Из цикъла “Очите ми отиват”
 
СТОЯХ НА ПРАГА НА ГОРАТА
а тя започваше отвсякъде.
Ръце изгарящи от обич
са клоните й многопръсти.
Познава своите сезони,
живее с трепета на всеки лист 
и той й носи щастие.
И спомени ударени от буря,
от брадвата в ръцете на слепци –
тръпчиви, непосилни и абсурдни.
Пораснала и недорасла,
облечена в зелено още,
тя често се събужда нощем
от стъпките на дебнеща лисица,
от песента на улулица,
изпълнена с любов до горе.
От аромата на бреза,
на диви ягоди и на пелин.
Там птици си говорят нещо
и се заливат с ведър смях.
 
Стоях в сърцето на гората –
трева от нейната трева,
клонка счупена в нощта
от похотта на лют сръндак,
дънер, с лишеи обрасъл.
 
Частица от самата нея, 
сега съм истинската аз.
 
 
 
 
В ОКОТО ЗЛАТНО НА ЛУНАТА
прелитат непокорни птици.
 
Обгарят в жълтоален пламък
и песните си разсъбличат.
 
Събуждат унеса ми тръпен
с гласът си – зажадняло ехо.
 
Зениците им – откровение –
е стълбата ми към небето.
 
Държа в ръцете си стремежа
на бягащите силуети
и в прелета им неспокоен
захвърлям сивата си дреха!
 
 
 
 
ВИХРЕН
 
Нагоре, нагоре и още нагоре!
На литнала мисъл приличаш, приятелю.
Да стигнеш до слънцето ли си поискал?
Дали самота те измъчва
заради някаква обич голяма,
още в сърцето ти вдяната?
Или пък липса на обич такава?
Между небе и земя
прилепнал си здраво.
Пълзим по склона ти в сляпа заблуда
да станем с ръст по-високи от тебе.
А горе, по-малки от стръкче трева избеляла,
почиваме в себе си
и спотаени се връщаме долу,
където за смъртни земя отредена е.
 
По пътя дъхът ли, духът ли ми секна?
Забравям се някъде.
Връщам се.
Вземам се.
-        Много ли искам? – ехото питам.
На Ева ината в петите ме рита.
Каньоните в мене, съмнително тихи,
стъкмяват за случая нова молитва.
С пълнозърнеста пита подкупвам мъглите
и пак продължавам
нагоре-надолу...
 
Облак залутан в Казаните падна.
Там някъде, казват, е входът на Ада.
Няма да стане!
Животът без друго е странен и камерен.
А аз, проносиран космически гамен,
ще отморя на пътеката предана,
(тя от години с обич ме гледа).
Ти само чакай! И не залязвай!
По урвата северна ще те прегазя!
 
Ето, пристига реброто адамово!
Поръчай на вятъра песен за двама ни!
Донесох ти дар – от душата ми камък.
От бурите в нея до блясък излъскан.
Светило да имаш за черните доби,
когато те стегне на зимата обръчът,
когато няма кого да обичаш,
когато поглеждаш с копнеж към земята...
 
А дотогава – да ти е лято!
 
 
 
В ЗДРАЧИНАТА НА ВЕРАНДАТА
прохладна, тиха и сънлива,
светулки, стрелнати край нас,
изгряват от самия мрак.
От гъдела на светлината им
в очите ми лудуват пламъци.
Непринудени и волни
не се вълнуват от съдбата ни.
Такива сме за тях, каквито сме.
Подобно чувствени светкавици
безумно ронят капки унес.
Обагрят тъмнината с цвят
и смисъл дават на нощта.
 
 
 
 
ПРАХОСНИЦИ НА ЧУВСТВАТА СА ВЪЛНИТЕ.
Раздумки пилеят по сънния пясък.
Разчупват духа, същността му.
Избелели от слънцето спомени
в черупки седефени крият.
На пяната в бялата риза
венчават брега със стихията.
И с мен се задавят немирно,
щом по брега ме настигнат.
Не искат да знаят, не питат.
Предлагат ми куп лудории.
А после обратно отлитат,
отнесли и своите дири.
 
