За лириката на големия поет на Молдова Григоре Виеру

Прелестни в своята ясност и простота, стиховете на Григоре Виеру /1935- 2009/, неизменно събуждат чувството за красота и хармония у всеки, докоснал се поне веднъж до тях. „Поредица от вълшебни” мигове ги нарече един румънски критик и може би това е най- краткото и точното им определение. Виеру е сякаш поет от друго време, от друг свят, далече от прозата на забързания ни ден, дори от технизирания ни век. Чужда на новите школи, постмодернистичните подражания и експериментите е тази лирика. Корените й са дълбоки – идват от богатия румънски фолклор, от тъжните народни песни – дойни, от невероятната балада „Миорица”, от поезията на неговия кумир, последния европейски романтик Михай Еминеску.

Първите теми и мотиви и образи: земята, родния край, гората, жената, майката, дървото, розата, зеления лист, камъка, облака, сълзата – остават завинаги в поезията на този автор. И може би образът на майката е доминиращият, най- устойчивия сред тях. Наистина, до Григоре Виеру не бях срещал друг поет, съчинил толкова много стихове за своята майка. Майката като символ на живота, на всичко истинско, чисто и свято. Затова и неговият изтъкнат критик и изследовател, академик Михай Чимпой, определи творчеството му като „майчина вселена”:

 

„На разсъмване

косите на майката

стават бели

като сняг –

и на майката на страхливия,

и на майката на смелия.

А може би

на майката на страхливия

да са по- бели

дори от белия

сняг.”

 

Най- общо казано: Григоре Виеру е типично „селски поет”. Фолклорното начало у него е твърде силно. Обкръжаващият го природен свят – Бесарабия с нейните хълмисти полета, реката Прут, пасищата, вековните гори, нивите, лозята и градините – всичко това до голяма степен влияние върху психологическото и емоционалното състояние на неговия лирически герой. И той непрекъснато търси опора в този скъп за него свят. (Градът му е далечен, чужд, определено непривлекателен е за него.) Докато природата съпровожда неизменно неговите мисли и чувства.

Да, синовното чувство на поета към нея се простира не само до родния дом и край, но и към цялата страна и към цялата Земя. Земята, която „два пъти на ден сменя ризата си – едната на работник, пропита с пот, а другата – чиста, прозрачна, пропита със сълзите човешки...”

Дълбоко интуитивен автор, Виеру създаде не философска поезия, а поезия за философията на живота. Стихове, в които откриваме и онази прекрасна и непреводима на български, а и на останалите езици по света, румънска дума: dor, която може да се преведе условно като мъка, жал, желание, копнеж, любов. Дълбоко поетична дума, която е била любима и на великия Еминеску. Поетичен свят, с удивителна сила на вътрешното сцепление между теми, мотиви, образи, чувства и изразни средства:

 

„Ти си щастлив, картофе мой –

цялата земя те прегръща!

Ти си щастлива, ябълко моя –

целият въздух те прегръща!”

А на човек му стига

и късче земя,

но късче небе

му е малко.

Ако имаме небето –

цяло, без остатък,

тъй ще сме щастливи.

Като теб, картофе мой,

като тебе, ябълко моя...”

 

Виеру се вълнуваше премного и от смъртта. Той опоетизира смъртта от позицията на едно, бих подчертал, мистично опиянение пред нейното вечно и неразгадаемо тайнство. Усещаше тази неизбежна и неизтощима диалектическа зависимост между Смъртта и Живота. В литературата на Бесарабия той остави може би най- силните стихове за смъртта, за преходното и трайното в човешкия живот:

 

„Велика си, Смърт,

но самотна.

Аз имам дом и любов,

ти нямаш, нямаш...”

 

Но в поезията си до голяма степен остана в плен на любовта. Всъщност, като червена нишка тя пронизва цялото му творчество. Не случайно антологичният му сборник е озаглавен „Защото обичам”. Любовният мотив при него обаче е твърде близък до пантеизма на великия му предшественик, считан за „бащата на румънската поезия на ХХ век” – Лучиан Блага / 1895- 1961/. Мисловните и философските измерения на лириката на Блага импонират твърде много на Виеру, за да сътвори прекрасни стихове като:

 

„Скоро

ще изгрее Слънцето –

ще заприлича на тялото ти:

голо и нежно, покрито с роса.

Житни класове ще го целуват,

ще го милват клони на липи.

Скоро

ще залезе Слънцето –

ще заприлича на лицето ми,

тъжното:

Земята ще го покрие,

водите ще го изпият.”

 

У Григоре имаше нещо детско. И в по- късна възраст приличаше на дете. Чист, безхитростен човек, с аурата на дете. / Такъв беше и прекрасният поет Никита Станеску / 1933- 1983/, когото имах щастието да познавам и да превеждам. / Неслучайно Виеру пишеше много стихове за деца и дори композираше песни за тях. Създаде и великолепен Буквар – Абечедар, с който да се обучават на родния, румънски език децата от Молдова- Бесарабия.

„Детскост” на изразяването, където реалното е едновременно и приказно. Но това „детско”, разбира се, не е израз на някаква инфантилност. То е плод на светлия дух на един поет, познал и красивото, и грозното в живота. Решил да преодолее второто със силата на красотата и хармонията, в които е потърсил своята опора. И ако се обърнем към биографията му: роден в бедно селско семейство, останал отрано сирак / баща му загива на фронта през войната/, изпълнени с труд и лишения юношество и младост, ще си обясним и неистовата му жажда за красота, която търси в поезията, музиката и фолклора.

