НИВИТЕ

 

Слънце пари над нивята.

Не потрепва тишината.

И жита, главици свели,

чакат облаците бели.

Идат вече сиви, тъмни,

по небето сънно, тъжно...

Гръмна дъжд със огън, трясък.

И отмина си нататък.

И задиша хлад земята.

Слънце стоплило житата,

птиче весело запее:

ветрец иде, да повее...

 

 

БЯЛА ТИШИНА

 

Вървя като насън в снежна тъмнина...

Утихнали са хладни ветровете

и сякаш нищо не потрепва

в тази тиха белота.

А аз вървя смълчан, изгубен

след призрачната светлина,

очите ми ‒ сълзи замръзнали ‒

поглеждат като лед нощта.

Спи безмълвна, бяла зима...

Тиха, черна е нощта.

И гледам я: невъзмутимо

погълнала е вечността.

 

* * *

Сълзите ни светят отгоре нощем.

Кръвта ни изтича тук долу, в белия ден.

А хлябът, който ядем,

се превръща на трева,

когато умрем.

Усмивката светла остава във белия ден.

 

 

ВЕЛИКАТА СВОБОДА

 

Звездите са неспокойни

в своята самота.

Ала трепка безспир, неуморно

Великата свобода.

Там, високо в небето,

отвъд черната пустота,

играе със слънце детето

на Великата свобода.

Нежно милва сърцето

тъмносинята дълбина,

рибата цунка нослето

на Великата красота.

Но когато до смърт ти дотегне

нелепата самота,

за тебе ръка ще протегне

Великата свобода.

 

 

НОЩТА НА МОЯ ДЕН

 

Аз не мога да заспя сега ‒

бурята ми святка във очите.

Черна буря... Като мъката е тя ‒

оцветява в алено сълзите.

Видях, че слънцето не е око на Бога.

Видях, че всеки е предател.

Видях, че гарваните могат

сълзи да пият от очите на мечтател.

 

 

ПОЕЗИЯТА

 

Поезията да е игрива,

да радва стар и млад, да ни опива.

Поезията е самодива ‒

нищожното със стих убива.

Поезията, това е песен,

дошла в живота ни нелесен

да търси истината само,

където си говорят двама.

Поезията е изпято вино,

поръчано от небесата,

тя кара да лети главата

от радост неизвестна, свята.

Поезията ще ни се смее,

ако със стадото заблеем.

Когато истината скрием,

поезията ще се пропие!

 

 

ПРОЛЕТ

 

Пролетта на поетите... Колко ли думи

излетяха с въпроси до вятъра!

Той ги чете и говори с куршуми ‒

такава му била вярата.

Пролетта на поетите, казват, е в бяло.

Пролетта на поетите много се смяла ‒

след стихове, вино и царска вечеря

Бялата дама се нагиздила в черно.

Пролетта на поетите дяволска!

Колко душици родила е тази земя ялова...

Като молитва на цигани

пролетта на поетите в бяло е.

Де ще се мери момчето

с очилати поети, брадати мислители;

то тича през май под небето ‒

тъй мъката бързо отлитала.

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-…/806-teodor-hristov