След ятото
„ Този влак за Бургас е тъй бавен...”
Хр. Фотев
Забравихме човешките си думи:
„Ти помниш ли?” ... онзи „бавен влак „
и към Бургас, и право към сърцето
„ тъй бавен”, ах „тъй бавен” като знак,
че опустява в края и Земята -
от думи, от мелодии, от тях...
И дните проехтяват като спомен
за чужди, неживени съдбини...
Към Нищото - в една безкрайна мрежа
от всички ненаписани вини -
стои все този вечен парадокс:
Сред толкова томове и толкова дим
все тоя влак ще носи невидим
мечтата ни за връщане и песен.
„Към – нищото” – тъй сложно и
с тирета ще обяснява някой необята ...
В една такава съвършена есен,...
когато те мълчат. Или пък тръгват.
Завинаги и с оня „бавен влак”
като след ято над последна песен...
Обещание
Не вярвай във мистичната ми власт
и в слепотата ми - почти абстракция.
Повярвай, че съм тук и днес умирам
в сърцето си – във огъня невидим....
По-тихо и от вечната трева,
докрай пробила земната ни твърдост,
по–ясно от окото на звезда,
която в самотата ти се взира...
Не вярвай, че Есенин си е тръгнал,
без път и без посока – като странник...
„Не ме обичай и не ме жали” -
Небето ще ми обещае вечен празник.
Тленност
По дяволите вашите баналности и
тленността, търгуваща със думи...
Модерното е вече дежавю...
А другото е ад – и ви изгаря!...
Не се умира лесно – не и днес,
когато думите са толкова леки,
а толкова тежък този черен смог,
във който имената ви се валят...
На хребета, на хребета отгоре -
печални, неуморни все вървят -
обречени, душите на поети,
изваяли чрез гибел - вечността
След тях минават старите кентаври
По пътя си прегазват ...и мълчат...
И не е страшно да умреш на хребет
По- тежко е приживе – да усетиш
как чезнеш във очите на кентавър
И никой не разбира за това.....
През всичките кънтящи илиади,
през страшните кориди
в този град, издигнат в чест
на светлите величия,
минават тайно тихи нощни музи
и никой не разбира за това...
Под блясъка на толкова триумфи,
далече от очите на деня,
където кацат нощни пеперуди
и чакат хладните покои съня,
тъкат в нощта му тихите Арахни
и никой не разбира за това....
Във вихъра на толкова победи,
изпод развети знамена – неуловима,
безнадеждната му сянка изчезва
във тъгата на жена.......
И никой не разбира за това....
Забрава
... И младото животно ще забрави
за страшните очи на долината...
Ще поиграе след онези пламъци,
ще поскимти и дълго ще се скита...
Прегърбена, умираща - над него,
самотната й сянка – ще витае...
И ако някога я срещне – в долината си
сърцето му само ще я познае...
Сърцето му, налято с млада кръв
и страх - във влагата – утеха ще намери
И ще лудува в свежите треви
И в росната омая – ще забравя....
А младостта си има тайна сила
в забравата и в своето безгрижие..
И само нощем – в онзи лунен вир -
на майката очите ще го срещат....
Орисия
...И само за сирачество
не може да се порасне ...
То крепи тъгата си и никога
в утехата на спомена
душата му не ще да засънува...
...И диво – със очи по-зрели
от есенния плод, в слана попарен,...
ще търси пътьом тихия си дом
и родни ще нарича толкоз чужди...
Родината е винаги на път,
прокълнато – внезапното пророчество...
Но знаеш ли душата на сирака
как ще обича, ако проговори ?..
Опора
На Димитър Васин
Приличаш ми сега на тишината,
на скритото сирачество у мене;
на кротостта, която ме отвежда
по пътища и тъмни, и пустинни...
на древния език, от който никога
не се отрекох и е все в съня ми;
на мисълта, че със незримото оставаме
завинаги в... нечутата си песен.
Приличаш ми на скитащ самарянин
сред Ада - в обезсмислените думи;
сред клетници, изгубили света си,
сред дим и разрушения – във Края!
И знам, но прошепни ми, че сред Ужаса
- в душата на поета бди ... Безкрая...
Отражения...
Не пих от виното на Андалусия,
не бродих из платата на Испания,...
а с думите старинни в душата си
рисувах все пейзажа й далечен.
Пребродих с тях не цялата земя,
а само дивия
Балкански сипей...
И горе, дето моите кози
се спряха полудели от надежда...
за връхчета зеленина и пролет,..
познах в очите им на Щастието
съня - недомълвен...
- отдавна под алпийското небе
в око от синя езерност изтлял...
...с Поета, нарисувал от душата си
и сипея, и стръкчето трева,
и техните очи – побрали всичко....
До днес братоубийствените нощи
пораждат всички тайни отражения....
Атлас
Атлас минава всеки ден оттук.
Изправя рамене, поглежда с радост
света, от векове тежащ над него
Атлас е горд баща
и знае толкова
за тайната
на зъбчето, което
е в приказната къщичка на елфите,
че смее се голямата луна, когато
той света прибира вечер.
И не с години -
с дни расте светът,
Изправя се, разпитва и разбира,
че някой го понася на ръце,
когато вън е страшно и студено...
И в три деца
оглежда исполинът
и радостта, и тихата си участ.
...А тайната е скрита в детски сън,
над който две ръце крепят небето.
По Дикенс
Поетът, като ваксаджия чер,
в усмивката на дявола ще види -
една последна рима – жълт фенер
в преддверието адово – да свети!
Не го очаква никой в този свят,
но той ще се завръща с всяко чудо
и като луд и весел коледар –
светът във полунощ ще сътворява....
