Игри на пясъка

Посаждам вятър и слънце в ръцете си,
разстилам простодушието на пясъка
с наивните мисли за неизменни следи,
вятърничави последици от вярата.

Животът е вълшебно подвижно пано
от уверени съприкосновения и прошки,
с пришити картографски обекти вярно,
свързвани само и от любов съществуващи.

Бряг, пясък, плаж, вдъхновение, замисляне
и утро, което дава първото време на дюните,
в дневна далечина - привличане и отблъскване,
разделяне на реалност от миражи и карнавали.

Пътеки, разместено отложено щастие,
и морето разлива способно тежки вълни.

Метаморфоза на пространството

Мигът, подобен на кристален съд,
споделил вътрешните извори и подходи,
припомнил теб и света като стих,
непрекъснато устройва красиви стонове.

И когато небето поклати над теб
високите скрижали и оцелели сталактити,
подсеща, че вълшебният капак покрит
създава тайни на вечните континууми.

И в пределността, и в хаоса, и в необята
създава се сезон за теб от ефимерни окръзи,
и в пътя на илюзиите - метафори и музика.
На камъка на душата са накацали птици.

В миг песента им отлита в стъпки,
знаци и условия за изгладнели вълци.

Само при самозащита

Над мен птиците със силните криле
махат поривисто и отнасят облаците,
реят се, блуждаейки в къс от рая,
безпаметни като неопитомена сянка.

И питат се къде изчезнаха човеците,
понесли сърцата с окислени цветове.
Как сега ще съществуват в любовта
и да изчезнат плавно в дъното на яростта?!

Нещо не разбира смръщено над мен небето,
усеща спрели песните, неизказано е словото.
В небитие от оазиси и ширнала се вис
проскърцва колело по сив асфалтов път.

Свободата и слогът са верните ми спътници,
там, където звездите никога не са достатъчни.

Албатроси

                       Езерата са бездънни
                          и е лек живота пак.
                          Кой ли ще ми се присъни
                          в шарения ми хамак?
                                                Анна Ахматова

Тази вечер морето е мълвящ порцелан
и разтворена в синьо поезия,
а небето – бездомник,
над откритите копнежи на моряка.

Като кадър от черно-бял филм –
за Синята лагуна и Моби Дик
прииждат вълните и се връща старият лодкар,
но няма го редом неговият спътник.

Знам, ще ме разберат всички,
защото станът ми не отскоро е бдящ
и не отскоро мирът познава герои
в името на простора скърбящ.

Най-после да се отвори хоризонтът
и така с нестихнал устрем да постигна брега.

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/1263-2025-02-27-12-38-48