Матей Вишниек е роден през януари 1956 година. Завършва Филологическия факултет на Букурещкия университет. Скоро открива своето свободно пространство в литературата. То се поддхранва от: Кафка, Достоевски, Едгар По, Лотреамон... Обича сюрреалистите, дадаистите, Театъра на Абсурда и особено Йожен Йонеско, гротеската, ониричната поезия, фантастичната литература, магическия реализъм на латиноамериканския роман, също и реалистичния англосаксонски театър, накратко: всичко без соцреализма!
По- късно, заминал на Букурещ да учи философия, става активен член на известното „поколение- 80”, което разтърси поетическия и литературния пейзаж в Румъния през „епохата Чаушеску”. Матей Вишниек повярва в силата на културната съпротива и в способността на литературата да разруши тоталитаризма. Той бе убеден, че Театърът и Поезията могат да преодолеят манипулирането в името на „ големите идеи”, а също и промиването на мозъците от марксистката идеология.
Преди 1987 Матей Вишниек се утвърди със своята маниеристична и малко язвителна поезия. От 1977 започна да пише и пиеси за театъра, които се разпространяваха из литературните среди, но бяха строго забранени за сцената.
През септември 1987 той напусна Румъния и потърси политическо убежище във Франция, започна да пише и на френски и да работи за Радио Франс Ентернасионал, където е и досега.
Матей Вишниек написа много неща на френски език, около двайсетина негови пиеси на френски са издадени от „Акт Сюд- Папие”, „Л, Арматан”, „Ланзман” и др . Присъства в театралните афиши на около 30 страни в Европа, Азия и Америка. В Румъния, след падането на комунистическия режим, той е сред най- играните и обичаните от публиката автори.
МАТЕЙ ВИШНИЕК
ДНЕС МОЖЕШ ДА ОСТАНЕШ
Днес можеш да останеш вкъщи –
казваше татко, -
можеш да си починеш и ти,
ако пък искаш вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума.
Днес можеш да не идваш на учение –
казваше сержантът, -
можеш да останеш тук,
да се пошляеш и ти,
ако пък искаш –
вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума.
Сега вече ще бъда твоя –
прошепна ми любимата, -
чуваш ли, ще бъда твоя,
ти само наеми куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума...
ЗА МОЕТО ТЯЛО
Какво е това? Какво е това? –
викат инженерите,
бръкнали до лакти
в моето бездънно тяло.
Издигам полека глава
и поглеждам през прозореца:
няма нищо –
още един кон се е спрял
пред кланицата
и рита с копито
по желязната порта.
ВОЙНИШКИ ПИСМА
Някой хвърля зарове зад казармата.
Числата се удрят
по калдъръма.
Войниците се
събуждат десет минути по- рано
и лъскат карабините,
докато ръцете им се изпотят.
Сержантът трескаво
тика монети в автомата.
Говорителите крещят:
„Залегни вляво,
залегни вдясно –
вражески самолети над нас!”
Автоматът става все по- нервен,
сержантът свършва монетите си –
вместо тях пуска
непрочетените писма на войниците.
„Вдясно,
вляво,
времето е хубаво тук,
а гроздето тихо зрее.
Вражески самолети над нас.
Поскъпва всичко...”
ЗА МАТЕРИЯТА
-
Хей, има ли някой – вика пеперудата,
приближила към горещия дъх на пустинята.
-
Хей, има ли някой там? – повтаря ехото,
плъзнало по нажежената цев на въздуха.
-
Хей, има ли някой? – повтаря гората,
забила корени в нозете на бягащи зверове.
-
Скрил ли се е някой в солената паст на океана –
ръмжи циклопът.
Има ли някой в спящата душа на материята -
търси ли той помощ...
АНГЕЛЪТ
Идва при мен ангел един -
такъв самичък
и ми казва: „Твое ли е това парче хляб?
Ще ти го взема!
И ми казва: Твой ли е този малък прозорец?
Ще ти го взема!
