„ЛЕБЕДЪТ”
Сен-Санс
Изпод пръстите бликва вода
и в езеро се разлива,
изпод струните грейва луна
и сенките се размиват.
Сред отблясъци тръгва следа –
образ и звуци се сливат:
сред водата извира снага,
гордост и скромност стаила.
Самотата извива глава –
тъжните мисли изтрива
и с надежда за обща съдба
в нощните трели се скрива.
РАПСОДИЯ
Между тъгите на века
вън хорски шум разпален
със теб и спусната яка
вдън горска шума алена.
Покрай замрялата река
стар дънер пръска пламък
и сред изгрялата лъка
кълн весел изпод камък...
Една подадена ръка,
звън меден на камбана –
подир окъпана дъга
сън есенен за двама.
ТЕБЕШИРЕНА АЛЕЯ
Отново вървя по алея
самотна, с чадъра в ръка.
Обида в сърцето ми тлее,
в краката ми блъска река.
През нейните бързеи греят
усмихнато слънце, луна;
момиче с въженце се смее;
цъфтят разноцветни цветя...
И мислите тежки немеят,
и виждам засмени лица
и чувам – сърцето ми пее
сред рай, сътворен от деца.
ПРЕКАЛЯВАНЕ
Този път дъждът прекали
да пада буйно и властно,
да пръска в асфалта бодли
вместо прохлада и щастие.
Този път дъждът се преби –
в паважа се срина на място,
и вече е цял в синини,
а блъска се диво и бясно.
Ясно му е – ще превали.
♦ ♦ ♦
Вечери будни,
утрини мудни –
ден подир ден.
Вечери лунни,
утрини тъмни –
с мен и до мен.
Вечери шумни,
утрини сънни –
тлен подир тлен.
Вечери чудни,
утрини трудни –
блен подир блен.
ОБЛАЧНО
На майка ми
Иронична притворна луна
под облачна шапка с воал;
неонова смутна тъма
във шумен, запушен локал.
Романтична придворна жена
под шапка с перо на роял;
надвиснала сляпа вина
и облак в клавишите спрял.
ЗАТИШИЕ
Не пърхат птиците в снега –
навън е бяло, бяло, бяло...
От тази бяла белота
небето чак е ослепяло.
Не чуват птиците шума
на лятото с любов летяло...
От тази няма белота
небето чак е оглушало.
Не пеят птиците сега –
във бяло всичко се е сляло...
От тази бяла белота
небето чак е онемяло.
ЗАПРОЛЕТЯВАНЕ
Появи се внезапно и стар
в очите на моите внуци –
от отсрешния тротоар
посред сигналните звуци.
Усмихна се кротко – със чар,
препъна се в снежните буци,
подаде ръцете си в дар:
пропяха край мене улуци.
КЛОШАР
Въртеше педали
и свиреше,
нагърбил наръч картон.
Отпуснал педали
все диреше
случайна подкова на кон.
Душа без педали
се ширеше
в разгърден, износен балтон.
Мелодията клошареше.
СРЕЩА
Простирам ръце,
потъмнели от чакане,
притварям очи,
помътнели от викане,
приближавам с уста,
от обич изпръхнала –
спускат се кичури
радост задъхана...
Но се връщат назад
от вихър обрулени,
пърхат в зеници
от облак забулени
и в чистия мрак
на росата отронена
тъжно оглеждат се
новите спомени...
ПОСТФАКТУМ
Сънища без строй –
и всичките със стара дата.
Истината под конвоай
се раздвижва из главата.
Хрумвания – рой.
Сълзите – във брой...
Словният порой
трябваше ли да изчака?
Пътища безброй,
когато си изпуснал влака...
Пътища?! Безброй?!
НЕВЪЗМОЖНО
Могат да ми отмъкнат
бижуто,
спомена – никога!
Могат да ми обърнат
кануто,
бързея – никога!
Могат да ми откраднат
часовника,
времето – никога!
Могат да ми превземат
избраника,
чувствата – никога!
Могат да ми изтръгнат
подковите,
вятъра – никога!
Могат да ми отнемат
каноните,
погледа – никога!
http://svobodenpisatel.org/…/685-lilyana-tzeziya-mehandzhie…
