Думите в новата поетическа книга на Александрина Шаханова "С дъх на есен" са съзрявали с естествения ритъм на живота - тръпнели са оскрежени в мразовитите му дни, разцъфвали са с пролетните му аромати и надежди, пиели са слънчеви страсти от неговото пъстро лято...
Така са постигнали своята есенна зряла хубост в лирическия свят на Александрина Шаханова сега, когато са станали толкова силни с мъдростта, че животът е непрекъснато сбогуване с нещо, но и непрекъснато възраждане на надеждите за следващите зими, пролети, лета...
В ранната си есен думите на поетесата все още са съхранили своите летни багри, все още намират утешение за мъката си по безвъзвратно отминалите скъпи хора в онзи хубав слънчев свят, който са преживели заедно с тях...
Все още тъжната безответна красота на есента е само предчувствие за времето, когато осъзнаваме, че никога вече няма да бъде същото, че никога вече няма да бъдем същите...
Образното слово на зрялата есен обглежда спомените, загубили яркостта на чувствата, и натежава с безпощадната яснота на мисълта, че трябва по-мъдро да обичаме, по-мъдро да се разделяме... и по-мъдри да очакваме своята поредна зима...
Поетическата реч на най-късната есен притежава изчистената образност на белите зимни пространства на душата, под които тя сънува сладките си пролетни съновидения за новото тържество на живота...
Словото "с дъх на есен" на Александрина Шаханова открива друго прекрасно безпределие на любовта и на мъката от вечните сбогувания с нещо и някого - то ни зарежда с нови просветления и надежди за обичаните светове...
СОНЕТ
Една тревичка, нежна и зелена,
яви се неочаквано пред мен.
Погалих я с ръка, а тя, смутена,
погледна ме със поглед запленен.
Какво очакваше от мен? Не зная.
Нов жест на нежност и любов?
Макар незабележима, тя е
родена под небесния покров
да гледа слънцето как денем грее,
как птиците на воля си летят,
как плодовете земни зреят
и колко хубав е светът!
Една тревичка, нежна и зелена...
И тя частица от Вселената!
ЕЛЕГИЧНО
Ти пак си на път, а аз - пак сама.
Отново сама в многолюдния град.
Край мен коли-каравани летят -
летят надалече от жегата-ад.
Денят ми жадува за ведрина,
за тихо море и освежителен бриз.
Нощта ми сънува зеленина
и шум на поточе в планинската вис.
Но ти си на път. Далече от мен.
Дали ще се върнеш навреме?
Отива си лятото - ден подир ден
частица живот ни отнема.
ПРОЩАВАНЕ С ЛЯТОТО
Небето е все още ведро, синьо.
Земята е все още неизстинала.
Дърветата са вече пременени.
Пътеките към Дунава - незаличени.
Не бойте се, хора!
Минете на Острова!
Пътеката плитка е все още до там.
Водата е хладна,
но чиста и бистра -
до коленете ми голи достига едвам...
Отсреща брегът е обагрен във есенно -
във жълто-зелено, в ръждивочервено...
На Острова безлюден съм сама!
И няма врява, няма шум -
благословена тишина!
Един рибар се появи и хвърли стръв наблизо,
а по-нататък и нудист в реката гол навлиза.
Далече някъде пред мен и яхта се белее...
Но не за мен... Не за мен!
Поне едно платно, уви,
не виждам да се червенее...
Довиждане, слънце! Довиждане, лято!
Не вярвам... , не искам да сте последни!
Из дадената за печат поетична сбирка "С ДЪХ НА ЕСЕН"
Редактор: Татяна Живкова
Художник: Огнян Балканджиев
Техн. редактор: Надежда Радева
Издателство: "Силоампрес", Русе
