Когато видях за пръв път корицата на стихосбирката „Нежни хоризонти” , първата мисъл, която си припомних , беше , че „ красотата ще спаси света”. После зачетох първите стихове от съвместната книга на Розалия Лефеджийска и Емилия Николова и вече знаех, че именно това е основното оръжие, с което двете поетеси-художнички се борят срещу социалната неправда , без да говорят за злото във всичките му измерения , а атакувайки неговата първопричина: отсъствието на достатъчно красота в живота ни. Красота в отношенията , красота в дома , красота в сърцето , красота на улицата или на лицето. Краткото , но вълнуващо пътешествие в задъхания свят на книгата ме убеди и в нещо друго: че макар и лека за носене , тази малка по обем книжка е натежала от таланта на своите две създателки, осенени еднакво от музите на художника и поета. Това прави от книгата писмено доказателство за особен вид творческо съзаклятие между съмишленички, които се разбират не просто с очи,а също с молив и четка.

Стихосбирката на Емилия Николова започва с кратката поема „Нежни хоризонти”, която дава и заглавието на книгата. Думите се леят като водопод , комуто стройният улей на силаботоническото стихосложение не само не пречи, а му придава особена изразна сила. Стихотворението въздейства не с преднамерената поантова лаконичност, а със спонтаннността на образите, смислите и емоциите. О т тази кратка поема читателят осъзнава, че авторката е родена и израсла в Бургас и именно тази бургаска атмосфера е издигната в основен компонент на художественото въздействие.

Основен дял от стихосбирката заемат стихотворенията, вдъхновени от любовта. Така, например, в творбата „Природа-вълшебница” , любовното чувство е неотменима част от природата ,тя е не само фон, а деен участник в любовто изживяване. От друга страна, в стихотворението „Не знам” целенасочената липса на яснота относно мотивите на любовното чувство го прави още по-релефно , по- категорично. Стихотворението граничи със състояние, което може да се определи като „изказана неизказаност”, с което се прави стъпка напред и нагоре в поетическата стилистика. Развълнувано се посочва генезисът на поезията: за лирическия герой любимият е като въздуха , който , вдишан веднъж от душатга , се връща под формата на стих:

 

Пак се питам, не знам,

ти ли бе или въздуха,

който лъхна ме, стопли ме

и напусна ме в стих.

/”Не знам”/.

 

В „Опиянение” лирическият герой не се задоволява с полюсен изказ на своето пристрастие , а се спуска емоционално в дълбините на женската психология. Единството между филосовска дълбочина и типичните за поезията лирични вибрации придават на стихотворението „Опиянение” нова поетическа качественост , която го отличава в общия букет от лирични цветя:

 

Тя, любовта ми, луда е, опияняваща,

по женски пръскаща искрици,

днес вземаща, а утре даваща.

Вземи я, мили! Поклони ѝ се!

/”Опиянение”/

Синтезът между психология и поезия продължава и в творби като „Жена като шампанско” и „Любовта е пиянство”. В първото необичайното сравнение между женската любов с опияняващата сила на шампанското създава естествена метафорична почва, от която стремително израства стволът на поетичното цвете , а във второто директността на определението се колебае между афористичната обобщеност и риска на поетическата декларативност .В него лирическият герой изповядва:

 

Жена съм и обичам да празнувам,

да ме опиянява всеки ден любов,

в любов пияна вечно да лудувам,

нехаейки за този свят суров.

/”Любовта е пиянство”/

Морската образност в стихотворението „Пътуване” съзнателно подвежда читателя в свят , от който изненадващо „изскача” отново образът на жената с нейната любов. След като последователно се идентифицира с кораб , чайка и песъчинка , лирическият герой рязко отмята метафоричното було и заявява:

 

Не съм аз кораб във морето,

не чайка съм и песъчинка малка,

жена съм и отварям си сърцето,

но теб те няма. Колко жалко!

 

Творческото раздвоение на Николова е друг властен мотив в нейната книга. Със стихотворението „Лирично” тя продължава тази серия от безпощадни себеразбулвания , като този път обектът на разголването е нейния собствен свят и на поетеса , и на художник:

 

В платно ли да създам мечтите си

или във него да ги скрия

и блеснала сълза в очите си,

да претворя на лист хартия.

/”Лирично”/

Общото излъчване на стиховете е оптимистично, но този оптимизъм няма нищо общо с розовия учебникарски оптимизъм от първата половина на миналия век, нито с днешните му следовници от финалите на телевизионни предавания. Той е заявен ясно и програмно още в поемата „Нежни хоризонти”.

 

Но нека прочетем докрай,

таз нежна, бляскава поема,

защот(о) света е късче рай,

от който искам да си взема.

 

Надеждата ,обаче,не пречи на авторката да напише стихотворение като „Затворена душа” , в което готовността за съпротива на лирическия герой е форма на умъдрен оптимизъм.:

 

В затвора на сърцето си се свивам,

железните решетки са пред мен,

забравила съм как да съм щастлива

и на палачите оставам в плен.

/”Затворена душа”/.

Книгата на Емилия Николова иматполифонично въздействие , защото към ефекта от музиката на стиха се добавят ефектите от живописта и вътрешната динамика на стиховете. Още повече, че Емилия не се опитва да стряска с някакъв нов тематичен свят, а гравитира около познатите емоционални центрове като морето и родния Бургас, но върши това това със сетивата и на художник, и на поет.

