НАДЕЖДА РАДЕВА, „НЕ ЖЕНА”- поезия, 2014

18.11.2014 г., читалище „Ангел Кънчев”

Рецензия от Татяна Живкова - Жива

Любовта в женската душа е най-примамливата земна съблазън, най-сладкото, но и най-опасното изкушение за лирическата героиня от поетическата книга „НЕ ЖЕНА” на НАДЕЖДА РАДЕВА.

Защото мъжката територия на най-силното предизвикателство да се постигне абсолютна себереализация и цялостност е бойното поле – там крайната победа или поражението до смърт създават от мъжете вечни символи на слава.

А с ренесансовата ненаситност и безпределието на любовното си чувство жената вечно съгражда битието си на НЕ ЖЕНА – отвъд класическите образци Ева, Клеопатра, Жулиета, отвъд познатите роли на любима, съпруга, майка, стопанка на дома, пазителка на родовата памет – за да бъде ОЩЕ жена, ПОВЕЧЕ жена, и ДРУГА жена.

С всяка любовна раздяла и болка, които изстрадва и надмогва, лирическата героиня на Надежда Радева повишава чувствителността на сетивата си и познава нови измерения на своята нежна сила; отваря нови простори за активно общуване с други светове. Така укрепва вярата си, че всъщност самата й природа, както и самата й любов, са белязани от отрицанието НЕ: НЕизживени никога докрай, НЕнаситени на живот, НЕограничавани от никого и нищо, НЕспирни в преобразяванията си: от умирането на една емоционална връзка до възкръсването на нова...

Тъкмо разбирането и изживяването на тази същност на жената да пътешества с неустоим порив из любовните си вселени, изкушена от предизвикателството да познае всяка тръпка, всеки нюанс на чувството, са мотивирали избора на поетесата за композиционен проект на стихосбирката, включващ три лирически цикъла:”ЛЮБОВ НЕ ОСТАНА”, „ДОСТАТЪЧНО ЩАСТИЕ”, „СТИХИЯТА ЛЮБОВ”.

В „ЛЮБОВ НЕ ОСТАНА” болката „след любовта” е непоносима – отново и отново жената отбира от спомените си погледи, жестове, целувки, преживени страсти, обикнати места и ситуации, споделяни само с Него, Единствения. Подзаглавието на цикъла е „Любовна лирика”, понеже душевните болки на жената, когато свърши любовта, обхващат всичкото й време и цялото й пространство между живот с любимия и смърт без него. Според Оскар Уайлд една жена никога не може да приеме факта, че любовта е свършила, че любовната връзка е изчерпана. Като преповтаря всички преживени мигове в наболялата си душа, лирическата героиня на Надежда Радева от първия цикъл като че ли потвърждава този афоризъм. Тя сякаш изрича заклинания, чрез които да си върне любовта и любимия – стихът е фрагментиран в непрекъснато повтаряни констатации или в емоционални изблици, защото жената търси в реалностите опори за сриващата се вселена в себе си: „отново съм жива...но още съм жива...”; „Отдавна купих зимни чехли... Аз зная – ти ме чакаш също... да знаеш – има ме!...И чехли съм ти купила, любими”. Струва й се абсурдно, че светът от двама вече не съществува – нали тя е участвала в изграждането на този свят с неистовото желание за абсолютно споделяне, за пълно обсебване и сливане, с цялото си женско АЗ! Без обичания мъж й е толкова трудно да идентифицира себе си, както и да повярва, че за него може би не е било същото. Но затварянето в смаленото пространство на женската самотност и страхът от слабост, изчерпаност, нецялостност са вече нейните първи опити да приеме точно ТАЗИ любов като минало. И понеже поривът към преоткриване, към прераждане чрез любовното чувство е естествено заложен в женската природа, дори в най-болезнените си видения при нечаканата и немислима раздяла лирическата героиня на Надежда Радева прави своите „пробиви”, своите „прозрения” за нестихващите си копнежи да изживее още и още, да се научи да обича без любимия. От сълзите си, „с постоянството на влюбено дете”, тя се опитва дъжда да събере и да полее отминалата си страстна любов – „самотно цвете без подкрепа”, да й даде шанс за нов живот – нали с женската си интуиция усеща, че няма как нежната сила, която носи в себе си, да е изчерпана докрай: „има нещо раняващо истинско/опияняващо цветно/отвъд мене...” Тя започва да си задава въпроси, да открива акцентите в предишния живот с любимия – в лирическите текстове това движение към преосмисляне на приключилата съдбовна (както я възприема лирическата героиня) връзка е означено с многото обособявания в скоби или с подчертаване чрез различен шрифт, а неравномерните пулсации на болката нарушават ритъма на сърцето – и на стиха:

