СТАНИСЛАВ МАРАШКИ - За поетичната книга на Диана Димих „Прошка неродена”

 Привет, Диана!

 Току-що изчетох на един дъх стихосбирката ти „Прошка неродена”. Какво ми направи впечатление?

Има богат стилен букет от художествени въздействия в стихосбирката като цяло, а не в рамките на едно стихотворение, т.е. някои стихотворения въздействуват с поетичната си атмосфера и с втория пласт от внушения, който е под повърхността. Любителите на клишета биха ги нарекли „интелектуални”, но аз бих ги нарекъл по-скоро „философски”. Това не е повърхностно стихотворство на словесен жонгльор, а на един задълбочен творец, който има свой оригинален поглед върху живота, изкуството и литературата. А аз те познавам точно като такъв от книгата ти „Присадки на диво”. Разбира се, моето сатирическо съзнание е силно опорочено, тъй като аз все търся ударните поанти, вица, а не цялостната атмосфера. А някои твои стихове въздействат именно с цялостната си атмосфера. Аз, в моя дълбоко частен случай, не бих ги написал по този начин, но това няма никакво значение. Изкуството е преди всичко другост както в национален, така и в индивидуален план, в какъвто разисквам нещата в момента. Най-интересното е, обаче, че открих и някои находки, които съвсем кореспондират с моите лични нагласи към поезията. Те са закодирани в стихотворенията „Дъга”, „Погребение” и „Неуморно”.

Ти пишеш:

Кое да любя, мамо,

кое да браня,

това, що любя, мамо,

е люта рана.

Само от това да се състоеше цялата книга, пак беше достатъчно. За моя и на читателите радост, срещнах и други остроумия, които са истински бисери. Един от тях „изскочи” пред очите ми от „Неуморно”, маскиран като риторичен въпрос:

Остана ли ти дъх да ме посрещаш?

Много силно е стихотворението „Вземи си куче”.

Щом искаш да мълча,

вземи си куче!

Много оригинално и същевременно въздействащо е сравнението между душата и соматичните органи „ръка, ухо и бъбрек”, които заменяш тежко и мъчително, но след като преболедуваш, функциите им се заменят от други органи, трансплантирани от дубльора. Душата, обаче, не може да бъде заменена. Това са все находки, които може да роди само перо на поет.

Много женско, дълбоко и същевременно въздействащо звучат думите: „Ти си торпилата, размаха – аз”.

И както винаги – стилна изчистеност, на каквито само роденият литератор е способен. Аз като редактор се начетох и наслушах на тромави и езиково неизпипани „произведения” и затова срещата с „нормален” автор, който си е създаден за тази работа, за мен си е истинско щастливо събитие.

Диана, смело печатай книгата си! Ти си човек, който знае за какво става въпрос.

Признавам също, че на мен ми е много трудно да те критикувам, защото съм пристрастен. Най-важното е, че критични бележки просто нямам. Още повече, че трайни оценъчни мерки не съществуват.