МИМО МОРИНА  (1933 – 2005)

 

Критиката отдавна счита Мимо Морина за най-големият съвременен поет на Люксембург – херцогството, голямо колкото стотинка върху картата на Европа. Години наред той издаваше на френски изискано естетско литературно списание, но създаваше своите стихове на любимия си малко грубоват сицилиански. В пантеистичната и метафизична лирика на Морина можем да съзрем движение и виталност, които го приближават до Йожен Гийвик и Ален Боске.

 

ВЕЧЕР

Сърцето ми

е натежало

от лъчите

на залязващото

слънце.

 

На запад

морето

вече сграбчи

в примката си

последните отблясъци...

 

Страх ме е –

да не изгубя

пътя

до моя остров.

 

ЕЛЕГИЯ

                На Йожен Гийвик

на измамния остров

планината

вече затисна

къщите

а безмилостната светлина

прониза

руините

 

море – слънце – земя

спомени

от моето детство

мирис

на домашен хляб

 

сол – пипер - зехтин

призрачно е небето

ето:

застина

над изсъхналите цветчета

на дивия копър

 

освободен

най-сетне

въздъхвам дълбоко

като езически бог

 

ЗМЕЯ ТЪРСЯ

Да можех да открия

нишката,

дето води до раковината,

с която небето

примамва вечерта.

 

Да можех да намеря

вълната,

пробудила

древните спомени.

 

Само те:

спомените,

раковината,

нишката –

ще могат да извикат

змея,

приказния змей

от детството

изгубено.

 

 

АНИЗ КОЛЦ (1928)

 

Аниз Колц (Ан Луиз Бланпен) родена в Люксембург като родния й език е немският на който пише от доста години, но от известно време твори на френски. През 1968 след чешките събития тя среща в гората край Люксембург двама бегълци, млади чешки музиканти. Били на

границата на гладната смърт. Аниз ги прибира в дома си, намира им работа и днес те правят голяма международна кариера. Поетесата е лауреат на редица национални и международни награди, превеждана на много езици, вицепрезидент на Европейската академия за поезия.

 

ХХХ

Сядам да пиша,

но нещо не върви.

 

Дяволът ме изпрати

в това време

и на това място –

да пиша

на този нов за мен език.

 

Да се блъскам

в тази хартиена клетка.

 

ХХХ

Като есенни листа

капят годините ми

по тази земя.

 

А някой

ми предсказваше

дълъг живот,

светло бъдеще...

 

ХХХ

Ще изляза за малко

на улицата –

ще поразходя

тялото си

като старо куче,

тръгнало за кокал.

 

ХХХ

Поднасям ти

лист със стихове

вместо чаша вода.

Знам –

няма да утоля

жаждата ти.

Те са езерото,

в което ще потънеш.

 

ХХХ

Заприличах на майка си.

Но и тя е вече друга -

в моята памет

 

Мама е моето минало,

но и моето бъдеще,

песента на моите надежди,

в които вече няма надежда.

 

ХХХ

Ти потъна

в глъбините

на моята памет

и аз вече не те виждам.

 

Тялото ти се вкамени,

застина

като солен стълб,

изграден от моите сълзи.

 

ХХХ

В града заваля.

Чадърите

го превърнаха в поле

от черни слънчогледи.

 

Аз се загръщам

с водните струи,

спуснали се право

към земята.

 

 

ЖАН ПОРТАНТ (1950)

 

Жан Портант (истинската му фамилия е Портанте и е от италиански произход) започва да пише поезия късно, 33-годишен /на френски/, но веднага е забелязан от критиката и читателите в Люксембург, Белгия и Франция. Може да се каже, че е „тотален” писател – създава поезия, проза, драматургия, есеистика, критика, съчинява оперни либрета. Превеждан е на много езици, организира литературни срещи, биеналета, конкурси.

 

ВАНА

Когато е студено

вземам гореща вана

и ето как се явяват

недоразуменията

вече бъркам реките

с ваните

 

ваната ме кани

на дълго пътешествие

където ти отваряш

ту единия ту другия кран

и всеки път избираш

маршрута

 

във ваните

се раждат и трагедии

всяка от тях

е като река

някой ден пресъхва

и умира

 

а пътуването ми позволява

да добавя и малко вода

в тази смърт

 

ПОСЛАНИЕ

заради мен

ли тези дървета

смениха одеждите си

към мен ли отправиха

своето послание

 

сякаш умират

и за сетен път издигат

като бели знамена

своите клони

в този болничен двор

 

аз също

се опитвам да скрия

под снега

на тази последна зима

своята бледност

 

виждам

как изчезват

от мене всички след

в това небе

студено като завещание

 

СЪЖАЛЕНИЕ

дървото се огъва

под тежестта на листата

под сянката му идват да си отдъхнат

градинарят който го е наблюдавал как расте

дърварят който не се е решавал да го отсече

пристигат и жената на градинаря

и жената на дърваря

и техните деца

с любимите си играчки

и всички разстилат покривка за пикник

под сянката му

а тя се разпълзява на всички страни

и хората си шепнат на ухо

за какво съжаляват

най- много на този свят

 

РАЖДАНЕ И СМЪРТ НА ТРАГЕДИЯТА

всичко започва

с мъничко петънце на небето

 

а ето и друго петънце

някакъв самолет се е издигнал

нагоре

всичко се случва през нощта

тя като черен прах

се сипе над нашия дом

 

а ние

очакваме светлината

на новия ден

 

НОЩНА РАЗХОДКА

нощем

когато очите и тялото ми

заспиват

дървото

под прозореца

тръгва на разходка

дългите му клони

похлопват по покриви

врати прозорци

и уплашени

хората мислят

че това е Смъртта

 

на сутринта дървото

ме гледа лукаво

като хищник преял

с чужди сънища и мечти

 

започнах всяка нощ да бягам

от Смъртта

дето броди под прозорците

а дървото ме притиска

все повече към живота

сякаш в стената

забиват гвоздеи,

забиват гвоздеи...

 

От италиански и френски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev