за да паркират на неговото място.

Не биваше да се среща тази вечер с Ирина, защо да я наскърбява с лошото си настроение.

По-добре да пийне нещо, но ресторантът да е по пътя за летището. Намери на шосето някаква тъмна, неугледна кръчма.

Очите му не виждаха обстановката, те се взираха в миналото – възкресяваха го и го разкрасяваха, придаваха му романтичен привкус. Всъщност, ако съпругата му беше жива, може би щяха да се разведат, но смъртта ѝ заличи разочарованията, скандалите, обвиненията, а хубавите мигове направи незабравими. погледна часовника си – 19 и 28 – след две минути самолетът ще излети. Донесоха му гроздовата, запали цигара, а ги бе отказал. Стрелката отбелязваща минутите пълзеше по циферблата. Защо когато си щастлив времето тича като дете, а нещастен ли си се влачи като немощен старец? Самолетът вече е излетял, но сирените ще изпищят след няколко минути, ако се е случило нещо. Мъчеше се да не мисли, но крилото на самолета застрашително се накланяше, удряше се в земята, чупеше се, корпусът се тътреше, подскачаше, разпадаше се и гореше. 19 и 35. Не бива да мисля най-лошото! Преди да замине дъщеря му сподели:

- И мен мъничко ме е страх, но два пъти е немислимо да се случи. Не се безпокой, моля те.

Боян си помисли, че ще помоли Ирина да не пътува със самолет, докато е с него. Изкушаваше се да прибави думичката „никога”, но се въздържа.

Погледна часовника си. Примката стегнала гърлото му се разхлаби. Допи чашата си и плати, нямаше какво повече да прави в тази дупка.

Когато се прибра вкъщи до телефона намери някаква бележка, написана с почерка на дъщеря му, но не обърна внимание. По цялата стая имаше такива изписани лисчета. Ирина позвъни. Гласът ѝ, мек и ласкав внесе успокоение и топлина обля душата му. Докато говореше с нея, погледът му попадна на написаното.

- Почакай малко.

Прочете: „Татко, не оставай сам, ожени се за Ирина, така ще се чувствам по-малко виновна, че след като ме отгледа те изоставям. Обичам те! И бъди щастлив!”

- Какво има? – попита Ирина.

Боян помълча малко и отвърна:

- Утре ще ти прочета една бележка.

- Приятна или неприятна?

- Ти ще прецениш.

- Интригуващо! – и се засмя. – тогава до утре.

- До утре.

През нощта Боян сънува, че лети, лети на крилата на голяма птица и е щастлив.   

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/3-bozhidara-tzekova