Известно е, че думата Антология е от гръцки произход и означава – в по-свободен превод – събиране на цветове. Ето защо за разлика от Сборник в антологията има оценъчен елемент, т. е. в съдържанието й се включват само произведения, които имат художествени качества. Редколегията на антология „Отражения“ – членовете, на която всъщност са и съставители, са приели принципа на Гео Милев – подбор на добри произведения, а не на Дебелянов, който е по близък до Сборника.

Редколегията трябва да бъде поздравена за качествения подбор на включените произведения, който подбор, от друга страна, показва развитието на участниците по пътя на творческите им търсения. Съдържанието на антологията е разнообразно – представени са автори, изявяващи се в различни жанрове: поезия, белетристика, есеистика и публицистика, хумор и сатира, историческо четиво и литературна критика и документалистика. Така „Отражения“ се превръща в стойностен литературен факт и по думите на Стефан Влахов-Мицов показва приноса на членовете на Съюза на свободните писатели в съвремените литературни процеси и в тяхното обогатяване.

Осемдесет и двама съвременни български автори изпълват страниците и сред тях не срещнах самодейни, измислени и безпомощни литературни творби. Включените стихотворения, разкази, мемоари, хумор и сатира, есета, лирични миниатюри и др. представят своите създатели в много добра светлина. Разбира се художествените качества са с различна височина, което е съвсем естествено, но смея да кажа, че летвата е вдигната високо и това заслужава да се отбележи. Също да се отбележи, че съставителите не са допуснали слаби в идейно-художествено отношение произведения. Открих няколко млади автори, което е радостно, а още по-радостно е, че са талантливи, със своя поетика и свои позиции, доколкото може да се съди разбира се само от представените текстове.

Като цяло, включените поетични творби могат да се определят като интимно-изповедни, с преобладаващо любовни мотиви, асоциативно образни, свързани – повечето от тях – с природата, нейната красота и притегателна сила. Срещат се и творби, заредени с граждански патос, подчертано родолюбие, с болка и огорчение от суровата реалност на делника, от безотговорността на овластените, безразличието от онаследени исконни ценности. Активната гражданска позиция,на осмелилите се да я заявят високо, вълнува и натъжава, тъй като успява да раздвижи най-чувствителните струни на човека, да раздвижи мисълта му и емоционално да съпричасти читателя към посланията на авторите.

В този ред на мисли мога да посоча добри попадения и в интимната, и в гражданската поезия. Примерно поетичния цикъл на Владимир Луков, в който поетът отправя поглед не само към екзистенциалните проблеми на съвременния човек, но най-вече към ранимата му душевност. Емоционално и психологически натоварени са стиховете на Емилия Скарлатова, въздействащи са с оригиналната си образност и метафоричност. Особено ми хареса „Окото на кладенеца“. Продължавам с Ирина Александрова и нейния „Зелен бележник“, чиято поетика органично е свързана с природата. Същото в общи линии мога да кажа за поетичните късове на Калина Няголова, чиито стихове пресъздават магията на моретата и утринните мелодии на пролетта. Притегателни с интимно-изповедната си тоналност са и поетичните видения на Крася Титянова, въздействащи с богатата си мелодика и интересна образност. Подобно е и емоционално-лиричното излъчване на цикъла на Кръстина Филипова, откровенията на Лили Ресел, взряна дълбоко в човешката душа и в духовното страдание на човека. Впечатлиха ме и стиховете на Мария Викторова, която се стреми да открие смисъла на съществуването ни и която с малко думи ни открива пътя към себепознанието. Ще си позволя да цитирам стихотворението „Вече не търся“.

Някак си всяка усмивка е спомен,

още преди да я хвана с очи.

Всяко приятелство нервно ме гони,

казва „До утре“, а после мълчи.

Всички надежди ми пишат учтиво,

че са заети с по-важни неща.

И посред лято купувам топливо,

че е безумно студена нощта.

Усещам, че съм различна от всички.

Жъна успехи със сърп от дърво.

Всяка любов се разпада на срички.

И вече не търся. Не зная какво...

Сродни като поетика и световъзприемане, и като интонационна тоналност са стиховете на Надя Петрова, Надежда Радева и младата Невена Колева, чиито стих се лее свободно и песенно, пастелно обагрен и звучен. Няма да отмина и малката група поети, които са посветили произведенията си на значими граждански и нравствени проблеми, норми на поведение и действие, нрави формиращи се днес в житието и битието на българина, на човека на 21 век. От този характер са идейните послания в творбите на Донка Райнова, Димитър Хаджихристов, Йотко Кадемов, Марияна Кадемова и още неколцина радетели на българщината.

