ЕСЕННО
Дали, дали е есента
сезонът на поетите,
когато кестени- слънца
отекват по паветата?
И песенно трептят листа
сред цветните корони
и тихо, тихо дървеса
жълтиците отронват.
Когато лепкави мъгли
в душите ни се стелят
и все по-остро ни боли
за слънчеви къдели.
И се заселва самота
по улици, площади.
Отлитат птичите ята
със лятната ни младост.
Но още блика песента
на неуморните поети…
Не си отива есента
и кестените още светят.
СБОГУВАНЕ
И си отива лятото, отива,
ожънало до зърно свойта нива,
събрало зрелостта на плодовете,
каратите на дните светли.
На всекиго тъй щедро заделило
от слънчевата ярка струя,
на дните топли позволило
през прага на душата да нахлуят.
И спомени във нея да посеят.
За бряг, флиртуващ със вълните,
за обичливи часове на кея,
за залезите жадни, ненаситни.
За вятъра, отнесъл нежни думи
в прегръдката на океана,
а той, ревнивецът безумен,
в капана бързал да ги хване…
Ще ги обръща, с тях ще си играе,
за да не бъдат нощите му скучни
и някой път, съвсем случайно,
брегът обратно ще си ги получи.
БИТИЕ
Все по- трудни възли развързвам
и се питам- кой ги заплита.
Съдбата ли- ту бавна, ту бърза,
която все разгадава звездите?
Тя ли научи моряка да върже
въжето тъй, че вятър да хване,
на бурите окото да подлъже,
та да потъне нейде в океана?
Тя ли измисли оня гордиев възел,
който прослави царя фригийски
и остана докрай неразвързан
във света вавилонски, неискрен?
Край нас кръжи безсънна вината,
предусетила нашите клопки.
Преобърнали някак Съдбата,
ние й готвим тежката котва.
Нека пак да заплитаме възли,
но само за злото, което
душите ни заставя да зъзнат
и да загърбват дори и небето.
ПОЕТ
Когато е истински плугът,
с който словесната нива ореш,
а съвестта е блудница глуха,
изгорена в световната пещ,
ти засей стиха си изстрадан-
семе в зажаднялата пръст,
бръкни в горещата рана-
да извиси словото ръст.
Не, не чакай скорошна жътва,
ще измине може би век,
докато плода ти го скъта
и от сока му отпие Човек.
КЕСТЕНИ
Кестени, кестени в топлите есени,
разтворили своите волни криле,
бели свещи по клоните блеснали
благослов отправят към синьо небе.
Гордо изправени свежи елхици,
поели неравните битки в снега,
днес сте бухнали зелени редици
в очакване да оплодите мига.
После със пукот новите кестени
ще известяват за своя летеж,
а към техните бодливи премени
със завист ще гледа дори таралеж.
Събрали загара на ласкаво лято
и охрата на небесния диск,
ще полетите с любов към земята,
подвластни на своя есенен риск.
Вечер е.Проблесват кестенни свещи,
сякаш говорят със звездния свод.
Дори и в тъмните есенни нощи
навярно долавят древния код.
SALUT PARIS
Мечта ли е или пък сън, но ето- виж,
в мечтата си, изглежда, че пътувам-
под самолета приближава се Париж
и огънят в душата ми бушува…
О, сякаш тук била съм цяла вечност-
аз, непознат и незаконен жител.
Макар от мене , град, да си далече,
в Sacre- Coeur бях, в твоята обител.
И неведнъж с очите си те пиех
от хълма цветен на Монмартър
до кулата на Айфел горделива,
до твойта Триумфална арка.
С клошарите живях под мост на Сена,
молитвите редях пред Notre Dame
и на Дюма от музата сразена,
летях със мускетарите на д’Артанян.
Тук никоя посока не е грешна-
Champs Elysee ще ме познае
и с Лувъра радушно ще ме срещне,
ще се усмихне Мона Лиза тайно.
А вън ще звъннат старите рефрени
“Non je ne regrette rien" et “La boheme”,
кафе ще пийна с Джо Дасен и
ще възпея теб, Париж, в поема.
ОТДАЛЕЧАВАНЕ
Отдалечаваш се от мене, свят,
и все по-малко те разбирам.
Нима забрави вчерашния ад,
когато бе обречен на умиране?
Къде остана оня древен дух
на Марко Поло и на Галилея?
Кой пуска този грешен слух,
че вече си постигнал апогея?
Не е ли още Леонардо жив
да нарисува тайната вечеря,
когато Юда с хиляди лъжи
подпалва земната постеля?
Преди да чуеш думичката мир
защо запушваш си ушите?
Нима светът душата си изми
от прашните партенки на войните?
В зеления ни поднебесен парк
не е ли време днес да се живее,
тъй както завеща Ремарк,
преди светът да изтрезнее?
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/846-stanka-nikolova
