ОТВЪД ТОВА
Под сивото монашество на дните...
- сред ритъм, безнадеждно приземен,
един отчаян гонг сега напомня
че няма - няма вече време
от безлюбовието до смъртта...
Отвъд това живее всяко чудо
и там започва мощният градеж...
И ако влюбен някога усети,
че вечност е изпълнила мига –
от първата до втората му среща,
не знае той как гълъбът ще гука
срещу часовниковата стрелка,
защото няма - няма просто време
от безлюбовието до смъртта...
INNOCENCE
Да се огледаш в тихото пристанище
на своите осемнадесет години,
да изповядва крехката луна
наивните ти разпилени мисли
пред теб – незнаещ,
че наивността е най-изстраданата
ти пътека, че няма как да се повтори тя ,...
не е утеха пред това прощаване,
протяжно като мисълта за спомен...
Не се завръща никога
говорещият си на глас,
щом опознае сам гласа си....
Не го намира никое пристанище
И никоя луна не му говори....
СЪЛЗА
Във мрачното сърце на този град,
далече от измамния му блясък,
една цигулка в утрото стопява
в сълза студенината без остатък.
Тя няма име – тя е нежността,
която сутрин в скритото отвежда -
за миг, додето свири покрай нас
в подземието - най-бледата му фея -
с шлифер, подарен от някой ангел,
с очи, които няма да разкрият -
от колко мрак събраната умора
ще връща най-небесната разплата,
но нека свири – тук, защото горе
площадът се преборва с тишината,
а долу - под лъка – една надежда
от ада в този град сега извежда....
февруари, 2013 г
СВОБОДА
...И днес се учим пак на свобода,
макар че я гладуваме години...
И тя отдавна не е онова,
което е проблясвало във мрака,
...и не от граница,
и не от чуждо име
е мамила сърцата до полуда...
Душата на пътуващата мисъл
я помни сред пустееща земя –
но не в кръвта,
пролята във корида,
а в тихия ветрец,
след който блясва
духът на Рицар, паж
... и безутешност
Новозаветна,
вярна на съня...
ще отстоява само свойто име,
което неотменно повелява -
единствено в любов
да се кръщава....
февруари, 2013 г
ВРЕМЕ
Този ритъм създава звезди,
с младенеца се ражда и нищо
не подсказва, не помни дори
мисълта за покой разрушение.
Той звучи над върха побелял
и в самотната птича печал,
но щом има го - значи създава
нечий промисъл живия трепет...
Той е тих, той е тих и тъй мощен
... ще извира, издига, разнася
над света своя дух животворен,
който с детския вик опознава...
любовта на ръката към топлата
благославяща глина под пръстите;
катедралното ехо, с което тих
пристъпва самотникът в мрака...
И ще пее сърцето, понеже своя
ритъм живот опознава...
Ще звучи сътвореното време
в разгаданата земна стихия....
ШЕПА
...Ще си отидат с нас
и тези улици, и този, свит във шепа,
стар квартал – един забравен птичи хор
ще го оглася и звън на стар трамвай ще дава тон –
на Спомена за бавното ни време ...
Ще си отиде после и кълвачът,
замисленият дъб
и дворът тих – с една акация -
почти ескиз
в ненужния на никого албум;..
и онова, което невъзможно е
да се повтори в друга тиха пролет;
и онова, което неизбежно е - във зимен сън
да се превърне утре, ...
...но там - отвъд света, спасен във шепа,
отвъд самата пустота -
ще сътворява мрак хилядолетен
отново своя звук - от тишина...