И утихнаха в сърцето ми камбаните

(Кой ги знай дали въобще ги има?!)...

...никога/ не съм била така (в нощта)....

Преди... тази любов,...и отхвърлена още боли...

Сега... А лятото продължава в безконечна стихия...

...Утре?... ще запаля цигара/(даже и да не пуша)...

Любов? За какво е - /(и спомени даже не са ми нужни).

Тъкмо свръхпреживяването на любовната болка пречиства женската душа от всичко предишно, тренира женските сетива да търсят отвъд познатата роля на жена, останала без любимия си мъж: „...душата е цяла/ дори не боли,/...когато оттук той си тръгва.../Любов не остана за третия мъж,/ а другите двама как пиха от нея.../ А в мене е чисто.” И все по-близо е до откритието си, че самата любов, в безкрайните й превъплъщения, е всичко, което й е нужно, за да бъде НЕ само една жена.

Затова вторият лирически цикъл, следвайки логиката на женските преживявания „след любовта”, е озаглавен „ДОСТАТЪЧНО ЩАСТИЕ”, с подзаглавие „Стихове”.

Изстрадала познанието за безграничните възможности на нежната си сила – любовта (щом я е извела отвъд болката!), лирическата героиня продължава своето пътуване към друго Аз, себеотричайки се в ролята си на страдаща жена.

Шестте насоки в това пътуване(въплътени в 6 лирически текста) са обединени в първото стихотворение от цикъла – „НЕ ЖЕНА”. Мотото „Стоенето до мъртъвците ни придава важност” и посвещението „На Теб” допълват новооткритията на жената за вечния смисъл на нейното съществуване. Откритието й, че притежава неизчерпаема сила, за да понесе уж непоносимата болка поради безвъзвратността на всичко до смърт изживяно. Откритието, че има смелостта да пренесе в своето време и пространство само това, което я провокира да продължи, но без болката. Откритието, че й е дадена дарбата да трансформира любовта си в нов порив към активно общуване с други светове – в себе си и извън себе си. Тъкмо цялата тази природна енергия, естествено присъща на жената, осмисля битието й на НЕ ЖЕНА, оттласквайки я от предишното й Аз и водещо я в незнайни и необятни духовни простори. Щом са се появили леката насмешка и ироничният апостроф в чувството й към мъжа, сложил край на любовната връзка, значи жената е успяла да надмогне и него, и самата себе си като неделима част от неговия строго оконтурен и нареден свят: „..грешките не ни пускат...Стоим на прага и се чувстваме важни(!)”. Вглеждайки се сега, с очите на необичана, в боготворения преди мъж, тя с изумление установява, че и нейните чувства не са вече същите - тогава разбира защо той не е издържал на женската й вселюбов: „Изследовател ли си или мъж,/ който иска да бъде обичан?... Ето така се печели любов....Всички задълбочени анализи са досадни(на жените)...”, „Ти не си от мъжете, които се влюбват до лудост./ Ти си от тези, които обичат веднъж...”; „Всеки щрих, несъвършено създаден, те впечатлява,/ но ТОВА не съм аз!...Аз съм твойта сила нежна-позволи си да я имаш... Ако имаш сили да понесеш – НЕ ЖЕНА – твоята нежност ще бъда!”

Жената не е само това, което с мъжките си сетива любимият й възприема като единствена реалност. През женската душа минава „пеперуденото” време на любовта – „миг по миг”, „час по час” – „чак до сетния час” – и в нея, както във непрекъснато променящата се природа, „няма вечни сезони”. В света на жената, красив със своето невероятно разнообразие и вихрено многопосочие, „Никога нищо не си отива докрай, никога нищо не свършва”: нито един мъж, нито една любов, нито една болка, нито един върховен миг любовно единение... Великолепен художествен образ въплъщава тази изстрадана истина: „жадувайки все пърхаме с крилца/ като жена, която чака някого, / като обичаща жена.”

Влюбеността е естественото състояние на лирическата героиня и в него тя намира обяснение защо е толкова ненаситна за насладите, които й носят обвързаностите с хората и с нещата, които обича. Дори когато те са жестоко кратки, дори когато си отиват завинаги – „да благодарим, че ги е имало” – или: били са й „достатъчно”, за да се отворят по-широко нейните женски сетива към други любови и други човешки вселени... Към „полудата” от стихове тежки, с които своя живот пресътворява, към знаците на надеждата, която я мами с обещание да заобича повече себе си, деня си, работата си; към щастливото усещане, че отново живее пълноценно; към устрема й пак да се сражава с вятърни мелници; към живата частичка плът, която вече носи в себе си – изворче, и трепет, и нежност; към слънцето и небето, „розовеещо вечер/ като резен от диня”; към всяка издишана частичка живот – Божи дъх, и молитва, и обич... И към свободата да лети като птицавсе по-нагоре и по-нагоре в светлината....

За жената от цикъла „ДОСТАТЪЧНО ЩАСТИЕ” любовното чувство се оказва по-силно от болката, която самото то е предизвикало – и тъкмо с тази преболяна любов тя продължава живота си - по-пълноценен, по-пъстър, по–динамичен...

Затова текстовете от ІІ-та лирическа част са метафорично по-богати, наситени с прекрасни образи на чувствата, а съобразно художествената логика обемните поетически пространства постепенно преминават в по-кратките, „онлайн стихове” и накрая – в хайку, което синтезира в тристишия и четиристишия изстраданото себепознание на жената:

Прегръщаш ме... Наужким ти –

прегръща ме луната,

а ръцете й са моите.

Поантата на този цикъл съдържа най-съкровеното прозрение на лирическата героиня – само жената, познала майчинската обич, има силата да ражда живот и да възражда живота. Понеже всяка жена е майка на всички хора и на всички неща от битието на света, с всяка свое докосване до тях тя ги зарежда с вяра, с надежда, с любов.... Любов необятна, несвършваща, в най-красивите й прояви – като нежност, като милост, като подкрепа, като щастлива болка, като извор на екзистенциална мощ за нови сътворения през всичките ни житейски сезони.

В „Достатъчно щастие”:„Очарованието на утрото е в това – / Да има ръка да те буди/ с докосване, на каквото/ само майките са способни.”

В „Реквием”: „Аз те чаках, мамо,/ аз те чаках, а Животът/ лепнеше по устните ми – пиех.../Аз...от обич вярвах, майко,/ и те чаках... / А напролет вятърът разбърка всичко./ Вятърът отпуши сетивата ми.../ и света в сърцето ми взриви...”

В пътуването към себе си през необятни духовни пространства лирическата героиня на Надежда Радева постига поредния си образ на „НЕ ЖЕНА”, съграден от „стихията любов”: СЕГА (и засега!) тя е много по-зряла, много по-обичаща и прощаваща, много по-вярваща в съзидателните си сили. Неслучайно подзаглавието на последния лирически цикъл „СТИХИЯТА ЛЮБОВ” е „Избрани стихове”. Жената вече се е научила да прави своите избори и смело се поддава на изкушението да досътворява – едносъщна с природната животворна енергия – други свои лица и същности, други човешки пространства. Вече е овладяла отдадеността си на предишното изкушение – да умре от любов. Обичта, от която тя все е бягала, от страх, че няма да понесе смъртната любовна болка, е всъщност нейното спасение от себезатварянето в един-единствен свой образ, в един-единствен, макар и прекрасен, свят от двама: „На колене/ даже да бъда/ пред теб,/ моя любов,/ ще се събудя/ най-после друга...”

