Истината е като огън – казва Максуел Андерсън – ще изгори всичко, за да бъде видяна.

С това усещане си тръгвам от Фестивала на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“. С наследения спомен за стрелбата на бездарника срещу соколи. Историята обаче, винаги помни полета и онзи, на чийто криле се рее свободата. Дори властта да наложи забрава, документалното кино е нашата неразказана, неофициална история.
Гледайки „1 200 страници болка“, на родения във Варна режисьор Атанас Киряков, в мислите ми се преповтаря пасаж от разказ на Дечо (Неделчо Михайлов): „Какво ще помнят хората за теб? Това, което ти помниш от живота си или това, което те помнят от него (…) Те ще помнят това, което ние ги накараме да помнят, глупако. Ще скрием книгите ти. Никой вече няма да знае за теб.“
Документалната продукция е филм - портрет на Стефан Маринов – писател, физик – дисидент, експериментатор, забележителен иконоборец, имащ смелостта да се опълчи срещу тоталитарния режим. Личност, за която искам да имам памет, за която ще разкажа на децата си. За да знаят, че на свободния човек няма какво да му отнемеш. За съжаление, както казва във филма, един от преподавателите ми във ФЖМК, доц. Георги Лозанов: „ Колкото си по-прост, толкова си по-репресивен“. Но пък, някога, някой успял ли е да загаси неугасимото?
Наследявам този спомен, заедно с всички 1200 страници болка, които струват свободата, почтеността и идеализма.
Усещането, че няма талантлив човек, който да не попадне под прицела на бездарника, се пропива все по-горчиво в мен. Бездарникът (винаги без име) има смазващата сила да мрази непримиримо, защото това, всъщност, е единственото, което владее до съвършенство. Документалното кино е и начин да получиш възмездие, да разкриеш уродливото лице на несправедливостта – често привлекателно облечена с власт, да изобличиш, да излекуваш раните си – така, както го прави Бинка Желязкова с нейните „филми на моралното безпокойство“. Още през лятото на фестивала „Златна роза“ във Варна, проф. Божидар Манов напомни, че през 2023г. отбелязваме 100-годишнина от рождението на първата българска жена - режисьор. За нея, той пише: (…) обречена да носи съдбата си през целия творчески път – от първия забранен филм „Животът си тече тихо“ (1957) до последния „Нощем по покривите“ (1988). За 31 години успява да направи само седем игрални и два документални филма! Защото е изключително самовзискателна и не си позволява компромиси в работата, но и защото филмите й винаги са гледани под лупа от цензурата, която препъва не един проект на „бунтарката Бинка“."
Тя създава филми, отразяващи правдата на живота, защото мълчанието не е нищо друго, освен смърт. Носител е на първата „Златна роза“ от кино фестивала във Варна за филма си „А бяхме млади“. Тя е сред най-влиятелните жени-режисьори в европейското кино. Една от героините й попада в затвор, а надзирателят тържествува над „победата“ си. Той признава, че бъдещето, вероятно, принадлежи на прогресивните й възгледи, но настоящето е в неговата власт и ето, тя е зад решетките. Героинята отговаря с премерен глас: „Въпросът- кой от двама ни е зад решетките – е спорен, другарю.“
Бинка Желязкова разказва тишината.
Поемам на своето „Пътуване към прошката“ на режисьора Ясен Григоров. Разгледана през призмата на „религия“, „политика“, „изкуство“, „възпитание“ и „общество“, прошката намира както хиляди лица, така й липсата на отражение в огледалото. Във филма звучи и големият въпрос, поставен още в Библията: „Колко пъти трябва да простя?“. В отговор на Павел, Христос разказва притчата за стоте таланта. След финала й, в мен остават още питания.
Но не всички въпроси трябва да имат отговор, нали така!?
Под знака на паметта – „Георги Господинов в убежището на времето“. Безкрайно любим, за мен, писател, не мога скрия. Беше едно изгубено лятото на 2018 г., когато ме попита с какво се занимавам. За първи път се престраших да кажа: „Опитвам се да пиша“. Взе книгата от ръцете ми и буквите се извиха в следното: „На Маги. Да пише!“.
Седмица след срещата ни заминах в Македония. Режисьорът, който ни обучава, показа един от филмите си в Poshka Teater. „One more cup of coffee”, по разказа на Георги Господинов. Тогава започнах да пиша писмо.
Гледайки документалната продукция на БНТ, попаднах в неопределеното, смесено време на Господинов. Някъде в неслученото. Да, то ражда тъга, но „тъгата трябва да се изтанцува“ – казва писателят.
За него детството, паметта, неслучилото се, миналото са постоянни извори на теми и вдъхновение.“- пише в резюмето на документалната продукция. Чувам Господинов да казва, че ако финансистите четяха повече книги, кризите ни щяха да са различни и цитира Достоевски: „Без Бог всичко е позволено“ – допълвайки, че без памет всичко е позволено. И това не е хубаво.“
Някъде „Физика на тъгата“ не съществува, а заедно с нея и Минотавъра, и бележката, очертаваща детска ръка. Случваме се толкова странно, понякога… а някъде, на някого, никога не се случваме. Имало ли ни е?
Изваждам тефтер и с разкривен от тъмнината в прожекционната залата почерк, записвам: Изпрати писмото!
Съществува ли нечия истина, ако никой не знае за нея? Случило ли се е нещо, ако сме го забравили или нямаме наследена памет за него?
Захари Карабашлиев беше написал, че ние, българите, много обичаме нашите герои. Но, ако може, да са мъртви. За да не ни смущават.
Чувствам се щастлива да живея във времето на Господинов и Карабашлиев, във времето на талантливи творци – режисьори, артисти, художници, музиканти, просветители.
А вие в кое време живеете?
Разкажете го! Имаме болезнена нужда от памет.
Сбито и малко по Чехов – в липсата на време, за да пишем кратко.

Магдалена Тодорова
19.12.2023 г., гр. Пловдив

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/1187-2023-01-23-16-48-30