БОЖИДАРА ЦЕКОВА - БЪДНИ ВЕЧЕР

 

 Ина се наслаждаваше на тишината, топлината и спокойствието на сънния зимен следобед. Преди празници настъпваше невероятно суетене, едно почти истерично чистене, пазаруване, готвене, тичане по магазините за подаръци и купуване на нужни и ненужни неща. Ако някой от някъде наблюдаваше щъкащия, блъскащ се мравуняк от хора, би помислил, че природно бетствие дни наред е затворило людете по домовете им гладни, жадни, изолирани от света и изведнъж, като по чудо,вратите са се разтворили. „Може би търсим външните атрибути на празника, защото в душите ни няма спокойствие, радост, хармония. – си мислеше Ина.

В празничните дни я обхващаше меланхолична тъга по отминалото време, по рокаджийските купони, когато танцуваше до зори.Каква фантастична двайка бяха с първия ѝ мъж? Може би затова се ожениха, но в семейството танцът бе друг и се настъпваха.В тезе дни най-осезателно чувстваше празнотата в дома си. Смъртта бе отнесла любимия човек, истинския съпруг и бе оставила само вещите, спомените и мъката.

Хери, който се бе излегнал в краката на Ина, повдигна глава, наостри уши и леко изръмжа. Погледна я с ням въпрос: „Чакаш ли някого?”, бавно се надигна и с достойнство присъщо на един пясъчен дог, се отправи към входа. Някой се качваше по стълбите. Булонката от съседния апартамент се обади. Тя джавкаше неспирно на най-високия си възможен тон, скачаше и драскаше по вратата. От съжителството си с г-жа Христова, неконтактна,саможива, възрастна жена, булонката бе изнервена, раздразнителна и много страхлива.

По нюансите в лая на хери Ина познаваше кой ще позвъни.В момента на площадката пред вратата стоеше непознат човек и кучето бе озадачено, застана нащрек, готово за отбрана или нападение. Булонката лаеше истерично. Някой звънеше на съседния апартамент. По шума през общата стена разбра, че съседката е вече в коридора, вероятно гледа през шпионката, но не се чуваше ужасното скърцане на входната ѝ врата.Време бе за се размърда, да напусне креслото и разбере кой стои на площадката, още повече, че и догът се обади.

- Хери!

Кучето млъкна. Ина отворо вратата и видя пред себе си едни бистри тъмносини очи,които я гледаха спокойно, но сякаш проникваха в нея и търсеха същността й. Мъжът мълчеше. Трудно можеха да се определят годините му – дали бе запазен седемдесет годишен човек или състарен мъж около шейсетте.контрастът мужду набразденото от бръчки лице и ясните сини очи я обърка. Беше гологлав, бедно, но чисто облечен – старо, протрито палто, загубил цвета си панталон, със нови, но забележимо по-големе обувки. Носеше стар, оръфан сак и бе небръснат от няколко дни. Изминаха само няколко мига, но Ина изпита чувството, че дълго стоят един срещу друг, наблюдават се и мълчат. Хери бе застанал пред нея без да издава звук.

- Извинете, търсите ли някого?

- Не.

Спокойствието, на което се радваше допреди миг, бе взривено.

- Тогава какво правите пред вратата ми? – нервно попита Ина.- Мислех... че мога да се постопля... и поспя горе... – той посочи с глава площадката пред тавана. Говореше неестествено високо. – Изморен съм, а навън е студено. Може ли?

Преди да отговори Ина позвъни на Христова.

- Кой е? – попита тя веднага, явно бе до вратата.

                 - Аз съм – Ина. Моля ви приберете Ласка, така се казваше булонката.

Съседката я отведе и настъпи тишина, но Ина беше сигуна, че ще се върне в коридора.

- Нямате ли жилище? – отново попита мъжа.

- Имам – клетка, три на три, със съквартирант и гледка към курник. – Мъжът си помисли: „Отвикнал съм да разговарям,... а и не обичам да ме разпитват”

- Не е ли време да се приберете? Бъдни вечер е! – Ина се стараеше внимателно да го отпрати. – Сигурно ви чакат и се безпокоят. Близо ли живеете?

- На двеста и петдесет километра оттук.

