МЪЧАТ МЕ ДУМИТЕ

Мъчат ме думите. Пиша за мама.
Пиша за мама, а мама я няма.
Мама отиде нейде оттатък,
где няма връщане, няма остатък.
Вечер ме гледа, там от небето,
като звездица в небитието.
Чувам да дума, дума след дума:
"Срещнеш ли мъка, сине, по друма,
наведи чело, целуни ръка.

Човек е човек, за да разбира.
Пръстта ни ражда и ни прибира!"

НЯМА ГО МОМИЧЕТО

Няма го момичето, с което
скитахме по градските площади.
Тайничко се криехме във храстите,
за да се целунем. Бяхме млади.

Вятърът разрошваше косите й,
а луната слизаше по-ниско.
Роклята оранжева, на залези,
все ни пречеше да бъдем близко.

Котките коварно ни завиждаха,
втренчени във нашата прегръдка.
Хвърчила от облаци летяха,
а по нази тръпка подир тръпка.

Няма го момичето, с което
сме изпитвали тъга и радост.
То отиде нейде по небето,
но остави спомени за младост.

В СЪДЕБНАТА ЗАЛА

До двамата защитника изправени,
стояха мълчаливо той и тя.
И всеки вижда – двамата са прави,
изчезнала е само любовта,
която в очите е горяла,
в устните, в думите добри
и сякаш за миг в тази зала
дошла е само за да изгори.
Да вземе топлината им и всичко,
дошло при тях със първите мечти.
Една усмивка само на момиченце
се молеше да им прости.
Не знаеше че щом от тук излязат
единия ще хване за ръка,
а другата ръка ще бъде празна,
ще мята с нея винаги така
останалия сам да ги догони...
Докато неусетно ще си спомни,
че не очакват никого сега!

ТРЕВА

Във чашата на залеза сокол се дави.
От пролетно събуждане прокапва кръв.
Трева пресъхнала за милост моли
на слънцето лъчите да я съживят.

Последен стон, а слънцето го няма.
Изтегля тъжно лък едно щурче.
Отива си трева непокосена,
протегнала към слънцето ръце.

КЛОШАРЪТ И НЕГОВОТО КУЧЕ

Един клошар и кучето му Тони
живееха на времето напук.
Той цял живот миражи гони,
а днеска рови в кофите с боклук.

Децата му отдавна по чужбина
пред кризата превиват врат.
Жена му във отвъдното премина,
не й харесвал вече този свят.

Сега самотен по пазара дреме,
а нощем спи до кофите с боклук.
Един клошар и кучето му Тони
живеят днес на времето напук.

ДУМИТЕ НА МАМА

„От хляба по- голям недей да бъдеш!“

ми вика мама и чумери вежди,

когато с брат ми двамата се гоним

и се замеряме с трохите хлебни.

„ От хляба по- голям недей да бъдеш!“

Изтече време. Знам вкуса на хляба.

Горчивите трохи и хляба сладък,

но все си спомням думите на мама.

Пророчество ли беше туй, не зная,

но с много труд съм свързвал двата края.

И не събирам в шепата трохите

да храня птиците, а се скъсяват дните.

ЕСЕННИ ЛИСТА

Махат листата, махат за сбогом

и ни напомнят за есента.

Тебе те няма и ми е тъжно.

Рано си тръгват тези листа.

Имаха време още да зреят.

Носеха в себе си пролет и лято,

слънце събрали, от вятър брулени,

вече изпратили птичето ято.

Махат листата, махат за сбогом:

„Пак ще се върнем през пролетта.

Само ни чакайте, ние ще дойдем.

Нека не идва при вас старостта!“