КРИТИКА ЗА РОМАНА „СТУДЕНТЪТ”

 Като белетрист Йордан Василев има своя определена тема, която разработва в четири прозаични книги – „Исус днес… ако ходеше по земята”, „Синята раса”, „Блокът” и сега – в най-новата си – „Студентът”. Това е темата за живота на личността по времето на социализма – живота на личността под наблюдението на силите на Държавна сигурност, живота на личността, скована от нравствени схеми, идеологически забрани и цензурирана себеизява. И в четирите си книги Йордан Василев не търси да изрази някакво средно отношение към този период на живот на българина: той определено го отрича, определено го смята за гибелен отрязък от историческия му живот в съвременността. Сигурно ако авторът беше по-възрастен, щяхме да го обвиним в известна конюнктурност към сегашната отрицателна еуфория по онова време. Но в случая го спасява младостта му (роден е през 1973 година), която младост настройва своя оптически ъгъл в единен хор спрямо процесите при социализма. Появиха се много книги и изследвания на млади автори, които дават единна сатирично-гротескна картина на това време, несъумявайки да съзрат и някои ценности, които все пак са доказателство за съхранение жилавостта и устойчивостта на българския характер в условията на тоталитарна държава.

С появата на четвъртата си книга „Студентът” Йордан Василев затваря в един кръг тематичната атмосфера на досегашните си прозаични книги – а може би тя се явява и последната от една замислена четирилогия? Затова много ми е интересно как би прозвучал белетристичният талант на автора в творба с друго тематично измерение, изследваща друго историческо време, герои в друга екзистенциална ситуация?

"Студентът” още един път потвърждава белетристичния дар на Йордан Василев, умението му да гради концептуално-интелектуална структура на романите си, умение да извежда метафорично-символичен образ на дадено историческо време, показвайки в него негативните нравствени закони. Сюжетно книгата разкрива битуването на главния герой Йосиф Давидов като студент (от началото на следването му до завършването му) и наблюдението и манипулирането на това образование от службите на Държавна сигурност. Студентът е наблюдаван от органите на сигурността, които правят своеобразен опит да умъртвят крилата на свободна изява на личността. Те искат да я формират по „свой образ и подобие”. Затова наред с проявите му в студентското ежедневие виждаме Йосиф и сред стените на психиатричната клиника, обладан от манията на чуващи звуци, които дяволски го направляват. Метафората на идеологическата „програма” спрямо живота на личността е изведена категорично и последователно в хода на действието. В това отношение романите на Йордан Василев напомнят атмосферата на Оруеловия „1984”.

За разлика, обаче, от „Блокът”,където бе предаден животът на друг млад герой, тук студентският живот на Йосиф Давидов и връзките му с органите е проследен рационално-хладно, наподобяващо сухо статистическо изследване. В „Блокът” имаше много разтърсващи моменти в съдбовните преживявания на главния персонаж, тук психологическото натоварване и поставяне в условията на нервна криза и психологическа шизофрения от службите към личността на Йосиф върви педантично-еднообразно като прозаичен разказ. Той наподобява метроном, който ритмично отчита ситуациите на героя, но който метроном остава безучастен към емоционалните му реакции. Оттам и при четенето на романа не може да се породи вълнение у читателя от депресивните състояния, в които изпада Студентът. Оставаме хладни към съдбата му, защото атмосферата на битие на героя е пресъздадена повече като описание на стоицизма на героя да устои на всичките капани, които му поставят шефовете от Държавна сигурност – генерал Победоносцев и майор Лисичков.

Романът изобилства с доста герои, обкръжаващи Йосиф Давидов – от неговата майка през момичетата на любовните му увлечения до преподавателите от Университета и членовете на Адвентната църква. Но тяхното включване в кръга на взаимоотношения с Йосиф е белязано не толкова с драматичност, колкото с показване устойчивостта на героя да устои на всякакви опити да се пречупи заложената му свободолюбивост в природата му. Останалите герои са своеобразна мрежа, в която се оплита Йосиф Давидов и който трябва да преодолява и нейната притегателна сила, в различен нравствен и духовен план, за да запази своята личностна идентичност. От тези образи най-силен е образът на Мила, майката, съпровождаща го трогателно-загрижена през всичките му перипетии по време на следването му.

Студентският живот, образите на преподавателите са предадени твърде едностранчиво: това са хора, които възпитават и преподават равнодушно, механично, без нужната страст. Съмнявам се, че това е най-истинският лик на преподавателите от висшите училища в онова време, в колкото и грехове да ги обвиняваме днес.

Финалът на книгата звучи така: „Младият мъж си мислеше: Аз победих! – Ще видим, ще видим, приказваше си генерал Победоносцев”. Твърде „отворен” е този финал, който сякаш обобщава, че историята на Йосиф Давидов е една вечна история за борбата на личността срещу опитите за нейното формиране, конструиране, моделиране от органите на всяка тоталитарна власт, без значение как се нарича тя. И именно в този финал някак неусетно за самите себе си въздъхваме, че един герой е устоял на опитите да се изманипулира животът му, съдбата му, личността му.

Младият белетрист Йордан Василев прибавя с новата си книга „Студентът” още един път опит да изследваме преживяното в нашето близко минало. Въпросът, който обаче поражда тя, е как правим това изследване, специално в литературата – с развълнувана публицистична страст или с хладна историческа дисекция. Мисля си, че за литературата е за предпочитане първото.

http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/311-krum-gergitzov