Пролетта палава магьосница, застана сред кафявата пустош на градината, докосна с пръчицата си дървесата, те позеленяха и се прегърнаха, храстите сплетоха вейки, тревите източиха стебълца и потърсиха милувката на слънцето, а то се засмя и ги обля с лъчи. Във въздуха полетяха конфети – бели листенца цвят. Момчетата прегърнаха момичетата, по пейките насядаха възрастни хора, майки с деца, подгониха се колелета и кучета.

На една пейка седяха мъж и жена с побелели коси, а в краката им – авганска хрътка грациозно извила глава, наблюдаваше надменно пролетното оживление. Близки ли бяха или непознати? Гледаха в различни посоки и мълчаха. Той се вторачи в една двойка, която токущо отмина. Когато погледна момичето в гръб, ток разтърси тялото му. То ходеше по същия съблазнителен начин, лениво пристъпяше, замяташе крака, както дефилират на подиума манекенките, но по онова време никой не бе виждал ревю. Ханшът ѝ се поклащаше в загадъчен ритъм и канеше на танц. Не можеше да откъсне поглед от същата къса пола и падащите по раменете тъмни коси.

Годините му се стопиха, денят се превърна в нощ. Той се връщаше отнякъде през същата градина и неочаквано видя „своето” момиче с непознато момче. Тъмнината поглъщаше косите и черната блуза, а открояваше светлата поличка и седефените крака. Сам не разбра как тръгна като хипнотизиран след тях. Помисли да я убие, но тя беше толкова хубава и той я обичаше. По-добре да убие момчето?! Но какво е виновно то? Може въобще да не знае за неговото съществуване. Вървеше след тях. момчето обгърна с ръка раменете ѝ. А ако се самоубие? Тогава тя ще страда цял живот, всички ще я обвиняват и ще я сочат с пръст. Продължаваше да върви след тях. Трябваше да направи нещо, но не знаеше какво. Те спряха. Спря и той. Те се целуваха, а той гледаше безпомощно и го болеше, а болката го смачкваше и парализираше. Побягна.

Не можеше да заспи, а после заспиваше, но те бяха във всеки ъгъл на стаята, целуваха се и той озлобен се събуждаше. Трябваше да си отмъсти, да я унизи, да я накара да страда.

На другия ден тя и приятелката ѝ, както винаги, го чакаха, за да отидат заедно на лекции. Той не погледна своето момиче, а се устреми към приятелката, прегърна я и я целуна. Неговото момиче му зашлеви плесница, а приятелката увисна на врата му, така увисна, че сега седеше до него и заемаше половината пейка. Объркан живот! Защо му трябваше да отмъщава?

„Може да се е преродила в момичето, което отмина” – си помисли. Вярваше в прераждането. Оттогава минаха толкова години. Той я изостави, непознатото момче също. Те се целуваха с нея и си отиваха. Тя е имала нужда от обич, опора и топлина, но провинциалният град не прощаваше и тя потърси по-добър свят.

Очите му се премрежиха. За първи път се почувства виновен и за пореден път нещастен.

Мислите на жената бяха по-различни. До съседната пейка имаше количка и около нея обикаляше русичко момиченце. То радостно цвъртеше и се хвалеше на своя бебешки език, че вече може да ходи. Жената изпитваше желание да притисне това дете до гърдите си, да усети малките ръчички около шията си.

Виденията на спомена нахлуха и изпълниха съзнанието ѝ. И нейното момиченци бе проходило, протягаше ръчичка да хване ръката ѝ, а тя отстъпваше назад и то правеше крачка и още една, тупваше на килима и се смееше, и двете зъбчета блестяха. То се смееше с глас и пълзеше по леглото, смееше се до оня внезапен плач, който ужасяващо не спираше, а после бе заменен от убийствено студена тишина. „Сплитане на червата” – бяха казали.

По-късно роди две момчета. Раната престана да кърви, но белегът остана. Синовете ѝ отдавна можеха да бъдат женени и тя да има внуци, но предпочитаха да живеят свободно, без ангажименти, без задължения. Сутрин апартаментът ставаше тесен. Тя самата бе много напълняла, тримата мъже, високи и едри, ходеха боси по гащета и пред очите ѝ се мотаеха големи стъпала и дълги космати крака. Колко хубаво щеше да бъде, ако сред тези диреци играеше едно малко, русо същество и внасяше в студения панел нежност, топлинка и радост.

Погледна мъжа си. Стори ѝ се, че се радва на парада от хубави женски крака. Мина времето когато плачеше, вдигаше скандали, страдаше. Много по-късно разбра, че той е нерешителен и няма да изостави, но женската хубост го привлича и радва, а тя самата отдавна я бе загубила. Разбра, че никога няма да я обикне и се примири.

Хрътката се раздвижи и им напомни, че е време да се прибират. Вятърът донесе дъх на цъвнал люляк. Те въздъхнаха и мълчаливо се отправиха към затвора, който сами бяха изградили.

http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/3-bozhidara-tzekova