 
ЛИШЕН ОТ НАЧАЛО И КРАЙ
светът е просто факт.
Тайна,
в която се ражда и умира
почудата на сетивата ни.
А силуетът на изтичащия миг
стои като кръст
над цялото ни битие –
по-необяснимо 
от забравена причина.
 
 
 
Из цикъла “Пиърсинг в носа на вятъра”
 
 
ПОЖЪЛТЯЛ ЛИСТ СЕ ОТКЪСНА
и люш-люш политна надолу.
Другите листи и те,
да не видат –
оголиха бързо дървото.
 
Щеше да бъде по-възпитано,
от любезност поне 
да го бяха попитали.
 
 
ПОЛИВАХ, ПОЛИВАХ
и пак изтървах 
саксиите с радости.
Може да съм ги удавила.
А бях предплатила сергия за тях.
Сега там бодили са кльохнали.
 
 
ДНЕС ЩЕ ВНИМАВАМ
да не разсипя деня си.
Крепя го, както се казва,
на върха на езика.
 
 

ОЦЪКЛЕНА ПЪЛНА ЛУНА.
Часът въжделен на вампирите.
Отметнах няколко рудна.
Спя между битки изгубени
и чакам поредния удар.
 
А някога нощите лунни
бяха предимно за любене.
 
 
ДНЕС СЪМ ПРОЛЕТНА ГРАДИНКА.
Спрях се в себе си,
разцъфнах.
Съвсем се загубих 
в този цъфтеж, Господи!
И докато се усмихваш добродушно,
изпрати ми някакво облаче.
Да не слънчасам.
 
 
АКО НЕ БЕШЕ
досадната болка от мазол в стъпалата ми,
 
ако не се нуждаех 
от скорошна сума пари,
 
ако това, което е добро за тебе,
беше добро и за мене,
 
ако можех да се радвам на възхищението,
което буди кокершпаньола на Ани,
 
можеше да се каже,
че съм в отлично състояние.
 
 
ОЧАКВАХ НЕЩО
или някого.
Не съм сигурна какво.
но чаках търпеливо.
Остарях, 
а то не дойде.
 
С очакването се разминах.
Но са чакането – още не!
 
 
РАЗГНЕВНА СЪМ ВЕЧЕ НА ТОЗИ ЖИВОТ.
Толкова време сме заедно,
можем да минем за стари приятели.
Познавам го.
Дишам го.
Щадя го.
И зная – отново ще ме изиграе.
 
Винаги така е правил.
 
 
СПОКОЙНИЯТ ДЕН
е рядко явление.
На мен ми се случи.
Случайно, разбира се.
Така и не разбрах
какво да го правя.
 
И това ако е ден!
 
 
НЕ МОГА ДА СИ СПОМНЯ
аз ли загърбих живота
или той мене.
Оказа се голяма благодетел – 
топлим си взаимно гърбовете.
 
 
Из цикъла “Осмарски пелин”
 
 
РАЗВЕНЧАВАНЕ НА ЩУРЕЦА
 
Песента му се ливва в тъмата стремглаво –
дълбока, безбрежна и жадна.
С екзалтирани пръски засява небето,
насища с любов тишината ми
и с някаква нова реалност.
 
“Ако гласът ми достигне до теб,
 не ме отминавай безгрижно.
Песента ми е пръстен годежен,
посипан с капчици изгрев!”
Попивам гласа му обсебващ
за глътка покой и отмора.
Не зная дали се завръщам
или на път съм отново.
 
Песента ти, щурецо, е гибелна.
Свят, който не искам да зная.
Тя е верига, безумие, унес! 
Подарък от Ада изпратен!
И сладка небесна отрада,
и болка, която убива!
 
Парченце откъснах от мрака нехаен
и стрелнах. Разцепих небето.
Гласът му тръпчиво заглъхна.
Любовта му... дявол я знае!
 
Сега в независимост кротка
стоя в тишината заспала.
Боли ме душата до голо.
А глас стародавен ми шепне:
ЩУРЕЦ НЕ СЕ РАЗВЕНЧАВА!
 
