Автобусът зави и влезе в паркинга на автогарата. Силно вълнение обзе Петър. На това неугледно място бе прекарал най-кошмарните два часа в живота си. Бе срещнал голямата си любов и бе я загубил. Какво очакваше сега? Бяха минали три години. Може да не живее вече в този град? А ако е женена и има дете? И тогава не бе го обичала достатъчно, за да тръгне с него. Все пак нещо му подсказваше, че след няколко часа ще види Стефи. Надяваше се до края на деня да намери отговор на въпросите си, да бъде наясно със себе си. Любовта му към нея, приглушена от времето и разстоянието, го връхлетя щом се върна и неизвестността стана непоносима.

На път към хотела минаваше по познати места. В градинката на онази пейка със счупената облегалка за първи път я целуна и пламенно й се обясни в любов, а тя се смееше неудържимо. Тогава облегалката беше здрава. В кафенето отсреща тя призна, че го харесва. По-нагоре по стръмната уличка, в тясното легло на нейна приятелка, стана негова жена. Колко нелепо и красиво! Любовта им пламна и протече сред грозни блокове, мръсни улици, пълни с вехтории дворове, тротоарни кафенета и ресторанти, кънтящи от чалга, но те бяха в своя собствен свят. Грозотата наоколо не съществуваше. Гледаха се в очите и попиваха думите си. Тя следваше в родния си град, а той в София. Имаха общи теми за разговор и трудни решения за бъдещето. За да се съберат, единият трябваше да последва другия. Петър бе при баба си само за ваканцията. Лятото преваляше, когато дойде телеграма, че майка му се бе разболяла. Вечерта преди да се разделят той попита:

- Ще тръгнеш ли с мен? - Взимаше бързо решения и от другите искаше същото, а Стефи се колебаеше. - Ще те чакам на автогарата утре в девет. Ако ме обичаш, ще дойдеш. - и шеговито добави - Имаме време да си стегнем багажа.

В девет часа Стефи не дойде и Петър замина. Тя очакваше, че той ще се обади по телефон, ще пише, но той мълчеше. Веднъж бе казал: "Ако гангреняса пръст - режи ръката." и бе отрязал. Неочаквано му се отвори възможност да замине. Голямата си любов и дълбокото разочарование отнесе при небостъргачите, магистралите, при блясъка на неона, великолепието на витрините, бясната скорост на живот и неудържимото желание за кариера, влас и пари. Вихърът го пое, завладя и възхити, но нямаше с кого да сподели преживяванията си. Чувстваше се като във вакуум.И сега върнал се за нещо загубено, загърбено, поизбледняло, се мъчеше да намери смисъла на бъдещия си живот.

Остави багажа в хотела и веднага тръгна да я търси. Отиде в читалището, където Стефи работеше онова лято. Казаха му, че по това време сигурно е в кафенето при детската градина, което е на няколко преки. Забеляза я на една крайна маса, подпряла глава с ръка. Сърцето му ускорено заби. В тази поза го слушаше, а той говореше ли говореше. По-късно казваха, че е мълчалив, дори го упрекваха в надменност. Тя наблюдаваше децата, които играеха зад оградата в детската градина. Петър се приближи откъм гърба й. Спря ръката си, готова да погали свилените й коси. Седна до нея. Тя го погледна намръщено, после очите й се уголемиха и отразиха галопиращите й мисли. Изненадата преля в радост, пробяга смущение и тревога и застина в незададен въпрос. Той хвърли бърз поглед на ръцете й, нямаше халка и успокоен нежно ги взе в своите и ги целуна. Топлина се разля по тялото му, беше готов да я пригърне забравил изтеклото време. Погледът й отскочи по посока на детската градина, после се върна някак, далечен съпроводен с безпокойство и тъжна усмивка.

- От кога си тук?

- От час.

- При баба си ли?

- При теб. Исках да те видя и да върна времето.

- Три години минаха.

- И три месеца, и шестнадесет дни. Аз не съм се променил. А ти?

Тя остави ръцете си в неговите, но обезпокояващо сериозна тихо промълви:

- Тогава аз дойдох.

Бе готов да изкрещи: "Не е вярно!", но тя веднага продължи:

- Рейсът, в който бях, блъсна една кола. Стана задръстване. Слязох и тичах, куфарът ми откъсна ръката. Наближих автогарата и видях как твоят автобус се изнизва на петдесетина метра от мен. Махах, махах, но шофьорът не спря.

- Аз не бях в него. Заминах със следващия. Чаках те. Надявах се, че ще дойдеш.

- Изморена, седнах на една ограда и си поплаках.

В следващия миг тя неочаквано скочи, затича се и зави зад ъгъла. Изненадан,, Петър бързо плати и я последва. Зад ъгъла я видя на входа на сградата, вдигнала на ръце неудържимо плачещо дете.Тя беше с гръб към него, а главицата на детето се подавеше над рамото й.В малкото същество той видя себе си, същите плътни, сключени вежди, предаващи се от поколение на поколение. Откритието го зашемети. Стефи се обърна и тръгна срещу него. Тя успокояваше детето и го галеше. Изненада се, когато едва не се сблъска с Петър, като че не бяха разговаряли преди минути. Застанаха безмълвни един срещу друг. Той не откъсваше очи от детето.

- Детето е мое! Момче е, нали?! - не получаваше отговор. - Имам син! Господи! - Петър разпери ръце , прегърна и двамата и прилепи главата си към техните, но това не се хареса на детето със сключените вежди, то спря да плаче и малката му ръчичка гневно заудря бузата на Петър.

- Мах, мах! Нама пипа мама!

Реакцията на малкия беше съвсем естествена. Петър беше непознат мъж, който си позволяваше да прегръща неговата майка. Стефи задържа малката ръчичка, но детето продължи да протестира.

- Защо не ми каза, че си бременна? Нямаше да замина.

- Разбрах след като си отиде. Дойдох в София, бях в консерваторията и там ми казаха, че си заминал... Не биваше да идваш. Какво искаш?

- Да се съберем. Да се грижа за вас, да бъдем семейство. Обичам те, толкова дълго разговарях с теб и те обвинявах, а не съм бил прав. Прости ми. Ако все още храниш чувства към мен... Имаме дете.

- Детето е мое, а и аз живея с мъж, който се грижи за него като за свой син. Пепи на него казва "татко".

- Кръстила си го на мен?!

- В момента това няма значение. За теб всичко е много лесно - отиваш си, връщаш се, все едно, че нищо не се е случило. А къде е моето желание, моят живот в твои те фантазии?

- Ти си непрекъснато до мен и в отсъствието си дори. Ако не бях сигурен в себе си щях ли да те потърся? Няма да се откажа от вас.

Една кола спря до тях. Мъжът отвори отвътре предната врата. Детето се отскубна от прегръдката на майка си и с радостен вик се устреми към мъжа. Стефи бързо и тихо прошепна:

- Дай ми време! - влезе в колата и след миг Петър остана сам на тротоара. Жената, която обичаше и детето, което не познаваше се изгубиха от погледа му.