ДИВИ ОРЕХИ

Когато бях малък

в двора имахме диви орехи

и гугутките носеха утринта

по тях.

Когато пораснах,

с татко орязахме дърветата...

Сега съм на възраст

и търся песента на онези гугутки,

в която останаха

нотите на моето детство...

 

И диви орехи във двора

искам пак да залеся.

 

 

ВЪВ СЪНИЩА САМО

 

и в спомени

семафори ме викат вече.

И ти не си сама.

Не ме изпращаш

в подранили утрини

и в закъснели вечери

не ме посрещаш.

Не нося вече у дома

умора от безсънни нощи

и дъха на гарите ревнувани.

Премина моят влак през времето

и само пътник аз съм вече...

 

Дано...

Дано да са останали приятели –

ракията, с които да допивам

вечер.

 

 

В СЕБЕ СИ

 

Шумът на вълните

се разбиваше

в нашите въздишки

и стихваше уморен

в ъгъла на стаята.

Пръстите ми обичаха

косата ти

до лудост.

Като твоите.

Когато съмна

разбрахме,

че сме се изгубили...

В себе си.

 

 

В КУЛА

                        В памет на Питагор

 

Във топлия ти скут далечен

приседнал съм отново аз.

Постила август нова вечер

с едно небе от тюркоаз.

Препускат звездни ешелони

над Кастра Мартис, над града...

И пука лятото балони –

ще тръгне тихо. Без следа.

И само ще долита спомен –

пазарът. Бирата. Нощта...

И стихове, които ронят

на ситни глътчици света.

 

 

БЯХМЕ СЕБЕ СИ

 

Градът остана да лудува

зад прозореца

във вечерния си хаос.

Ти дойде.

В косата си

беше скрила нещо от залеза.

В очите си

носеше очакване.

И забравихме много неща.

Защото бяхме себе си,

когато

нощтната лампа се усмихна...

И спря да ни гледа.

 

БОГОВЕТЕ

                                           На Боян

 

Начало

е всеки връх.

И край.

Другото е тъпрение.

И още много...

Другото

е

катерене

във

времето...

За което

ръкопляскат

единствено

БОГОВЕТЕ.

 

 

АКОРДЕОНЪТ НА ТАТКО

 

Аз чувам още трепетните звуци

на татковия акордеон.

Вълшебни като сутрешни капчуци

и меки като вечерен неон.

Но няма го отдавна моят татко,

ония ръченици и хора

са спомен само радостен и сладък –

от мегдана, хората събрал.

Жълтеят буйните клавиши вече,

изстинали – сърцето и душа.

А той обичаше да си посвири вечер –

и мъката и болка да утеши.

Надничаха звездите да го слушат,

очи надаваше една луна.

А аз, в креватчето си детско сгушен –

поемах неусетно във съня...

 

 

11 ДЕКЕМВРИ

 

Само един метър. На два.

Във яки ръце – дебели въжета.

И рохка пръст

под лопати забързани.

И много цветя

на есента в тъжния край.

А там, зад сълзите,

наднича светът –

объркан. Мечтан. И отричан.

Напира светът безразличен

към Господ. И враг...

И аз единствено зная, мила,

че те обичам...Обичам...Обичам.

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/969-krasimir-manev