 
ОБИТЕЛ
 
Толкова далече си от малкия ми свят,
а сякаш сме стари приятели.
Дори се усмихна
и ме прибра
в сърцето си топло и ласкаво.
 
Поспрях да отдъхва в дома ти пристоен –
приют на молитви и свети символики.
В милостивия пламък на малка свещица
да притъпя острието на болките.
 
Пред икони наситени с древно величие,
стоях притаена в гнездото си дрипаво,
с почтителност тиха и страх коленичила.
В сърцето си носех и чуждите грешки – 
мистрали, стаени в поломени пещери.
 
Дори Бог не връща изтеклото време.
 
Над пълната с Божия милост обител
Вечерница свети с цвят иноземен.
Посипва смълчаната нощ с благослов.
В просъница топла елите се питат
къде е Великия праг на живот?
Когато се раждаш?
Когато умираш?
Когато погубваш
или спасяваш душата си?
 
 
ПО КОЛЕДА
 
С озверена доволност
в съседния двор
избиваха клетото врабешко ято.
Не го защитих.
А то, доверчиво и волно,
до вчера кълвеше трохи пред вратата ми.
Страхът си надвило,
изпълваше с весела врява
милостта ми измамна, 
себична.
 
Изстрел след изстрел...
 
Милостивата аз,
измъчено стенех и сричах –
диви, злонравни са хората.
Изби го човешкият глад,
по човешки разголен.
 
По Коледа.
 
 
ХИСАР СЪНУВА ГРОХОТ НА КОПИТА.
Предутринните часове прелитат
над щърбавото било на стените.
Разлистват с ведрия си дъх
сянката на каменното тяло,
в което като тръпна рана,
белези от битки са останали.
 
Времето минаващо наднича
в този храм притихнал и различен.
Смален от векове и бури
не чака и не иска нищо.
Почиват край руините герои.
Вечер ги приспива славей,
сутрин ги събужда с песен
пияния петел на Хеса.
Стаени на абсурда в диплите,
дните им спокойни са и тихи.
Прелива аура лъчиста.
Потрепва сребърно и търси близост.
Сякаш древните адепти ни заклинат
да осмислим своите проблеми
да смирим несдържания шемет
на стремления свирепи,
преди да ни превърнат в крепост.
 
 
 
Из цикъла “Зимна градина”
 
 
ТОЗИ БАВЕН И НЕСЕКВАЩ ДЪЖД!
Есенно потаен.
Всепроникващият ромон
омрежва жълтите листа
и с шепота им си играе.
Врича се и се отрича.
Прелива смях от чувства плиснали
към мислите ми уморени, слисани.
Вслушвам се в несвързаните думи –
приумица от тих възторг.
Разпиляват се в момента,
опитам ли да ги докосна.
След внезапни настроения,
внезапно чувство на смирение
се прокрадва лъкатушно.
Мълниите в небесата намаляват
и заглъхват.
Рой безсмислени победи –
позабравени, безмълвни, 
под  триумфа си издъхват.
Този непокорен дъжд!
Преизпълнен с обещания
страховете ми отмива.
В сипкавия полумрак
приижда светлина звънлива.
 
Зная, слънцето е живо!
 
 
БОЖЕ МОЙ, ОСТАРЯХ,
а приличам на птиче,
паднало от гнездото си.
И още търся отговори
от разума към душата
и от душата към разума.
Има ли животът обяснение?
Не е ли той повторение
на пътя Ти към Голгота 
и часа на Разпятието?
Ти ли, Боже,
си изкупил греховете ни
или ние се раждаме
да преповторим смъртта Ти?
 
 
В ПРОСТРАНСТВО ДРИПАВ ПОЛУМРАК
с привкус на предържана рана,
животът ми, нарязан с прагове,
изглежда несъмнено странен.
 
Небето грохнало стои,
издраскано от хитри нокти,
а към едемските врати
пътувам някак без охота.
 
В душата ми замръзнал вик
болезнено дълбае яма.
И ето ме – готов скептик,
осъден за самоизмами.
 