И ми казва: Твоя ли е тази риза?
Ще ти я взема!
И тази градина, този стол, този сън,
това цвете, тази добра мисъл,
този кестен, а също и рибата,
дето я сънуваш,
и пътя пред дома ти, и полето,
и костенурката, скрила толкова неща
под корубата си търпелива!
Ще ти ги взема! Всичко ще ти взема!
Да, ще ти дам всичко, лъжецо! Всичко!
ОТ ЖИВОТА НА ГОСПОДИН К.
Господин К. се събуди точно в шест часа
изпържи си две яйца на очи, свари си кафе.
излезе на улицата да чака трамвая четворка
стигна до една висока сграда
влезе вътре и престоя цели осем часа
като прехвърляше разни хартии после излезе
малко изморен взе трамвая четворка и
се прибра у дома отвори хладилника хапна
после се изтегна на канапето
изчете вестника и заспа а докато спеше
някаква змия изпълзя от джоба
на господин К. и изяде господин
К.
ГОРЕЩ ЕСЕНЕН ДЕН
в този горещ есенен ден
когато никой никого не очаква
слънцето внезапно експлодира
и се разсипа в пространството
на милиони прашинки
на нас земните хора
ни останаха секунди живот
да се молим
да викаме близките си
да се простим със света
някои да изпият по чаша вино
други да запалят цигара
убиецът да извади нож
и да го забие във вратата
шофьор на такси да зарита
разгневен колата си
вижте каква става тука
викна някой
и хукна бос по паважа
наистина абсурдно е всичко това
каза келнерът докато
ми надписваше сметката
СЪНЯТ НА ПОЕТА ПРЕДИ ДА СТАНЕ КОН
Сънувах, че съм се превърнал в кон,
че тичам щастлив из влажните поля.
Да, знаех, че съм станал кон и не исках
да се събудя вече.
Докато бягах така щастлив -
се страхувах от болезненото събуждане
и се опитвах да свикна с мисълта,
че всичко е сън и че всичко ще мине.
И докато привиквах с тази мисъл -
някакъв райски дух,
надълбоко скрит в мен, извика:
„Ти си кон и ще останеш такъв,
никога няма да се събудиш!”
Но аз знаех, че той ме мрази -
като всеки дух който ненавижда реалността,
и се стреснах от неговите думи.
Все пак не ми се вярваше,
че тази случка е истинска
и пожелах да се събудя поне за миг,
за да се уверя че съм жив че съществувам.
Но в стаята ми - моите вещи
вече се бяха разделили надве.
Едните говореха, че трябвало да избягат,
защото поетът се бил превърнал в кон,
а другите твърдяха, че е невинен,
и че все някой ден щял да се върне!
А пък аз - като чух диалога им недостоен,
се засрамих от себе си
и от желанието си да тичам
из полетата влажни.
И извиках: „Гадни предатели,
аз съм тук и съм жив!
Аз не съм кон!
Аз съм най- смиреният от всички смъртни!”
А минувачите се обръщаха
и развеселени си казваха:
„Я, вижте, кон, който можел да говори!...”
ОБЕЗГЛАВЯВАНЕ
Слепият крал се намести в креслото си,
а на площада тълпата от слепи зачака -
негово кралско височество знак да даде.
Слепият кралски палач взе да наточи секирата,
слепите стражи грубо повлякоха
през множеството
слепия мъж, дето краля- слепец,
беше осъдил на смърт.
Стигнали ешафода, стражите викнаха:
„Ей, ти, палачо, тук ли си вече? ”
Слепият кралски служител отвърна:” Тука съм!
Чуйте звъна на секирата!”
Блъскайки се, даже силно ругаейки,
слепите стражи изправиха слепият смъртник
на ешафода, при палача му сляп.
Слепият кралски служител пипна своята жертва
и рече: „ Ти застани на колене и глава
положи върху дръвника!”
Слепият смъртник затърси дръвника -
беше доста прашясал, откри го и
положи глава върху него.