Разбира се в Антологията присъства и модното от известно време хайку. Аз лично не съм на „ти“ с този доста особен източен жанр и не мога да се произнеса компетентно за качествата на циклите хайку на Ваня Тошевска и Радка Илчева. Мисля, че за нас европейците той е някак си екзотичен, но няма лошо да намери почва и у нас. Няколко поети са представени с по едно или най-много две стихотворения и трудно може да се добие представа за истинските им художествени качества.

Прозата в антология „Отражения“ също е представена на много добро равнище. Не срещнах самодейни съчинения, без ясна идейно-естетическа позиция, с неприемлив за художествена творба език. Богата е и жанровата палитра – от разказа, есето и документалната публицистика – до мемоарите и историческото четиво. Сам по себе си всеки жанр е интересен – зависи най-вече от авторите, а те – участниците в съдържанието на антологията, доказват това. Добри думи мога да кажа за откъса от мемоарната книга на Александрина Шаханова „С тебешир и молив“, за съкровенно-изповедните миниатюри на Антоанета Титянова на тема трудната съдба на жената майка и стремежът й да се осъществи като личност и професионалист. Вълнуват и житейските съдби на обикновените хора пресъздадени в кратките разкази на Валентина Панова и доброто й попадение в „Налъмите на белия петел“. Също и на Еми Мариянска и нейния документален разказ „Групова терапия“. Стойностни художествени качества притежават и предметните разкази на Мила Канджева „Приказка за монетата“ и „Нетърпеливият кораб“. Философско-нравственият им подтекст е осезаем. Интересен е погледът на Йордан Василев върху сложния въпрос за учението на богомилите и отражението му върху цивилизования свят, българското самосъзнание и православната вяра. Откъсът от новелата „Тайното учение“ е защитен концептуално, откроявайки тълкуването на автора за същностното в учението като религиозна философия.

Веселина Тонова, Емилия Николова, Самира Душева и още няколко имена представят свои усещания и виждания по различни проблеми в документалната публицистика – роден край, национална идентичност, бит и традиции. Станислав Марашки и този път доказа, че се развива като разказвач с артистично и тънко поднесено чувство за хумор и че с всяко свое ново произведение прави крачка напред и нагоре в творческото си развитие, което впрочем е с богата биография и значими сполуки. В разказа – или кратката новела – „Почетен гражданин“ той ни „облъчва“ с неподправеното си чувство за гротесктното, зад което надничат важни проблеми, сложни и противоречиви взаимоотношения, безпросветност и прочие недъзи на обществото ни.

В хумора и сатирата има добри попадения. Сатирици и хумористи са по-често забавно иронични, а някъде жигосващо сатирични. В своеобразните си епиграми Иван Михайлов се прицелва в габровци и пословичната им пестеливост. Епиграмите и хумористичните закачки на Ангел Лазов и Кино Лазаров са насочени към нелицеприятни, опростачени порядки и действия, завладяли ежедневието на днешния българин. Усмивка предизвикват забавните фрагменти за Враца и врачани на Веско Лазаров. Въздействащ е и неприкритият смях в хумуристичните миниатюри на Димитър Димитров и Донка Райнова.

В „Отражения“са включени и текстове с оценъчна насока, анализи на литературни творби и факти.

Атанас Ганчев разсъждава върху поезията на македонския поет Раде Силян и анализира поезията на Владимир Луков. Успял е да усети характерното и оригиналното и у двамата автори. Венета Ташева прави художествено-критически анализ на поезията на Станислав Марашки на професионално равнище и усет за самобитното в творчеството му.

Оставих за поанта на краткия ми преглед на произведения и автори включени в антология „Отражения“ естетико-философското есе на Стефан Влахов-Мицов „Човекът – животно с претенции“. Общо погледнато есето е дълбок психологически – с философски отпратки – анализ на синдрома Балкански човек и на човека като дух и материя. Позициите си философът-критик подплатява с мнения и доктрини на вид учени и изследователи на човешкото поведение и начин на живот. Стефан Влахов-Мицов успешно защитава философските си изводи и се доказва като ерудит. С други думи „Човекът – животно с претенции“ е сериозен изследователски труд, който внася нов щрих, нов елемент в богатата творческа биография на Стефан Влахов-Мицов.

Ще ми се да завърша с думите казани от Стефан в предговора на Антологията: „В Съюза на свободните писатели има силни характери и ярки дарования. Това се вижда и днес.“ Вижда се – бих добавила – и в произведенията на авторите в „Отражения“.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-0…/312-blagovesta-kasabova