 
 
ЧИРПАН
 
Всъщност, нищо особено.
Най-обикновено място.
И Раят вероятно
няма нищо общо с него.
Но някой там ми каза:
“Здравей, аз съм този,
който те видя в мечтите си!”
 
И останах.
 
 
В ИЗРЯДНИЯ МИ ДОМ СЕГА
има нещо неприветливо.
Избяга песента на детските крачета
и онези смешни слънчица,
тържествено изгрели по тапетите.
А вместо лепкавите пръстчета,
чувството за самота прилепна
по стъклата и пердетата.
 
На мъжа ми ризата любима,
сивата, с протритата яка,
как ми липсва, Господи,
захвърлена на стола.
Помниш ли, с ръкавите навътре.
Несдържаната олелия в чекмеджетата
и вестникът му, паднал на земята,
когато кротко е заспал,
затиснал очилата си.
 
Оставих на тавана паяк.
Дожаля ми да съсипя
къщичката му изваяна.
Приятелски си бъбрим вечер,
че всъщност целият живот
е устремно препускане към края му.
 
 
ДВОРЧЕТО БЕЗ МЕНЕ
е заспало под тревата.
Тук-там някое цветче
е вторачило очички
с надеждата да ме дочака.
И не подозира, милото,
че го виждам отдалече –
пламъче в сърцето ми.
 
 
НИЩО НЕ ОСТАНА В МЕН ЗА ГЛЕДАНЕ И СЛУШАНЕ.
През себе си минавам. В подмолите надничам
и там ме среща сънен, покоят апатичен.
Така замлъкнало е всичко.
Живея тихо и прилично.
Въобще н бързам вече.
За някъде съм закъсняла,
за другаде съм окъсяла.
Урочасано е времето ми. Всичкото.
Пребайвах му, но няма смисъл.
Прибавях мантри, дръзновения.
Извадих коледните украшения.
Преоблякох си очите, прешлените и сърцето.
Нищичко. не вест, ни кост
дори от зимното слънцестоене.
Добре де! Няма ме! Това е!
Аз съм минало и толкова!
(Ако някой ви попита.)
Трън на дявола в копитото.
Пиърсинг в носа на вятъра.
Дупка на поезията в шатъра.
Днес съм всичко непредвидено.
За някой – песен на авлига.
За друг – проклятието циганско.
И тангента съм към пръстен,
с който развенчават смъртници.
 
Чувам, че раздават индулгенции
и бъдеще с преференции.
Ще палнете ли свещ за мене?
 
 
СТОЯ КРАЙ СМЪРТНИЯ СИ ОДЪР
и гледам как умирам.
Свещичката ми – мижав пламък.
Умирам ли или се раждам?
Или шегаджия залез се заяжда?
 
Вярвам, че животът земен
е само малка шумна гара.
Че всичко в космоса безкраен
по знак вселенски се повтаря.
Там, в небесните селения,
ще отпътувам някой ден.
Миналото ми ще тръгне с мене,
пълно с добрини и прегрешения.
 
Да не би внезапен полет
да ми затрудни душата,
догоре чак я разкопчах –
чувствата, сърцето, сетивата.
Дрезгав глас от тъмнината
ме гъделичка в стъпалата.
За грехове ли ми напомня?
Мога да раздам назаем.
Направо да ги подаря.
Нося в себе си и онзи грях,
изхвърлил Ева и Адам от Рая.
 
И ето я! Смъртта дойде!
Косите и са орхидеи.
Очите – извор светлина.
Някой някога, по навик земен,
сигурно под скръб горчива
име лепнал и злобливо.
Божи пратеник е тя.
Сияен пламък в тъмнината
по пътя ни към небесата.
Превърна мрака в розов гейзер,
усмихна ми се и ... излезе.
 
Мъждукам между сън и сън.
Почти среднощ е. Сънищата зреят.
Душата ми прилича на дете.
Завила се е през глава и мисли,
ако се успи на сутринта,
кой ще се събуди вместо нея.
 
 
ЖИВА СЪМ! –
изскрибуцах рехаво.
 
Много важно! – 
промърмори ехото.

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/67-yuliya-vaptzarova