БОЖИДАРА ЦЕКОВА - ХОРА СМЕ...

 

Пролетното слънце събличаше бялата премяна на дърветата в полите на Витоша, зимата отстъпваше към върха, където оставаше в преспа сняг в една падина и там се спотайваше понякога до средата на лятото. Към върха поемаха и весели групи туристи и скиори, за да се порадват на отиващата си белота и да полетят по стръмните писти.

В една неделна утрин, на спирката на рейса за Бистрица чакаше мъж, облеклото на който бе по-подходящо за парти отколкото за планина. Това бе един от столичните общински съветници. Лицето му сияеше, но той не се радваше на вихрения танц на пролетта, нито предвкусваше удоволствието от предстоящия досег с природата. Хората във властта имаха други удоволствия. Беше направил услуга на един бизнесмен и той му се отплащаше с вилно място. Сега отиваше да го огледа. Някой наричаха това подкуп, но Съветникът предпочиташе думата "благодарност". Мисълта му следваше логиката: " Ако не аз, то друг ще получи това място" и съвестта му оставаше кристално чиста.

Автобусът се напълни, но Съветникът успя да седне. На една от следващите спирки се качи бедно облечена стара жена и мъжът, който седеше до него, веднага й отстъпи мястото си. От нея се разнесе тежка миризма на застояла пот, на вкиснато, дим, на мръсотия. Пътниците смръщиха лица, а няколко момчета, в красиви скиорски костюми, високо попитаха да няма в рейса разлагащ се труп, поискаха газови маски, но шофьорът бързо прекрати остроумията им. Общинският съветник се ядоса на съпругата си, която точно днес му взе "Рено"-то и той бе принуден да пътува с градския транспорт. "От следващата услуга ще купя кола и на нея, но това място сега плаче за вила. Доста услуги ще трябва... та, ако е рекъл Господ, на есен..." Не беше вярващ, но не би отказал сделка и с Всевишния. Старата жена прекъсна мислите му.

- Извинете, господине, зная, че мириша, много извинявайте, но какво да направя, като...

- Да се изкъпете и изперете. - назидателно я посъветва Съветникът.

- Там, където живея, няма ток, а чешмата е на двора. Като се постопли, ще го направя. Лятно време съм чиста.

Общинският съветник, чийто нос се бе сбърчил в гнуслива гримаса, се обърна към старицата. Дълбоките бръчки не скриваха бистри, виолетово сини очи, които излъчваха доброта, скръб и примирение.

- Как без ток и вода? Къде живеете?

- В една вила, в пристройката за инструменти.

- А през зимата?

- И тогава. Къде другаде? Като запролети е хубаво. В задното дворче има череша - хрущялка. Много е вкусна. А на разсъмване пее славей. Представяте ли си? Славей!

Думата "ток" се блъскаше в главата на Съветника, като топче в сферата на спортния тотализатор.

- И живеете на тъмно?

- Като се мръкне паля кандило. Хапна и се помоля на Господ да ме прибере, ама много хора искат от него други неща, та не може да ме чуе.

- Не е ли студено? - все по-изумено питаше Съветникът.

- Лягам си с дрехите. Метна юргана и един китеник, поприказвам с татко, със сина и мъжа си и небето просветлее.

- А средства? Имаш ли някакви средства?

Старицата гордо отвърна:

- Имам пенсия. Тридесет и две години бях монтажистка в Киноцентъра. Оседесет и пет лева и четирисет стотинки взимам. Не се оплаквам. Аз всяка зима се надявам да ме стигне "бялата смърт", но и тази оживях. Още малко да се постопли и ще се изкъпя и изпера. Не винаги съм била така изпаднала.

Хората в автобуса мълчаливо следяха разговора.

- Не ти ли помагат от Социални грижи? С гориво, патронаж?

- Аз се справям и сама. Нямам нужда от помощ.

- Имате и аз ще се опитам... Хора сме! Как се казвате? Дайде ми адреса си.

Старата жена стана, гърдите й изхриптяха в дълбока въздишка, махна с ръка, каза:

- Забравете ме! - запровира се към изхода и по-скоро на себе си добави: - А съм свирила на пиано! Било ли е, не е ли било?

Слезе, но миризмата остана, а погледите се разбягаха. В тях се чувстваше известно неудобство, напиращо чувство за несправедливост, подтискано от задоволството, че лошото ги е подминало.

- Хубаво е, че искате да помогнете. - обърна се един възрастен мъж към Съветника.

- Имам възможност. От Общината ще потърсим квартира. Хора сме, трябва да си помагаме. За къде пътува?

- Ще събере един наръч клони, колкото може да влачи и ще извърви обратния път пеша. На тия години! - обади се шофьорът.

- А знаете ли нещо повече за нея?

- Знаем, знаем - една набита, червендалеста жена се засмя злорадо. - Разправят, че е повивана с дантели.

Възрастният мъж не обърна внимание на забележката.

- Нещастна жена! Майка й починала малко след раждането, а баща й, царски офицер го разстреляли след девети септември.

Съветникът се сепна. О-о-о, я да не се занимавам с нея! Тъкмо съм се уредил, заради тая баба може да имам неприятности."

- После синът й се пребил с мотор. Двадесет годишно момче! - продължи да разправя възрастният мъж. Пътниците попиваха всяка негова дума. - Съпругът й починал преди пет-шест години, изхвърлили я от квартирата - не плащала наема и тока. Прибраха я в една барака, мислеха, че ще е само за лятото, а тя вече четвърта зима кара там. Тридесет години е плащала за пенсия, а сега мръзне и гладува! Не сме държава ние! И хора не сме!

Настъпи тишина. Съветникът нямаше желание да продължи разговора, отказа се да помага, загледа се в новоизникналите дворци, пусна на воля въображението си, издигна три етажа обърнати към Витоша, опаса мястото с висока ограда, постави чиния на покрива и без усилие изпълни желанието на старицата - да я забрави. За нея нямаше място в съзнанието му, нито в реалната ни действителност.