или лирическите миниатюри на Йордан Василев в книгата му „По Божия път“, представена на 15 ноември 2022 г., РБ “Любен Каравелов” – гр. Русе

Ако в Откровение на св. Йоан Богослов любовта е моралният императив на Сътворението и Възкресението, в лирическите откровения от “По Божия път” на Йордан Василев тя е небесна милост за всеки от човеците, във всичките ѝ измерения. Любовните преживявания – красивият измерител на вярата в естетическите им вариации на плътски реалности и духовно-нравствени извисявания, изграждат миниатюрни поетически съкровения. Емоционалното мигновение се ражда пролетно спонтанно, удовлетворява се в множество житейски ситуации с различни степени на наслада – и закономерно утихва в есенната зрялост. Но се възражда и в ледения зимен миг, защото любовното чувство е органично присъщо на човешката природа.

Вярата в калейдоскопично съзидателната сила на любовта предполага лирическото преливане на всички нива в и между любовните фрагменти: словозвучене, образна визия; конкретизация и символно обобщена абстрактност във времево-пространствените художествени измерения. Следвайки пътя на емоционалното познание, авторът структурира текстовите фрагменти в единен хармонично звучащ лирически текст, въпреки очакваните паузи между графично обособените сакрални седем части. Техните заглавия не са тематични акценти, а екзистенциално ориентирани приливи и отливи на чувствата, открития на истини, горчиви или възторжени нравствени оценки по Божия път на любовта: “Любовно”, “Опера”, “С очакване”, “Реквием”, “Любов като напръстник”, “След края на света” и “Моята вяра”.

Друго творческо постижение на поета е изчистената словесна визия, чийто лаконизъм означава пребогато смислово и емоционално съдържание. Текстовата органичност не е само художествен продукт на интуицията на таланта. Тя е изтъкана от прозрения, отгласи, рефлексии, интерпретации, ненатрапчиви асоциации – пресътворени художествени факти – неизброими в културния информационен обем у автора, изграден върху лирическата територия от славословия за любовта. Деликатно насочван от поета, читателят преоткрива по Божия път мистичното любовно упоение на естетската лирика, нежно сладострастните и природно зрими образи на любовта в лириката на Сафо, библейски възторжено-нравствените внушения от Соломоновата “Песен на песните”; любовта-магия, чудо; мъдрост и религия на сърцето в стихове на съвременни поети.

Авторът на любовните миниатюри улавя и пресъздава звученето на влюбените гласове на всякакви земни създания, търсещи Божия път; въплътени и позицирани в лирическите субекти: АЗ (мъжът) и ТИ или Тя (жената), ТЕ (юноша и девойка; майка, баща и син от човешката Света Троица, социално-нравставени типажи, библейски и други културни персонажи – символни и конкретно житейски). Лирическият говорител във всичките му образни превъплъщения не провокира читателя да се идентифицира с него, а непринудено го увлича в съкровено преживяване на човешкия опит по Божия път.

Поетическият талант на Й. Василев обвързва, често оксиморонно, реалността на безлюбовно осакатения битиен свят със сияйната прозирност на святото чувство в естествения ритъм на едно “вечно сегашно време”; в едно пространство с конкретни топоси, ситуиращи любовните истории, но отвеждащи ги към обобщителното безкрайно “навсякъде по земните и небесните пътища”.

Любовните псалмопения в “По Божия път” внушават молитвеното упоение на всеки човешки дъх живот. Затова текстовите части не са обозначени с паузи (пунктуационно и графически), нито с акцентите на главните букви. Поетът талантливо избира за всички земни превъплъщения на Божията вселюбов съответстващите им композиционно-структурни, езиково-стилови, ритмопораждащи интонационни средства.
В “Любовно” насища природно-човешко-небесното пространство със свежа пъстрота, смирено бликаща радост и наслада – само с един трепет на пролетно раждащата любов с детайл, дълбинно многоизмерим за физическите и духовни сетива.

В “Опера” променената тоналност лирически е изразена с по-голям езиков обем, с метафорично обилие, с по-категоричен оксиморонен език. Прозрението за краткостта на земния път и вечността на Божия път чрез любовта се интерпретират различно в третата част – “С очакване”: непостигнал земната проекция на любовта: триединството майка-баща-син, лирическият субект очаква небесно благословение отвъд смъртта. И съвсем непринудено скръбните интонации се пренасят в “Реквием”. В стила на “Плач Йеремиев” сърцето открива покаянието като спасение от несподелената си и безплодна мъжка любов. С много реторични въпроси и обръщения изстрадва самопознанието, че неутоленият му копнеж по любов и болките на душата са проекции на собствените му страхове, грехове и вини. Така помъдрява за истините на любовта като абсолютно проявление на вярата и преоткрива магията им в “Любов като напръстник”. С по-смело подчертаване на реторичните въпроси, многократно потвърени с “може би”, с условното наклонение, с акцентиращите означения на главните букви, с паузи (посочени със запетаи и въпросителни), с по-активен диалог между лирическия аз-Бог-читателите авторът разширява границите на земно-битийните и небесно-светите пътища до безкрайност и вечност.

Съпреживявайки всичко това, читателите съвсем естествено приемат духовната мисия на човека в шестата част – “След края на света”: “ще тръгна навътре към себе си/ ще търся правда, любов, щастие”. И както блудният син, лирическият човек на Й. Василев, през трудните пътища на страх, съмнение, въпроси, заблуди, изкупления се завръща към просветлението в своя път – в последната част, “Моята вяра”. Поетическата реч придобива характеристиките на съкровен и смирено тържествен диалог на човека с неговия Бог в една благоговейна близост, а това “раздвижва” лирическите текстове и тонално-интонационно, и словесно-образно, и смислово акцентиращо, и правописно-пунктуационно.

Авторът и неговият лирически Аз откликват със зрелостта на своята любов и вяра на Посланията на апостол Павел да споделят дадената им според дарбите благодат с всички останали хора. Много дарби оползотворява Йордан Василев заради читателите си в “По Божия път”, като откликва талантливо със свръхчувствителните си сетива и духовните си стремления на жестоката битийно бездуховна конкретика в съвременния ни живот. Лирическите вибрации на книгата му прозвънват около едно основно откровение-послание:
Божият път е Любов!

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/24-iordan-vasilev