Когато видях за пръв път корицата на стихосбирката „Нежни хоризонти” , първата мисъл, която си припомних , беше , че „ красотата ще спаси света”. После зачетох първите стихове от съвместната книга на Розалия Лефеджийска и Емилия Николова и вече знаех, че именно това е основното оръжие, с което двете поетеси-художнички се борят срещу социалната неправда , без да говорят за злото във всичките му измерения , а атакувайки неговата първопричина: отсъствието на достатъчно красота в живота ни. Красота в отношенията , красота в дома , красота в сърцето , красота на улицата или на лицето. Краткото , но вълнуващо пътешествие в задъхания свят на книгата ме убеди и в нещо друго: че макар и лека за носене , тази малка по обем книжка е натежала от таланта на своите две създателки, осенени еднакво от музите на художника и поета. Това прави от книгата писмено доказателство за особен вид творческо съзаклятие между съмишленички, които се разбират не просто с очи,а също с молив и четка.
Стихосбирката на Емилия Николова започва с кратката поема „Нежни хоризонти”, която дава и заглавието на книгата. Думите се леят като водопод , комуто стройният улей на силаботоническото стихосложение не само не пречи, а му придава особена изразна сила. Стихотворението въздейства не с преднамерената поантова лаконичност, а със спонтаннността на образите, смислите и емоциите. О т тази кратка поема читателят осъзнава, че авторката е родена и израсла в Бургас и именно тази бургаска атмосфера е издигната в основен компонент на художественото въздействие.
Основен дял от стихосбирката заемат стихотворенията, вдъхновени от любовта. Така, например, в творбата „Природа-вълшебница” , любовното чувство е неотменима част от природата ,тя е не само фон, а деен участник в любовто изживяване. От друга страна, в стихотворението „Не знам” целенасочената липса на яснота относно мотивите на любовното чувство го прави още по-релефно , по- категорично. Стихотворението граничи със състояние, което може да се определи като „изказана неизказаност”, с което се прави стъпка напред и нагоре в поетическата стилистика. Развълнувано се посочва генезисът на поезията: за лирическия герой любимият е като въздуха , който , вдишан веднъж от душатга , се връща под формата на стих:
Пак се питам, не знам,
ти ли бе или въздуха,
който лъхна ме, стопли ме
и напусна ме в стих.
/”Не знам”/.
В „Опиянение” лирическият герой не се задоволява с полюсен изказ на своето пристрастие , а се спуска емоционално в дълбините на женската психология. Единството между филосовска дълбочина и типичните за поезията лирични вибрации придават на стихотворението „Опиянение” нова поетическа качественост , която го отличава в общия букет от лирични цветя:
Тя, любовта ми, луда е, опияняваща,
по женски пръскаща искрици,
днес вземаща, а утре даваща.
Вземи я, мили! Поклони ѝ се!
/”Опиянение”/
Синтезът между психология и поезия продължава и в творби като „Жена като шампанско” и „Любовта е пиянство”. В първото необичайното сравнение между женската любов с опияняващата сила на шампанското създава естествена метафорична почва, от която стремително израства стволът на поетичното цвете , а във второто директността на определението се колебае между афористичната обобщеност и риска на поетическата декларативност .В него лирическият герой изповядва:
Жена съм и обичам да празнувам,
да ме опиянява всеки ден любов,
в любов пияна вечно да лудувам,
нехаейки за този свят суров.
/”Любовта е пиянство”/
Морската образност в стихотворението „Пътуване” съзнателно подвежда читателя в свят , от който изненадващо „изскача” отново образът на жената с нейната любов. След като последователно се идентифицира с кораб , чайка и песъчинка , лирическият герой рязко отмята метафоричното було и заявява:
Не съм аз кораб във морето,
не чайка съм и песъчинка малка,
жена съм и отварям си сърцето,
но теб те няма. Колко жалко!
Творческото раздвоение на Николова е друг властен мотив в нейната книга. Със стихотворението „Лирично” тя продължава тази серия от безпощадни себеразбулвания , като този път обектът на разголването е нейния собствен свят и на поетеса , и на художник:
В платно ли да създам мечтите си
или във него да ги скрия
и блеснала сълза в очите си,
да претворя на лист хартия.
/”Лирично”/
Общото излъчване на стиховете е оптимистично, но този оптимизъм няма нищо общо с розовия учебникарски оптимизъм от първата половина на миналия век, нито с днешните му следовници от финалите на телевизионни предавания. Той е заявен ясно и програмно още в поемата „Нежни хоризонти”.
Но нека прочетем докрай,
таз нежна, бляскава поема,
защот(о) света е късче рай,
от който искам да си взема.
Надеждата ,обаче,не пречи на авторката да напише стихотворение като „Затворена душа” , в което готовността за съпротива на лирическия герой е форма на умъдрен оптимизъм.:
В затвора на сърцето си се свивам,
железните решетки са пред мен,
забравила съм как да съм щастлива
и на палачите оставам в плен.
/”Затворена душа”/.
Книгата на Емилия Николова иматполифонично въздействие , защото към ефекта от музиката на стиха се добавят ефектите от живописта и вътрешната динамика на стиховете. Още повече, че Емилия не се опитва да стряска с някакъв нов тематичен свят, а гравитира около познатите емоционални центрове като морето и родния Бургас, но върши това това със сетивата и на художник, и на поет.
