Диана Димих отдавна има очертан периметър в българската литература и публицистика. Като редактор на книгата й „Евин плаж” преотстъпвам своето право да изразя мнението си за нея на неин искрен ценител, пребиваващ в САЩ. Последният факт има особено значение, защото именно отдалечеността от България стимулира този млад човек, който не е писател, нито универсален естет, да търси четива с ярък български характер. Нещо повече. Живеещ с преклонението пред Запада и подценяващ всичко родно като безброй други нашенци, той винаги е осъждал и собствената ми писателска дейност (най-вече народностния дух и език в някои мои книги). Затова, отстъпвайки точно на такъв доскорошен космополит да направи оценка на „Евин плаж” в спонтанното му писмо до авторката, едновременно с това искам да разкрия един същностен знак на мнозина млади сънародници, напуснали страната ни – носталгичната болка по всичко родно и свято. Ето впрочем самото писмо:

„... Вчера дочетох книгата ти „Евин плаж”. Наистина в нея личат големите ти белетристични способности. В някои неща надминаваш даже баща ми – чистотата на езика, звучността, поезията, с която описваш онова, което вълнува теб и героите ти, и преди всичко красотата на народния език. Откъде знаеш всички тези думи? Все едно че си живяла през 1900 г. на село. Звучат простонародно, добродетелно, но не просташко. Иначе, нали знаеш, аз не обичам народния говор и бит. Но този от твоите разкази и новели умилява и стопля сърцето. Някои от тях са достойни за българските читанки, за да учат децата народния език... преди английския.

Книгата има само един голям „недостатък” – не е възможно да се преведе на чужд език. Кой е в състояние да намери езиковото съответствие на такива оригинални думи като „отчува”, „нашушкан”, „зажарих”, „утилняк” и пр. Така че ще трябва да се примириш със съдбата на книгата да не се прочуе в чужбина.

Харесват ми образи като „глухото на съня”, „саждената мътилка на погледа му”, „локвите ослепяха” и т. н. Някои художествени описания на природата са неповторими!

От всички най ми хареса „Господин учителю”. Много оригинален с езика си от началото на века, с образите, с първичността на мисленето, с простотата на изразяване на чувствата. Разказът е много колоритен и в хумористичен план. Не стои по-долу и новелата „Глината” – разкрива жаждата на твореца да създава, неспокойния му дух, треската за работа, стремежа към съвършенство и времето, което бе пречка за всички таланти: системата, която искаше да ги унифицира в еднакви, безлични, малки форми... „Късно небе”, „Лимонът”... Абе, трудно е да кажа кой е най-хубав. Как ми се иска повече хора да ги прочетат!

Колко е чуден светът на писателите! От нищожни случки създават велики произведения. Най-доброто време за четене на такива книги е, когато човек е в „изгнание”, па макар и в Америка...

                                                                       Твой Владислав”

Щом човек само за няколко месеца престой на чужда земя може да промени мислите, чувствата и оценките си за живота, бита и етноса, от който произлиза, каква ли бездна от мъка по близки и отечество се разтваря пред него през по-късните години, когато времето и географското разстояние преставата да бъдат понятия, а се превръщат във възел от страдания. Наскоро българският емигрант милионер Мишо Михайлов лееше пред мен сълзи, разтърсван от мъка по България, която не може да излекува близо 50 години. Подобни картини съм наблюдавал неведнъж в Англия, Австрия, Гърция, Израел с български емигранти, които никога няма да забравя.

Затова ще се радвам не толкова за Диана Димих, а за това някой съблазнен читател да посегне към земните разкази и новели в книгата й „Евин плаж” и мислено да признае в себе си, че тя наистина е обогатила сетивата му за красивото, достойното и благородното в живота. Двойно по-щастлив ще бъда, ако той е разбрал и друго чрез писмото на Владислав: че няма нищо по-мило, свещено и скъпо от отечеството и близките ти в него, дори ако в замяна на тях си станал владетел на всички небостъргачи в Америка.

Защото без нито един стон от раздялата с отечеството моят син всъщност говори именно за самотата и страданието на всеки, изоставил родната земя и близките си. Не е ли това един съвременен парадокс: чрез писателското слово да откриеш стойността на отечеството, и то през хиляди километри; да усетиш, че майчиният език завинаги те е споил с родната земя и родното небе. Какво повече от това може да иска един писател?