ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 

ТРАГИЧНАТА СЪДБА НА БЕСАРАБИЯ

Съдбата на Бесарабия, или както още я наричаме Молдова, е твърде близка до тази на нашата Македония. Също като Вардарска Македония, която е част от България, и тя е изконна част от Румъния, но от две столетия е насилствено откъсната от нея. Жертва на Руската и на Сталиновата империи, тя е обект на непрекъснати спорове, войни, мирни договори и деления, сред тях и на унизителния германо- съветски пакт „Молотов- Рибентроп” от 1939, и най- вече на насилствената русификация и съветизация. Всъщност руснаците винаги са считали тази част от Румъния за своя, както сърбите с помощта на Сталин и със съдействието на съветските граждани Димитров и Коларов заграбиха и посърбиха насилствено Вардарска Македония.

Едва в края на Перестройката, когато Горбачов даде възможност на поробените от руснаците народи да се самоопределят, интелектуалците от Кишинев успяха да наложат румънския език като официален и да върнат тяхната латинска азбука. А в нашата Македония върху местния диалект се опитват изкуствено да сътворят нов език, засега твърде неизбистрен, нестроен. Спомням си, че през средата на 80- те години, когато за първи път посетих столицата Кишинеу/ превеждах бесарабски поети/, бях изумен от две неща – от липсата на книги и периодика на румънски език в столицата и от наглостта на руснаците, които тъпчеха местното население.

Да, както изглежда, раните от това продължително робство са твърде дълбоки. Ние, българите, можем да го разберем по- ясно от западните хора, тъй като „нашето” турско робство / то вече има нова още по- коварна форма чрез диктата на ДПС!/, а и годините след фаталната 1944 ни промиха мозъците до такава степен, че все още не можем да се наредим до народите, до които ни е мястото: чехи, поляци, унгарци, румънци. А и „нашата” Вардарска Македония е може би безвъзвратно изгубена. Там голямата част от населението е забравило своите корени, своя древен български произход и е станало жертва на сръбската асимилация и македонизма.

Жалко е, че и образованите хора и интелектуалците там, които би трябвало да познават историята, и да обявят на глас истината, поддържат тази линия на злобна и масирана антибългарска пропаганда.

Текстът, който предлагам на читателите сега, е от младия историк и публицист Дан Мику от Кишинеу. С болка и искрица надежда той говори за духовната криза в днешна Бесарабия, която подобно на България все още се управлява от комунисти или бивши такива и не може да излезе от тресавището, в което е затънала от двайсет и пет години.

 

 

ДАН МИКУ

 

ЗАВАРЕНИТЕ ДЕЦА НА ИСТОРИЯТА

По всичко личи, че ние, бесарабските румънци, не сме сред любимците на Историята. Бих казал, че сме трудни, проблемни деца, които се нуждаят от помощ. През последните повече от двайсет години се държим като комплексирани тийнейджъри, още неизживели пубертета си, и също като тях упорито отказваме помощ от Румъния или Европа. А Русия и Украйна чакат само това – как да ни стъпят на врата!

Неведнъж съм чувал приказки от рода на: „бесарабинът го мързи да мисли”, „бесарабинът е прекалено пасивен, безразличен.” С това някои обясняват стагнацията и хаоса, които се възцариха у нас след гръмко декларираната „Независимост” през 1991. Да, вярно е, че известна интелектуална леност ни доведе до тази критична ситуация. Но причините са по- дълбоки и комплексни. Според мен, кризата в Молдова днес не е само икономическа. Икономическият упадък е последица и от кризата на Идентичността, която преживяваме вече цели седемдесет години!

От всички бивши републики на Съветската империя, Молдова заплати най- скъпо за своята независимост. Непрекъснатото присъствие на бившата комунистическа номенклатура, която не само, че не бе отстранена от властта, както следваше да бъде, но дори и не бе контролирана, доведе до пълното обедняване на населението.

Като си дадоха сметка, че тази малка страна не може да съществува напълно самостоятелно – нито икономически, нито политически, нито културно, „независимите” правителства досега / особено последното!/ поддържаха упорито компанията за една уж!, „нова”, „молдовска” антирумънска и „антинационалистическа” кампания. Основана върху фалшифицирането на нашата история по модела на съветската сталинистка историография, която все още вилнее у нас!, тази кампания набра сили особено през последните няколко години и постави под въпрос и малкото завоевания на Всенародното бесарабско движение от 1989- 1991. А днешното ни правителство, съставено от бивши комунисти, нарекли се „социалисти”, използва идеята за присъединяването ни към ЕС, за да се представи в благоприятна светлина пред света.