Стихотворенията на Розалия Лефеджийска продължават да очертават нежните хоризонти , изникнали под перото на Емилия Николова. Удивителното е, че и при нея те са нарисувани с опияняващите графити на любовното чувство. Така книгата постига едно идейно-тематично единство, което , бивайки често трудно постижимо за сборник на един автор , още по-често е абсолютно невъзможно за съавторска книга.Тук , обаче, то е налице. Като че ли един и същ автор с две лица е писал първо стиховете на Розалия , а после и стиховете на Емилия , като всеки път той е различен и изненадващ за самия себе си. С това творческият тандем умело се изплъзва от основната опасност , която грози творческите колективи – художествено необоснованата стилистична и идейна еклектика. У Лефеджийска любовният порив е поднесен с точни и пестеливи образи , при което тя прилича на виртуоз , който жонглира с пламтящи бухалки, ходейки върху въже. В стихотворението „Разлиствай ме!” яснотата на посланието не пречи сравненията да въздействат със своята имплицитност:
Разлиствай ме, не ме жали!... Додето
до теб ЦЪФТЯ, аз цяла твоя ще съм,
виж...
Сега е времето да сбъднем свое лято,
а този свят сезоните да си реди.
/”Разлиствай ме!”/
Същата парадигма се наблюдава и в стихотворението „Единствено” , в което обектът на нежното чувство превръща женския лирически герой последователно в светлина , огън и цвете:
Защото теб те има, аз летя
и целият ми свят е тъй неземен...
От всичко ме залива светлина...
и само светлина извира в мене.
Защото теб те има,аз горя
и този свят е толкова магичен...
Отдавна и листенца не броя,
единствено... единствено ОБИЧАМ.
Защото теб те има, аз цъфтя...
През тази есен пролет в мен донесе
С усмивка всичко счупено събра
и някак този свят е по-ЧУДЕСЕН.
/”Единствено”/
С ефирна лекота е предадено любовното настроение в стихотворението „Ти така”. Поетесата грациозно употребява непряко преходни глаголи като пряко преходни , при което тази преднамерена стилистична небрежност усилва ведрото настроение , породено от споделената обич:
ТИ така ме усмихна...
ТИ така ме изгря...
ТИ така ме разлисти...
ТИ ме имаш така.
/”Ти така”/
В други случаи думите въздействат не само със своя смисъл, но и със своята динамика . Читателят чете или чува тяхната фонетика и сякаш фонетиката,а не семантиката се явява носител на тяхното значение. Ето как магнетично въздействат думите в стихотворението „Просто ...съвършено”. Любопитното е, че въпреки неточното силаботоническо стихосложение творбата се възприема така, както се възприема музкално произведение:
Ти си просто... ранимо „момче“.
Аз съм просто... един малък хаос.
Тъй космично света ми превзе
и ме гмурна във друга реалност.
Пренаписа „световния“ ред
и изтри от душата ми тъмното...
Подари ми „очи“ за напред
и ме пусна във теб да се сбъдвам.
/”Просто... съвършено”/
За неизбродните селения на човешката природа става дума в стихотворението „Познаваш ме?!”. На помощ тук отново идва типичната за Лефеджийска пряко преходна употреба на непреходни глаголи. Лирическият герой , който съвпада с поетесата, твърди :
Познаваш ме?!... О не...
Не си помисляй...
Дори и аз не бих могла да се разкажа.
Едно пътуване съм в свят на недомислие...
Една мечта, разлята по паважа.
Една луна... родена да е слънце...
Една дъга в намръщено небе.
Покълнало в пустиня мъртва зрънце.
Една вълна... в нетрепващо море.
/”Познаваш ме?!”/.
Прави впечатление, че лирическият герой гледа не винаги така опростено на любовта както в творбата „Ти така”.Тя не винаги е израз на спонтанно породено душевно състояние, а е също и съзнателно търсен спасителен бряг, който дава живот:
Живей, измислице, Любов,
все тъй безумна и прекрасна,
и ослепителна, и неподвластна..,
примамвай ни със тайнствен зов!
Живей, измислице, Любов,
все тъй пленително опасна!
Влудявай нашия покой,
отровна даже!
И до болка страстна!
/”Живей, измислице Любов!”/
Но венецът на това по философски мъдро отношение към любовта е стихотворението „И студена”. В него съмнението за първоизточника на духовното възраждане на лирическия герой звучи със силата на захвърлен в лицето на читателя риторичен въпрос, чийто отговор зашеметява със своята яснота:
Тъй си трудна, Любов, и прекрасна,
тъй погубващо в мене пълзиш...
И искрици запалваш неясни.
Тъй отчаяно сладко болиш...
Тъй те искам...! От теб уморена...
И студена... ми спираш дъхът.
И от мен ли, не знам, си родена...
или раждаш ме ти всеки път.
/”И студена”/.
В историята на световната литература има не един художник, изкушен и от платното, и от белия лист. Съществуват такива примери и в родната литература. Особено любопитен е случаят с френския художник и поет Пол Кле.Считан дълго за дребен художник, днес Кле е признат за един от най-големите художници на 20-ти век.За нас той е една загадка.Роден е през 1879 година, което ще рече, че е от поколението на Пикасо, Брак, Дьорен и Лежер. След почти цяла вечност забвение, името му става известно за пръв път през 1925 година, когато участва в първата сюрреалистична изложба.Най-интригуващото , обаче, е това, че преди да се посвети на рисуването, той дълго време се колебае между поезията, музиката и живописта.
Аз не се наемам да гадая коя от двете стихии у Розалия Лефеджийска и Емилия Николова ще надделее. Зная само, че и те подобно на Пол Кле ще бъдат осъдени на вечна борба между своите две и дори три същности, на своите два или дори три таланта. Ние знаем, че няма да им бъде леко, но тъкмо в това благословено стълкновение се крие неповторимостта на тяхната изразна сила.
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-…/60-stanislav-marashki