вземам интифа
от близки, далечни, познати и не
– от поети –
с думи от кладенци,
бликащи, бистри, попресъхнали, изгубили себе си ...
в среднощ изцеждам
капчици влага,
пропива в пожълтелите мили листа,
подари ми ги дървото на пътя
само и безмълвно.
Декември, 2012
докато чакам
едно стихотворение припира
за мойта компания
седим с него на хладния мрамор
гледаме слушаме шаренията наоколо
питаме
защо са зелени орлите на моста
стоманените черни орли
невям
от дългото чакане...
декември 2012
весело гледа бохчата
на тротоара направо застлана –
две връзки праз, компот и туршийка,
чифт ръкавици, чорапи, терлички,
ръчно оплетени,
вълнени, шаренки...
женицата все ги оправя, подрежда отново,
сиви къдрици подпъхва под сива забрадка,
трие бузи с ръце посинели...
късно и късо е ноемврийското слънце.
женицата, мъничка селска женица,
потропва с крака в маратонки от внука,
плътно подпълнени с вестници
отпред – да не хлапат.
Декември, 2012
къщата сайвантът плевникът
до гората съвсем
клекнали клюмнали криви
колкото искат
на воля
и гора и луна и звезди
слънце облаци вятър...
нямат страх те от нищо
нямат страх
и снегът ги засипва невинен
бял и тих и невинен.
декември, 2012
месец само назад
си дойдохте
отдавна не бяхте се връщали
край бора
край зелената още бреза
с нежни шепи и думи
пръсна праха му
в тревата притихнала
странна песен изпя
за люлеене светло
високо и чисто люлеене в далечно небе
остави жито и вино
къшей хляб
чу песента на синигера
поигра малко с вятъра
и
замина за там
за далечното там
откъдето дойдохте
тук отдавна вали
сняг отдавна вали и се стапя
и се носи...
ти не питаш къде
аз не питам къде
и чешмата с чучура завързан мълчи...
декември, 2012
Не зная накъде, защо, дали си тръгнал...
вървя
и следвам неотклонно
мисълта ти.
Долавям и обрата, и промяната,
завивам, връщам се отново,
кръжа наоколо, загатвам.
Въображаемо и лихо,
присъствието ти
вселените докосва,
началото и края сътворява.
ноември, 2012
пред сянката си
или подир нея
зависи и от мене от нея и
в добавка светлината си играе...
нагоре и надолу
по равното по стръмното
зад мене пъпли сянката
да ме прихване
когато
с коварни камъчета дребни
по склона в миг се сурвам
или с водата придошла
отчаяна притулям тялото си
спирам в някой дол изровен
и тя е с мене ...
защото и да срещна цветето
което търся цял живот (май онзи ден се случи)
то някак не е мое
и как да му поискам помощ
едва само то крехкостта си носи...
докато аз и сянката ми
невярна правомерно
виновна сигурно наравно с мен
се заслужаваме взаимно
от раждането до смъртта
и в мрачното и в светлото едно сме
тъй както Слънцето в Галактиката
минава в сянката на други светила
но сянката му си е сянка...
януари, 2013
упорствам
държа ножицата до гребена...
вече трети ден
тече делото на косата ми
тъничката оцеляла свидетелка
на моя живот
невинна
до доказване на противното.
декември, 2013
поигра си на Господ
от нищото
от въздуха го улови
израстна го отгледа го
придаде му
отне му
почти се случи хубаво
наглед добро
а вътре как
кого да питаш
кой да каже...
опита да го вмъкне между другите
но тук не дават
там не става
изтри го в мисълта си даже
но то е там
неназовано незабелязано и невидяно
в безброя и безкрая като него.
Ноември, 2012
малко съм болна
с температура
достатъчна
да избягам в себе си,
в нощницата си,
онази, на капките,
с Червената шапчица.
март, 2013
тъга по Самуиловите войници
полагам ги на листа,
помагам им да седнат.
край нас е лековитото аязмо
до селището,
името му нявгашно не зная,
сега го Добърско наричат.
измивам им очите,
водата им говори нещо тихо
и влиза най-дълбоко,
на дълбокото в безкрая...
проглеждат някои мъгляво,
а други
трият с грапавите пръсти окото,
неприело помощта
по негови неведоми причини.
потичат гнойни кървави сълзи...
откъсвам от небето сини ленти,
превързвам, шепна,
утешавам
доколко Бог ми позволява.
с чорба от киселец ги храня,
с пресен хляб.
надигат се един след друг,
към Рилската обител
поемат,
надалече.
а някои застилат на тревата свойто утре...
с мотика или кръст.
февруари, 2013
Защото някъде има
Дъжд тъжен,
тъжен бял гълъб
почукват по моя прозорец...
Нечуто небето помолвам
отнякъде Бог да отвори
и пусне навън светлината
с най-нежния, синия говор...
Да спусне до долу дъгата
и тръпни, и стихнали, дните
по нея да тръгнат, да минат
оттатък ...
Оттатък, където
навярно наравно с орлите
живее –
гордо и диво,
прескача скали и потоци,
развява волната грива
една паралелна вселена,
посестрима наша
– близнака –
на нашата същност зелена.
Когато Бог чуе, отвори...
април, 2013