Подиграва ли се с мен?Дали не е луд? Ако не е добре не бива да го дрязня.” –и тя много нежно внимателно попита: - Как смятате да се приберете?

- Няма да се върна в приюта!никога! Избягах! – сините очи радостно блеснаха и подмладиха лицето му. – Оставих всичко и се махнах! Всичко!

Бе избягал от мизерията, от изгледа към градското сметище, от старите, болни, деградирали хора около себе си. Би си спомнил само за черния отрязък, осеян с едри, загадъчно трепкащи звезди, затворен в рамката на прозореца му, в който се взираше през безсънните си нощи.

Ина се чувстваше объркана. „Това само на мен може да се случи. Вместо спокойно да се приготвя и да отида при децата да празнувам, аз стърча на стълбището и се разправям с някакъв...Бог знае какъв...” – И така както си мърмореше наум попита: - Имате ли нужда от нещо?

- От храна... ако не ви затруднявам.

Ако не ви затруднявам”, звучи доста притенциозно за вида му – си помисли Ина.

Догът остана пред вратата на пост, а тя натрупа в една голяма чиния от всичко, приготвено за Коледа.

Мъжът пое чинията и благодари, седна на стълбите и започна да се храни.Ина внимателно го наблюдаваше, подпряна на стената. Неприлично бе да хлопне вратата, а и нещо я задържаше, някакъв интерес, съчувствие, не можеше точно да определи.След като засити глада, мъжът вдигна глава и Ина отново срещна кроткия блясък на сините му очи.

- Не съм крадец, нито скитник – премълча „все още”, защото вече две нощи беше спал на гарата и не знаеше къде ще живее. Не разказа също, че бе бродил по улиците, радвайки се на хората,на целуващите се двойки, на децата с подаръци в ръце, бе спирал пред бляскавите витрини и се бе чувствал свободен и щастлив.

- Къде ще отидете?

Ина го връщаше към реалността. Мъжът повдигна рамене.

- Нямате ли близки?

- Не.

Дълго бе да обяснява, че с покойната си жена не удобриха бъдещия си зет, че жестоко се скараха с дъщеря си и я изгониха, че десет години не я бе виждал. Днес цялата сутрин обикаля около блока, в който живееше, с надежда да я срещне. И дъщеря му мина покрай него с мъжа си и внука. Колко е пораснал! Смееха се. Не посмя да им се обади, защото сам не можеше да си прости изречените навремето обиди. Страх го беше и да не го отритнат. Думите засядаха в гърлото му, те се отдалечаваха и се загубваха сред хората, а той плачеше като дете.

Някъде отдалеч в мислите му се вклини гласът на Ина.

- Не може да нямате нито един близък човек. Все някой ви чака. Не всички врати са заключени.

Лицето на мъжа посърна, той се затвори в себе си, сините очи угаснаха, подаде подноса на Ина и принлючи разговора с думите:

- Много ви благодаря и приятно прекарване на Бъдни вечер! Облегна се на стената и затвори очи.

Ина се прибра объркана и разстроена. Хаотични чувства я отведоха в лабиринт от предположения и догатки. Сблъскала се бе с бедността, примирението и гордостта, с някаква философия много различна от нейната. Когато не можеше да подреди мислите и чувствата си, тя прибягваше към действието. Извади от един куфар почти нов костюм, ризи, шапка и други дрехи принадлежали на мъжа ѝ. Свидно ѝ беше да се раздели с тях, но ги сложи в найлонов плик с още храна и малко пари и ги остави до спящия мъж. После направи неуспешен опит да се вслуша в коледните песни, украси без желание боровите клони, опакова подаръците и когато излезе него вече го нямаше, пликът – също. Изпита разочарование. Може би той не беше, както си въобрази, интелигентен неудачник с необикновена съдба. Помогна му и вече можеше да го изтрие от съзнанието си. На входа, по навик, погледна към пощенската кутия. В пожълтял от времето плик бяха пъхнати две снимки. От едната се усмихваха група оркестранти с инструменти в ръце. Мъжът със сините очи държеше тромпет, а на другата снимка прегръщаше момиченце с мече. На лисче с красив почерк пишеше:

Аз съм брат на съседката ви Христова. Тя ме видя и ме позна. Вечно отворени са само дверите към Бога и към смъртта. Честита Коледа и бъдете благословена!”