СЛУЧКА
Хълмът облича нова премяна
и се разстила пред Слънцето весел...
Два заяка диви тук се надбягват...
И зрител им трябва. И аз ги гледам.
Не, няма лисица зад тях или вълк.
А и аз на ловец едва ли приличам –
на барут не мириша, не дъхтя и на смърт;
в синя риза обветрен – синевата обичам...
Тия зайци, разбира се, бягат от страх,
макар и да няма от кого да се плашат...
Те знаят това... И аз зная това,
че в бяг ги отбягва страхът им подплашен.
Затуй и Слънцето – гледа ги весело...
И ми намига... И аз му смигам...
Даже тревата узнава тъй лесно,
че всеки живота си самопостига...
РЪМЕЖЪТ
Невидим е още... И още слиза
из от недрата на Небесата...
Макар да гледа с очи сребристи
мене самия из от брезата...
Диша до нея бял бор разискрен
в капки сини и тъй я ухажва,
че в мен самия поражда мисъл,
която никой не предугажда.
Дори и аз – човекът съзиращ
как на капки блика ръмежът
в себе си нейде... и как извира
с душа от фибри... извезана...
СЛЪНЧЕВО
Жар ли сипе от Небето,
или ласки сред Тревите,
или трепети в Морето,
или сенки над Горите,
или бури в Планините,
или дъжд над Долините,
или в своята елипса
себе си предначертава,
Слънцето така признава
само фактите си голи,
че под Него всички твари
дишат или мрат в неволя...
ЦВЯТ
Има ли друг така да пледира –
невинен пред тази Зора!...
Пих до среднощ горчиво вино
и сразих на душата Скръбта.
Сега тя се вглежда във мене учудено
като капчица майска роса
върху алена роза, родена от синия
всеопрощаващ хлад на Нощта...
ПТИЦАТА
Всичко у нея е само очакване...
Бди и пее...
Отлита...
Долита...
Сини пространства
носи в крилете си...
И обич в очите,
и песен в сърцето си...
И смляна храна в гърдите си горди
за своите пилета новородени...
И прошка за мене, който все мисли
колко много са враговете й...
Из стихосбирката „Фибри от безкрая“, 2012 г.