Прозряла, че всяко нейно любовно преживяване е само миг от вечната й себереализация, жената с опияняваща радост възвестява откритието си: тя е открила свободата си да бъде и друга, НЕ предишната, НЕ онази, която се е страхувала да каже „Сбогом” на една докрай осъществена любов. Новите емоции променят стихотворната ритмика, лирическият текст става много „по-раздвижен” дори графично и пунктуационно. Ако в калейдоскопа на спомените „след любовта” лирическата героиня беше безсилна да се справи с неспирното пренареждане на шарените стъкълца от радпадащия се от безлюбовие свят и болката й избликваше при всеки опит да се „подреди” стиха, сега вече самата тя е стихията на живота, тя „пренарежда” вселенското му пространство и е много по-категорична, по-уверена.

Това ще си ти...

...Ще се отдалечавам от тебе – все повече –

докато стъпя на друга планета...

Разлюбена ще те видя отгоре –

нищожен...малък...

Това ще си ти. Отдалече. От твърде далеч –

отвън сърцето ми...

Сбогом.

Пътеката виждам

и Млечният път е пред мен...

защото:

най-сетне ще трябва да стигна

до себе си.

Жената, осъзнала безкрайността на сътворяващите възможности на любовните си чувства, милостиво споделя с мъжа най-важната постигната от нея истина: нито животът, нито човекът, нито времето, нито любовта, нито болката са константни реалности. Битието трябва да се преживява както любовта в женската душа – всеки следващ миг покълва от предишния и се ражда по-прекрасен отпреди – като дъх , флуид, слънчев лъч, безсънна луна, крило на птица, песен и гларусен шепот, цвят от люляк; като чат дори и снимка, и цял филм от мигове... Ако всичко ти говори, изживей мига и в неговите страстни следи направи новите си стъпки накъдето те води любовта, защото...”нищо няма след теб”, защото в женския портрет художникът винаги би трябвало да оставя „малко празно” – „за някоя следваща обич...” Ето как и кога жената разбира, че любовта й с един мъж е отминала – когато той престане да споделя нейния невероятно шарен свят, посивяващ и обезличен от неразбирането на любимия, от мълчащата му душа, неспособна да откликне на радостното опиянение от самото съществуване: „Тогава разбрах, че е минала есен./ А ти мълчеше.../ опожарих нетленното, бях самодива,/ чиято обич ти не би побрал.”

Такава любов, на която е способна лирическата героиня на Надежда Радева, не може да остане свита в мрака на болката – тя се разпилява стихийносладостно в неизброими думи, жестове, мимолетни отражения в широко отворените за светлината очи... Женското сърцето помъдрява от преживяното и отваря нови простори за копнежа по още невидяното, още необичаното, още непостигнатото:

Отново съм при теб – щастлива,

че обичам сините ти рамене,

опънати в безкрая, към недостижимото... („Спомен за море”)

Така, давайки свобода на желанието си не закриляна да е под силното рамо на мъжа, а окрилена, опряла своето рамо до неговото, жената от поетическата книга на Надежда Радева познава наново видимото и невидимото свое чрез тази щастлива безкрайност, наречена „любов” и „не жена”: „Тъй да осъмна – свободна, незнаеща,/ че сезонът се свършва и плажът...”; „Любов ли? Рай ли? Бих повторила/ целувки страстни, но ми стига,/ че с тебе изгрева дочаках.../ че с теб започва/ денят, за който съм мечтала.”

Всеки свой ден жената започва с порива си да открие оня единствен мъж, чиято любов ще й бъде достатъчна, за да постигне своята цялостност и завършеност. Ала всяка изстрадана любов я убеждава, че такъв мъж просто не съществува, той е „сянка измислена...не истина”. Въпреки това героинята от поетическата книга вярва, че за нейната обич няма невъзможни неща: „но те търсех и търсех/ непрестанно, защото/ н е п р е с т а н н о т о беше/ утеха в живота ми.” То е и нейната женска същност – понеже ако бъде позицирана само в пространството на дома и възприемана единствено с познатите си роли като негов символ, тя губи свободата си да бъде безброй други жени.