Стихотворенията на Розалия Лефеджийска продължават да очертават нежните хоризонти , изникнали под перото на Емилия Николова. Удивителното е, че и при нея те са нарисувани с опияняващите графити на любовното чувство. Така книгата постига едно идейно-тематично единство, което , бивайки често трудно постижимо за сборник на един автор , още по-често е абсолютно невъзможно за съавторска книга.Тук , обаче, то е налице. Като че ли един и същ автор с две лица е писал първо стиховете на Розалия , а после и стиховете на Емилия , като всеки път той е различен и изненадващ за самия себе си. С това творческият тандем умело се изплъзва от основната опасност , която грози творческите колективи – художествено необоснованата стилистична и идейна еклектика. У Лефеджийска любовният порив е поднесен с точни и пестеливи образи , при което тя прилича на виртуоз , който жонглира с пламтящи бухалки, ходейки върху въже. В стихотворението „Разлиствай ме!” яснотата на посланието не пречи сравненията да въздействат със своята имплицитност:

 

Разлиствай ме, не ме жали!... Додето

до теб ЦЪФТЯ, аз цяла твоя ще съм,

виж...

Сега е времето да сбъднем свое лято,

а този свят сезоните да си реди.

/”Разлиствай ме!”/

Същата парадигма се наблюдава и в стихотворението „Единствено” , в което обектът на нежното чувство превръща женския лирически герой последователно в светлина , огън и цвете:

 

Защото теб те има, аз летя

и целият ми свят е тъй неземен...

От всичко ме залива светлина...

и само светлина извира в мене.

Защото теб те има,аз горя

и този свят е толкова магичен...

Отдавна и листенца не броя,

единствено... единствено ОБИЧАМ.

Защото теб те има, аз цъфтя...

През тази есен пролет в мен донесе

С усмивка всичко счупено събра

и някак този свят е по-ЧУДЕСЕН.

/”Единствено”/

С ефирна лекота е предадено любовното настроение в стихотворението „Ти така”. Поетесата грациозно употребява непряко преходни глаголи като пряко преходни , при което тази преднамерена стилистична небрежност усилва ведрото настроение , породено от споделената обич:

 

ТИ така ме усмихна...

ТИ така ме изгря...

ТИ така ме разлисти...

ТИ ме имаш така.

/”Ти така”/

 

В други случаи думите въздействат не само със своя смисъл, но и със своята динамика . Читателят чете или чува тяхната фонетика и сякаш фонетиката,а не семантиката се явява носител на тяхното значение. Ето как магнетично въздействат думите в стихотворението „Просто ...съвършено”. Любопитното е, че въпреки неточното силаботоническо стихосложение творбата се възприема така, както се възприема музкално произведение:

 

Ти си просто... ранимо „момче“.

Аз съм просто... един малък хаос.

Тъй космично света ми превзе

и ме гмурна във друга реалност.

Пренаписа „световния“ ред

и изтри от душата ми тъмното...

Подари ми „очи“ за напред

и ме пусна във теб да се сбъдвам.

/”Просто... съвършено”/

 

За неизбродните селения на човешката природа става дума в стихотворението „Познаваш ме?!”. На помощ тук отново идва типичната за Лефеджийска пряко преходна употреба на непреходни глаголи. Лирическият герой , който съвпада с поетесата, твърди :

 

Познаваш ме?!... О не...

Не си помисляй...

Дори и аз не бих могла да се разкажа.

Едно пътуване съм в свят на недомислие...

Една мечта, разлята по паважа.

Една луна... родена да е слънце...

Една дъга в намръщено небе.

Покълнало в пустиня мъртва зрънце.

Една вълна... в нетрепващо море.

/”Познаваш ме?!”/.

Прави впечатление, че лирическият герой гледа не винаги така опростено на любовта както в творбата „Ти така”.Тя не винаги е израз на спонтанно породено душевно състояние, а е също и съзнателно търсен спасителен бряг, който дава живот:

 

Живей, измислице, Любов,

все тъй безумна и прекрасна,

и ослепителна, и неподвластна..,

примамвай ни със тайнствен зов!

Живей, измислице, Любов,

все тъй пленително опасна!

Влудявай нашия покой,

отровна даже!

И до болка страстна!

/”Живей, измислице Любов!”/

Но венецът на това по философски мъдро отношение към любовта е стихотворението „И студена”. В него съмнението за първоизточника на духовното възраждане на лирическия герой звучи със силата на захвърлен в лицето на читателя риторичен въпрос, чийто отговор зашеметява със своята яснота:

 

Тъй си трудна, Любов, и прекрасна,

тъй погубващо в мене пълзиш...

И искрици запалваш неясни.

Тъй отчаяно сладко болиш...

Тъй те искам...! От теб уморена...

И студена... ми спираш дъхът.

И от мен ли, не знам, си родена...

или раждаш ме ти всеки път.

/”И студена”/.

В историята на световната литература има не един художник, изкушен и от платното, и от белия лист. Съществуват такива примери и в родната литература. Особено любопитен е случаят с френския художник и поет Пол Кле.Считан дълго за дребен художник, днес Кле е признат за един от най-големите художници на 20-ти век.За нас той е една загадка.Роден е през 1879 година, което ще рече, че е от поколението на Пикасо, Брак, Дьорен и Лежер. След почти цяла вечност забвение, името му става известно за пръв път през 1925 година, когато участва в първата сюрреалистична изложба.Най-интригуващото , обаче, е това, че преди да се посвети на рисуването, той дълго време се колебае между поезията, музиката и живописта.

Аз не се наемам да гадая коя от двете стихии у Розалия Лефеджийска и Емилия Николова ще надделее. Зная само, че и те подобно на Пол Кле ще бъдат осъдени на вечна борба между своите две и дори три същности, на своите два или дори три таланта. Ние знаем, че няма да им бъде леко, но тъкмо в това благословено стълкновение се крие неповторимостта на тяхната изразна сила.
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/60-stanislav-marashki