За съжаление, дори и интелектуалците, които би трябвало по призвание да бъдат гръбнака, опората на този изстрадал народ, не могат да действат като истинска съпротива. Те не успяха да изпълнят докрай своята историческа мисия. Макар и образовани и възпитани по времето на съветския режим, тези хора знаеха как да се борят и през 1988-1989 успяха да върнат латинската азбука на нашия романски език, да официализират румънския, дотогава изместен от руския,, да открият историческата истина за идентичността и произхода на народа, населяващ земите между реките Прут и Днестър. Но оттогава минаха почти двайсет години. В този период интелектуалците трябваше още по- категорично и по- решимо да отстояват нашите национални интереси, за да постигнем заветната си цел – присъединяването към Родината – Майка, Румъния.

Но защо не се случи това? Икономическата криза не може да бъде единствената причина за това непростимо забавяне. нито бандитската война на руснаците в т.нар. „Приднестровска република” или Тирасполска област, която те откъснаха от Бесарабия, както турците заграбиха незаконно немалка част от Кипър, а Европа си затваря очите и до ден- днешен! Не може да бъде сериозна причина и противопоставянето на русофонското население – главно на руснаците, заселени по нашите земи от руските царе и Сталин като колонизатори – те, все пак, са малцинство, макар и с определено и почти неизкоренимо имперско самосъзнание!

Истинската причина за това голямо забавяне е преди всичко в липсата на „сцепление” между демократичните и патриотичните партии и съюзи, както и в упадъка на интелектуалната класа у нас. Защото една нация може да просперира единствено когато има силна интелектуална база, способна са съхрани националното й самосъзнание. В наши дни това го доказаха по безспорен начин поляците, естонците, литовците, латвийците, а доста преди тях и финландците, които се избавиха от домогванията на руската мечка.

За съжаление, - тук рискувам да засегна манията на някои - Бесарабия няма достатъчно продължителна интелектуална традиция, способна да осигури живот на националната идея. Наистина, младите, които учиха в университет през 60-те и 70- те и 80- те години и станаха бесарабски интелектуалци, притежаваха определено национално чувство, което дразнеше съветските управници. Тези хора четяха румънски книги / а те, колкото и да е абсурдно бяха забранени у нас! /, пишеха тайно на латиница, слушаха Радио Букурещ. но от това до истинската съпротива трябваше да се измине дълъг и труден път. А и малцина от тези т.нар. „бесарабски националисти” имаха истинско румънско национално самосъзнание. Трябва да имаме предвид и това, че повечето от нашите интелектуалци в Бесарабия са първо или второ поколение. Ние разполагаме с твърде малко хора, които могат да претендират за статута на истински интелектуалци и които биха могли да се борят за превръщането ни в истински демократична страна, готова да отстоява своята независимост и да бъде неразделна част от Нова Европа.

Причините за тази ситуация са известни. През 1944 повече от 700 000 бесарабски румънци, от земите между Прут и Днестър, емигрираха в Румъния. Кое ги прокуди от родните им места? Нахлуването на Червената армия, която прегази страната ни. Тъкмо тези хора бяха политическият, икономическият и интелектуалният елит на Бесарабия, а с тях и по- голямата част от т.нар. „средна класа”. Онези, които останаха тук, бяха или насилствено интернирани в Сибир и в степите на Средна Азия, или измъчвани и дори избивани, а покорилите се, бяха ограбени, принудени да мълчат и насилствено русифицирани. У нас се променяха дори имената! И тъкмо заради това, в течение на десетилетия в Бесарабия почти нямаше интелигенция или елит. Жертвите на Сталиновия терор тук са над 1000000...

Но да се върнем на днешния ден. По своята същност и мисия интелектуалецът трябва да цивилизова, да възпитава, да обучава, да създава базата на едно истински здраво и дееспособно общество. А политическата класа да се съобразява винаги с мнението и критиките на интелектуалците – така поне е във всяка цивилизована стана по света.

Съветската Социалистическа Република Молдова се появи в историята през 1940 като комунистическа държава – част или по-точно една от многото колонии на Москва / такива, всъщност, имаше извън границите на СССР/. Но, за съжаление, Република Молдова от 1944, която я наследи, се оказа определено комунистическа държава, макар и вече относително самостоятелна. След 1944 Бесарабия, както подчертах, почти не разполагаше с интелигенция – руските окупатори наложиха тук своите руски кадри- колонизатори / до най- ниското стъпало в управлението!/, които дълго и упорито насаждаха омраза към Румъния и всичко румънско. И макар че през следващите десетилетия се появи „нова гвардия” от интелектуалци, немалко от тях бяха вече заразени от двата вируса - на великоруския шовинизъм и на румънофобията. Така че мнозина от тях са все още в плен на старата комунистическа идеология и са готови още да играят непостоянната роля на придатък – апендикс към политическата класа. И това е особено видно по време на изборните кампании, когато старите политици от Кишинев се опитват да поизлъскат малко мрачния си и нечист образ...

И дано тези „заварени деца” накрая да не ослепеят по тъмните пътища, по които ги води нашата прогнила политическа класа.

Да, дано най- сетне и в нашата многострадална Бесарабия да се случи някакво чудо!

Преведе от румънски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev