Още от зората на човешката цивилизация децата на Ерато са в непрестанна и нестихваща битка с потомците - апологети на Клио.

    Дори и епическите поети, начиная от Омир и Вергилий, които черпят сила и мощ от историята, са в яростен конфликт с нея, конфликт, почиващ на различията във вижданията за хода и ритъма на времето. За поетите Времето не е последователност и събитийност, а визия, защото Духът е неподвластен на човешките екзистенциалности и всъщност е винаги устремен към бъдещето, за историците времето е категория и като такава е категорична оценка за самото себе си. Но нали историята я пишат победителите, а я четат победените! .....Но кои са победителите и кои - победените.? ...А даден народ виси злокобната прокоба на историческата предопределеност!

    Българското поетично слово!

    Буйно, динамично, ветровито! То носи в себе си тъмните сили на нашия Дух, то е попило в себе си черната угар на земята ни и мъката ни. То пази в себе си още тътена на земята, тръпнеща и все още съхраняваща спомена за Испорховите орди. Да, орди! Хунорски или скитски! Но орди, не цивилизовани маси, по - добре конска опашка, кобилско мляко и военни стягове, нежели знаме на изтощено и безбурно племе. Не затова ли сме народ, чийто военни знамена не знаят що е вражи плен и експониране в чужди военни музеи!

    А историята!

    Историята е развитие, а всяко развитие няма друга цел, освен да избистри и затвърди по - висши жизнени форми. Всяко съвършенство е заченато в бездната. Но когато бездната започне да се затлачва и да тътне под сажена на консумативизма, идва краят на историята.

    Българското лирично слово е земно. То няма мелодиката на френските сонети, напевността на италианските канцонети, мекотатата на руските частушки - сантименти. То няма моцартовски чар, но има вагнеровска стихийна праисторическа мощ.

    Българското поетическо слово!

    Въплътеният дух на свободата и смъртта, слово, в което между свобода и живот, между свобода и Бог няма разлика.

     Днес сме страдащ народ, покорен от предателите в собствените ни редици. Но ние сме горд и свободолюбив народ, лиричен, с най - хубавите народни песни,и независимо от малодушието и коленнопреклоничеството на днешните ни "водачи", отново ще дигнем глави за полет нов на българския дух.

    Днешните български поети! те пишат настоящата история на своя народ, но не като хроники и аналии за безвремието на времето, а като съхранена ярост на сърцата си, които предизвикват духа за съпротива.

    Макар и сред най -старите народи в света и сред първите по държавност, ние сме все още млад народ, със съхранена мощ, с витално чувство за хармония между история и настояще, защото българския дух винаги се е стремял към свобода и нищо друго в нашата история не е тъй мощно и плодотворно, както тоя исконен стремеж към свободата, без която народът ни, през бурните векове на своето величаво, но и  безрадостно историческо битие е чувствал, че не може да бъде и пребъде.

    Поезия и история! Коя е по - истинска? За народ като нашия, поезията е част от историята ни, историята - духовна люлка на поезията, защото единствата универсалност, към която се е стремял и стреми българския дух е свободата.

    Как, как го е казал само най - магическият поет но родното слово:

    "Върви напуснат той отново

     и кръв бележи горък ход,

     из погледа му живо слово

     споява заник и възход.

    Вживян в залеза трагичен

    съдба вековна разгада,

    повярвал в изгрев героичен

    речта магична овладя....."

                          /Теодор Траянов , "Пророк"/

  10.10.2013 год.

  гр.Русе