В литературата на Молдова- Бесарабия, тази неведнъж поробвана многострадална земя/ чиято нещастна историческа съдба напомня за нашата Македония!/, Виеру влезе в началото на шейсетте години категорично, не като плах дебютант, без уговорките на младостта. Първите му стихове направиха силно впечатление с характерното му, романтично възприемане на света, което постепенно се промени, но не претърпя силни катаклизми.

В късните му строфи, бих казал, преобладава трагическата изповедност под напора на тревожните въпроси защо животът е именно такъв и често срещаната тема за Смъртта. За Григоре Виеру поезията беше не само любов и радост, но и опитомена болка. Особено в периода на обявянето на независимостта на родината му. В тази бурна политическа борба се включи активно и той, „народният поет на Молдова”. Като всеки истински народен поет, не можеше да стои далече от своя народ.

                                                                                                    ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

 

СТИХОВЕ ОТ ГРИГОРЕ ВИЕРУ

В ПРЕВОД НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

ТЪЖНА ПЕСЕН

“Велика е смъртта...”

                                                   Рилке

Велика си смърт,

но самотна.

Аз имам дом и любов –

ти нямаш, нямаш.

 

Нежна е сянката на чучулигата,

Дето лети над полето.

Зелени са ябълките, по които

пълзят охлю   пълзят охлювите на звездите.

 

През мен минава една тъжна песен,

точно сега, в този миг.

Аз имам къде да умра –

Ти нямаш, нямаш...

 

 

ЖИВЕЯ

 

Живея

в края на любовта.

В следата й

е моята вяра.

 

Живея

в края на песента.

В средата й

е моята надежда.

 

Живея

в края на песента.

В средата й

е моята надежда.

 

Живея

в края на хляба.

В средата му

е моята любов

към вас.

 

 

РУМЪНСКИЯТ ЕЗИК

 

Страданията

на езика роден –

възпявам до Небето,

Господи.

 

Затуй

пред Силата Ти

се прекланям

всеки Божи ден.

 

На светлината утринна

изгрява

звездата

на моето страдание.

 

И само мама,

потънала в сълзи,

съзира всичко

и ме приласкава.

 

 

ВЕНЧАЛЕН ПРЪСТЕН

 

От времето и от труда

пръстите на мама

изтъняха

нато свещи.

И когато миналата есен

а полето събираше картофи,

От пръстите й падна

пръстенът –

Венчалният й пръстен.

Всеки ден

оттогава

тя се потапя в земята

/като в черна вода/

и търси пръстена.

Ах, ето тук,

точно тук, под краката ми

се надигат вълните на земята.

Скачам встрани,

встрани,

още встрани,

Да не й преча

с тежестта си.

Поне аз.

 

 

КАМЪК

 

Ето го камъка,

дето никого не е ударил.

Стои си той,

не помръдва

от мястото си –

от твой гроб,

мамо.

 

Смирено го прегръщам

като нещо свято.

 

Ще си отида скоро

и аз от този свят,

мамо.

Ще ме изпратят

насълзените букви

на твоето име,

върху камъка издялано,

мамо.

 

Камък,

дето никого

не е ударил.

 

 

АРФА

 

Помислих си,

че и змиите ще запеят.

Обтегнах върху арфата си

струните- змии.

 

Сред лозовите пръчки

и белите коси на мама

те затрептяха.

Застанах прав

под зреещите ябълки,

а струните запяха сладко.

 

Нощта

настъпи скоро

и в леса закрачих сам.

След миг усетих да пълзят,

да се увиват,

телата на влечугите студени,

по тялото ми и нозете.

Със съсък яростен

забиха зъби във лицето ми –

поискаха да ме затрият

от света.

 

Но аз докоснах мамините струни,

успях да викна своите другари.

Когато в мен

живота се завърна –

видях,

че арфата ми побеля.

 

 

СВЕТЛИ И ЧИСТИ ДУМИ

 

Просветлявам, изчиствам

своите думи.

Тяхната чистота

ми е свидна.

Почистете и вие

вашите думи.

Всичко, което можете изчистете:

вятъра,

бурята, водата,

в която се оглежда

Луната.

 

Аз почистих своите думи,

ръждясали от мълчанието.

Казах вече всичко.

Сега ме зове звезда от Небето,

а може би и мама от гроба...

 

А вие, чистете, просветлявайте:

вятъра,

бурята, водата,

в която се оглежда Луната.

 

 

МЕЖДУ ОРФЕЙ И ХРИСТОС

 

Окото ми прогледна

и издъхна.

 

Сълзата стана

надгробен паметник

за него.

 

Друго небе

ще се яви.

Друг свят

ще се отвори

за моето око.

 

А камъкът

ще се отмести.

 

 

 

ОБИЧ

 

Който се цели в мен,

цели се в моето дете.

А нима то е виновно?

 

Който се цели в мен,

цели се в моята майка.

А нима тя е виновна?

 

Който се цели в мен,

цели се в гроба на татко.

А нима той е виновен?

 

А моята вина каква е?

Аз нищичко си нямам,

никого не владея.

само с любовта си живея

и всички обичам...

 

 

ЗА СВЕТЛИНАТА...

 

През тази нощ,

събуден от трелите

на славея,

ще излезеш на прага –

да погледаш

безкрайното звездно небе.

Пътьом ще свалиш

от масата хляба

и когато се върнеш,

да го потърсиш –

няма да запалиш лампата.

/Да не разбудиш любимата!/

 

Ще седнеш в мрака

и ще съчиниш

най- хубавото стихотворение

за Светлината....

 

 

подбор и превод от румънски:

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

Б. р.

ЗА ПРЕВОДИТЕ СИ НА ГРИГОРЕ ВИЕРУ ПРЕВОДАЧЪТ ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

беше удостоен с голямата награда за поетичен превод на Втория международен фестивал на името на поета, състоял се в Кишинеу и Яш през октомври м.г.