Към себеограничението на мъжа, когото обича, тя се отнася вече с разбиране (надмогнала е разочарованието и обидата си) и с всемилосърдие – докато той е „вледенен отвсякъде”, вътре в нея „се е свряло кокиче”. И тази чиста нежна сила любов мотивира и активира поривите й да търси срещи с него, та когато ожаднее, да го напие „с женското си още”. Дори когато се изчерпят любовните чувства между двамата, „когато свърши любовта”, жената няма както преди да се затвори сама и нещастна в болката си, а ще разпръсне красивите вселени от обич в себе си на хиляди страни, за да провъзгласи истината, че вечната любов не е веднъж завинаги съграден свят от двама, а активно преоткриване на своите и чужди светове. Във всичките варианти, нюанси, измерения на любовното си чувство жената се реализира абсолютно и винаги СЕГА, в този миг – едно чудесно съзвучие между мъдростта на чувствата, постигната от жената в книгата на Надежда Радева, и настойчивия зов към Мъжа в поезията на Блага Димитрова: „Обичай ме сега,/ когато те обичам,/ когато твоя съм,/ обичай ме, зови ме,/ сега простри ръце,/ когато ще дотичам,/ че утре ще е късно/ и непоправимо.”

Самата тя познала неземната сладост на най-здравата обвързаност – майчинската обич, героинята от „НЕ ЖЕНА” си запазва свободата да бъде различна във всяка своя изява на това си чувство: „Понякога ме е страх / как ще я съхраня.../ Зная, че по-късно няма да е така/ Не си мисля за утре,/ днес я обичам/ и днес й се моля да грее,/ да радва очите ми.”(„Звезда”, На дъщеря ми).

Мъдростта е тъжна, когато е постижение на мъжкото познание. Но жената помъдрява със сърцето си и потвърждава своята вечност чрез любовните преображения в битието си на НЕ ЖЕНА. Тя познава природата на чувствата, чиято красота е тъкмо в непрекъснатото им раждане – умиране - и раждане отново... Затова не се опитва да удължи мъчително отминаващия любовен миг, а приема невъзвратимостта му с разбиране и със смирение. Макар че й се иска, много й се иска да бъде някогашното момиче, усетило за първи път тръпката от докосването с мъжките устни: „Как искам... да приседна/ сама до теб...и вечността/ додето дойде времето за тръгване./ Да те запомня с първите ти устни/ да ме изпратиш с тях.” И: „Любовта на живот и на смърт.../ просто мина./ И аз не съм същата -/Олтарната чиста икона./ Не съм.”

Едно невероятно постижение в съвременната българска поезия е този образ на вечната НЕ ЖЕНА на Надежда Радева тъкмо с тази нейна изключителна емоционална устойчивост, овладяна поривност и смиреност. Дори в стиховете на Ваня Петкова от стихосбирката „Грешница” има повече горчивина и неудовлетвореност от обречеността на жената да се променя непрекъснато:”Аз искам да си спомня любовта,/ като дете когато си играеше./ Но тя се смее в пръстите на клоните/ със смях зелен на истинска жена/ и белите й зъби са излъскани/ от многото целувки на нощта.” А и с цената на тъгата си по изгубената свежест на сетивата и заради неизпълнимостта на всичките си желания, лирическата героиня на Надежда Радева е готова да плати за свободата да бъде ВСЕ повече ЖЕНА, ОЩЕ повече ЖЕНА. Всичко, което е била преди – то само й дава увереността, че МОЖЕ и ОБИЧА изцяло, завинаги...

Последното стихотворение в книгата е средоточие на всички вълнения, болки, мечти, които изстрадва една НЕ ЖЕНА. Стихията любов преминава през женската душа, изпълва я цялата, пречиства я, подготвя я за следващото пролетно възраждане: „Не любов,/ а ураган.../ НЕ, ЛЮБОВ.” Изкушението, което преоткрива и пресътворява човешките светове...

 

 

 

 

"Не жена", поезия, 2014 г., Надежда Радева - автор

Издателство„Народно читалище Даскал Петър Иванов”

гр. Стара загора

 

 

 

 

 

 

 

 

 

http://svobodenpisatel.org/…/201…/344-tatyana-zhivkova-zhiva