МОЯТА ИКОНА

 

Посреща ме като икона.

Смирена. Топла. Светлина.

Една след толкоз милиони.

И най-прекрасната жена.

Поплаква тихичко. И скрито.

И вайка се за куп неща.

За внучката с усмивка пита.

Отнася я за миг нощта.

А аз въртя се и не мога,

не мога, Боже, да заспя.

Обгръща ме, гори ме огън

и ангели край мен летят...

Ще тръгна утре с автобуса,

а тя, горката - пак сама.

Ще я разтърсват земетръси.

Ще плаче старата асма...

По километрите до Русе,

във юлския пожарен зной -

ще вика портата - върни се...

Но няма кой да чуе. Кой...

 

 

И ДИВО

 

Понякога съм труден за обичане,

дори съм много труден.

С ветрове тогава тичам

пред погледи учудени...

Понякога не зная кой съм –

говоря с птици и дървета.

Без сън нощта ми тихо съмва –

накълвана от врабчета...

Но аз във себе си те нося –

не се сърди, че съм наивен.

Живеем с тебе без въпроси –

уютно. Бавничко. И диво.

 

 

...И

 

Толкова много посоки.

И сега – на къде?...

У мене е всичко наопак.

И мъглата преде.

Просто е дива мъглата.

Ще дойде скоро сняг.

Заспиват вече цветята

във моя малък свят.

Просто...Всичко е сложно.

Като дива любов.

И трябва да е възможно

отново да бъда зов...

Ниско, ниско са птиците.

Есен късна е навън.

Тихо името ти сричам...

Разбиран... И неразбран

 

 

ЗИМА НА СЕЛО

 

Отлайват кучета деня

и тишината криволичи

по снежните улици.

Комините говорят с небето,

преди да онемеят

заключените порти.

После пак ще си говорят,

когато сънят дръпне пердета...

 

И като кралица тръгне нощта.

Властна.

Но обречена на съмване.

 

 

ЗАВИСТ

 

Раменете ми

сънуваха шепота

на твоите пръсти,

по които усетих

нежността на луната...

Устните ми пиеха

вълшебния сок

на трепетни праскови...

И плачеше навън дъждът

от завист.

 

 

ДОКОГА

 

Не заспахме.

Така си отиде нощта.

Аз – богат със тебе,

със мене – богата ти.

Забравили кой откъде е

и още много неща...

Не можахме

дори да си спомним –

докога?...

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/969-krasimir-manev