СЛУЧКА

 

Хълмът облича нова премяна

и се разстила пред Слънцето весел...

Два заяка диви тук се надбягват...

И зрител им трябва. И аз ги гледам.

 

 

Не, няма лисица зад тях или вълк.

А и аз на ловец едва ли приличам –

на барут не мириша, не дъхтя и на смърт;

в синя риза обветрен – синевата обичам...

 

Тия зайци, разбира се, бягат от страх,

макар и да няма от кого да се плашат...

Те знаят това... И аз зная това,

че в бяг ги отбягва страхът им подплашен.

 

Затуй и Слънцето – гледа ги весело...

И ми намига... И аз му смигам...

Даже тревата узнава тъй лесно,

че всеки живота си самопостига...

 

РЪМЕЖЪТ

 

Невидим е още... И още слиза

из от недрата на Небесата...

Макар да гледа с очи сребристи

мене самия из от брезата...

 

Диша до нея бял бор разискрен

в капки сини и тъй я ухажва,

че в мен самия поражда мисъл,

която никой не предугажда.

 

Дори и аз – човекът съзиращ

как на капки блика ръмежът

в себе си нейде... и как извира

с душа от фибри... извезана...



СЛЪНЧЕВО

 

Жар ли сипе от Небето,

или ласки сред Тревите,

или трепети в Морето,

или сенки над Горите,

или бури в Планините,

или дъжд над Долините,

или в своята елипса

себе си предначертава,

Слънцето така признава

само фактите си голи,

че под Него всички твари

дишат или мрат в неволя...



ЦВЯТ

 

Има ли друг така да пледира –

невинен пред тази Зора!...

Пих до среднощ горчиво вино

и сразих на душата Скръбта.

 

Сега тя се вглежда във мене учудено

като капчица майска роса

върху алена роза, родена от синия

всеопрощаващ хлад на Нощта...



ПТИЦАТА

 

Всичко у нея е само очакване...

Бди и пее...

Отлита...

Долита...

 

Сини пространства

носи в крилете си...

И обич в очите,

и песен в сърцето си...

И смляна храна в гърдите си горди

за своите пилета новородени...

 

 

И прошка за мене, който все мисли

колко много са враговете й...



Из стихосбирката „Фибри от безкрая“, 2012 г.