Слепият крал взе да губи търпение:
„Хайде, палачо, действай, не чакай!”
„Всичко е вече готово, Ваше височество!”,
рече палачът- слепец.
Сляпото множество от площада
дъх затаи и зачака. Слепият кралски служител
вдигна секирата, силно замахна, удари!...
После затърси следите от кръв,
ала слепецът осъден се разсмя.
„ Ти още си жив?!, извика уплашен палачът
и протегна ръка да го хване.
„Тук ли си? Стой и не мърдай!”
„Тука съм!”, отвърна му слепият смъртник.
„Свърши ли всичко?”, попита слепият крал.
„Всичко приключи, Ваше височество”, викна
доволната сляпа тълпа.
БЕШЕ ДЪЖДОВЕН ДЕН, ГОСПОДИН СЪДИЯ
Беше дъждовен ден, господин съдия,
бях сам в стаята и някой ми тикна
под вратата пощенска картичка.
Беше влажен и мръсен ден,
като неизмита чиния.
О, какъв ден, какъв ден беше, господин съдия –
тишината се топеше в моя чайник
и се стичаше бавно по стените на чашата.
Туптеше като сърце, изтръгнато
и захвърлено в леген с вода.
Беше ужасен ден, господин съдия,
дето идва веднъж на сто години,
като гигантска тунел,
през който преминават всички влакове.
И се чуваха стъпки по улицата, господин съдия,
стъпки на минувачи, които потъваха в тротоара
и достигаха до основите на сградите.
Аз излязох на улицата, господин съдия,
и изстрелях да куршума
по първия срещнат,
и се оказа, че сте бил вие,
господин Йозеф К.
ОЩЕ ЗА САМОУБИЙСТВАТА
В този ден пеперудите долитат
и кацат върху моята цигара.
Удивен,
гледам как се превръщат в пепел
и започвам да се досещам,
че това е самоубийство,
разбира се,
по политически причини.
И все пак,
не мога да разбера
защо пеперудите избраха
тъкмо моята цигара?`
МАТЕЙ ВИШНИЕК: ПОЕЗИЯТА...
Като си помисля колко много я обичах...Повече от двайсет години я обичах. От единайсетгодишен, когато написах първото си стихотворение и го публикувах в едно ученическо списание в Радауц. Като луд я обичах ден и нощ, години наред. Заспивах с мисълта за нея, изстрадвах всяка написана дума...И след всяко сполучливо стихотворение страдах, че не мога да променя веднага хода на историята и света, както предполагах, че би трябвало да прави поезията.
Като бито куче я обичах, като скитник, който обожава свободата, като конекрадец, който се е влюбил в откраднотото животно. Обичах я, служих й страстно, яростно, до момента, когато се научих как се използват думите. Писах, играейки си първо с думите и с моята душа, а след това и с моите собствени граници и с въображаемите ми граници, които се опитвах да затворя в думите.
Обичах я наистина страстно, и все пак, не докрай. Постепенно, без да си давам сметка, моята поезия се превърна в театър, погълнаха я моите пиеси, стопи се в репликите на моите персонажи... А след това се стопи и в друг език. От трийсетгодишната ми възраст моите стихове са вече бяха все по- малко.. Трябваха ми цели седемнайсет години, за да ги събера отново в книга / а между 1980 и 1984 издадох последователно цели три книги!/.
Вече не я обичах, и накрая се разделихме приятелски. Когато усетих, че няма да мога да й дам всичко от себе си, я помолих за прошка и тя ме разбра. Разбра ме така добре, че ме подтикна, с такова коварство, каквото не очаквах, да подготвя тази антология. Да избера аз, самият, онова, което ми се струваше добро, също като оня конекрадец,
влюбен в животното, което е откраднал.
Смущаваща и коварна, какво друго да кажа, не очаквах подобно нещо. Струва ми се, че през всички тези години съм успял да стигна само до две- три истини. И ето, че сега ще трябва да започна всичко отначало.
Преведе от румънски: Огнян Стамболиев
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev
