ВЕНЕТА ТАШЕВА - ПОЕЗИЯТА НА ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ И ИСТИНСКОТО ИЗКУСТВО, ОТ КОЕТО “БЯГСТВО НЯМА”

И не се обръщам да погледна за последно

 ******************

И от себе си не ще избягам нито крачка„Признание”

 

Поезията на Георги Георгиев има собствена физиономия, свързана както със спомена, така и със съвремието. Чужд на суетата и гръмките изяви, душевната нагласа на поета е лирически настроена. Той твори, когато нещо дъл-боко, съкровено и неудържимо напира да се излее от душата му. Поезията е родена от допира с природата, от спомени за родители, приятели и любовни трепети, от обществените отношения.

Поетичните творения в сборника „Избрани стихове” са подредени в циклите: „Навалялата бяла любов”, „Без-силни и светли”, „Блестят звезди”, „Сред рая зелен” и „С четка на хълма”. Взети заедно, те представляват живописни късове от една голяма многобагрова картина. Тук спек-търът от идеи е разнопосочен. Простите човешки истини са показани без да се страхува поетът от тяхната баналност, като успява да ги преоткрива чрез своето вътрешно зрение, чрез носталгичните си или радостни преживявания.

В рамките на избраната цикличност, в сборника за-звучава и темата за хармонията в широките житейски пространства - времевите граници на житейския път. Стихот-воренията, написани от 1954 г. до днес, поставят въпроса за обратимото време, в което може да се приюти любовта, природния пейзаж и образи на любими хора.

Ако приемем, че любовта е най-голямата творческа сила, която познава човек, това означава, че тя е свързана не само с физиологическите реакции на личността, а и с цял комплекс от мисли, чувства и преживявания. Лъчезарната младост на поета добавя своя щрих към любовните стихове, написани преди 40-50 години.

Прекрачвайки прага на живота, лирическият „аз” за пръв път се среща с любовта. Очевидно е желанието му да бъде като Дон Кихот, дори понякога да бъде посрещнат „на нож”. Радостното младежко възприятие ражда ликуващата интонация в много от творбите на поета Георги Георгиев. С такова интонационно звучене са творби като: „Към звез-дата”, „Цигулко любима”, „Фея”, „Блян” и др.

Образите на морето, вятъра, гларусите от стихотво-рението „Момчето на брега” носят символите на младеж-кия порив за живот и вярата, че:

……………………………

заспалата морска русалка,

не ще да попадне във мрежи!

Към нея младежът след малко

ще гмурне снага и копнежи.”

Момчето на брега”

В онези години младата душа на поета „в сумрака на вечер планинска”, се среща с любимата и макар за малко, откровено ù казва:

……………………………

Отивам си, как да забравя,

че дланите още държим,

че тръгвам, че газя жарава

в очите ти сини, кажи!

Мълчание”

С чувствителната си душа поетът Георгиев усеща и тревогите, и колебанията по пътя на младостта, а когато „търси очите”на любимата и не среща разбиране „в стая-та сред четири стени”, той поставя тревожните въпроси за „изчезналия в бездна смях” и преминаването му в „без-звездна вечност”.

Същата песимистична тоналност доминира и в стихо-

творенията „Нощи звездни” и „Гара „Надежда”. Сетивността на внушенията тук кореспондират с дълбочината на прозрението, до което стига човек, изправил се в молитвен миг „пред Бога” с „едничка воля” да запази спомените на любовта:

Да те запазя аз не мога -

със смях поспря се ти до мен,

а аз стоях като пред Бога

в молитвен миг стаил смирен

…………………………………………………

Нощи звездни”

В изповедническото съзнание на лирическия „аз” в единство битуват християнските представи за „Бога”, за „Разпятието”, за „молитвения миг”, че там „горе”, когато отлети, той ще се моли пред „свещичките на нощи звездни, / да се завръщам и да бдя/”.

Застанал на кръстопът, лирическият изповедник от стихотворението „Гара „Надежда”, прави горчивата рав-носметка за изминалия път, когато на изпитание са поста-вени нравствените му ценности. Затова той си тръгва спо-коен, защото:

……………………………………..

седнал съм на пейката стара

тихо да се радвам пак и

с нея да потеглям, влакът

свирна ми от свойта гара!

Гара „Надежда”

Тази романтичност има земни корени и затова изжи-вяванията на съприкосновение със „звездните нощи” е не-посредствено докосване до лицето със „сълзите скрити” и тъгата по „отминалото лято”.

Обогатяването на минорната тоналност в повечето стиховеводидоналаганетонаелегичнатанотка,отнасящасе

до подсиленото съзнание на героя за неговата съдба, обре-

чена„сякашвбездна”,вмиговенатревожнанесигурност,че:

………………………………….

Тъй в беззвездна

вечност сам ще чезна

в храм от мраз и знам:

звезда ще бъда там

без плам, без плам.

Съдба”

Поетичният свят в любовната лирика на Георги Ге-оргиев е изпълнен с богатство от емоционални изживява-ния. Редом с проникновеното разкриване на искреното чув-ство стои предчувствието за преходността на увлечението. Поетът не идеализира любовта като чувство и настроение, не търси „под небесна арка” и „във лято жарко” мъчител-но докосване до „пожълтелите страници”, а във уедине-ние иска да преживее „безоблачните младини”, за да „бъ-дем толкова сами! / Ах, толкова сами! …” Остър е усетът към реалния свят, където лирическият герой преживява „желания, чувства, съмнения” и душевно раздвоение между „светлото познание” и „мрачното терзание”.

Чрез метафоричните наслагвания се стига до вътре-шен обем на едно несподелено, осмислено чувство, прене-сено в посока на преминаване към „горчивите спомени”:

И хвърлените камъни във здрача

сърцето разраняват до прозрение:

и спомените за мене ще нагарчат –

една безкрайна интерференция!

Съзерцателното отношение към любимата издига поетът Георгиев до предел да приеме раздялата със спо-койно признание, за недостигната близост и извисено про-щално желание любимата му да бъде:

в двореца

с куполите златни …

………………………….

Ти ще си във храма

птичето на рамо!

Аз ли? Ще ме няма!

Дума ще съм само.

Но венчална …

Венчавка”

В любовните лирически мотиви, често се преплитат спомени, желания и реалности. Лирическият субект не се чувства служител в храма на любовта, не се потапя само в мечтателни настроения, а споделя откровено, че в подобни преживявания може да има „залези и изгреви”. Затова в стихотворението „Залезът и изгревът” силните душевни вълнения не са предадени с мрачни тонове, нито с усеща-нето за съдбовно безсилие. Воден от духовна жажда, героят ще следва своя път, но едно се моли, ако има раздяла с любимата жена, никога да не избледняват спомените за нея. Анафората „все тъй искам да те видя” в същата творба на-помня повторителността на стремежа на лирическия „аз” да помни любимата си и след:

……………………………………………

след дебрите на лунен път,

след угаснали огнища –

сияние пред мен! Върхът …”

Залезът и изгревът”

Това анафорично повторение създава усещане на пулсация, за редуване на трепет и забрава, на дни в мълча-ние и мигове на проблясъци. И все пак си заслужава лири-ческият герой да премине пътя към себе си - дори да е бе-лязан със самота и с отхвърлена любов. Защото някъде по пътя, може би той ще намери нова обич и „топла длан”.

Защо поетът Георгиев приема раздялата мълчаливо и одобрително? За него значи ли нещо женското самочувствие? Душевността на поета е разполовена от непрестанно дирене на жадувания „връх”, който пронизва равномерния ход на неговия живот и ритъма на неговото битие.

Поетът е особено чувствителен към любовната тема, защото се чувства ограбен и излъган в надеждата си за ща-стие. Любовното вълнение се разтваря в спокойно и съзер-цателно припомняне на зрелия вече човек, който не може да свикне с мисълта, че тя е „там”, далече от него. Него-вата романтична духовна нагласа не може да свикне с ми-сълта за промяна и да живее в реалните граници на време-то, време на достойно остаряване и помъдряване:

Стар седя пред теб

и чакам твоите ласки

…………

Две звездици трепкат

в плен на шепа шепот.

Светла диря драсва

и угасва в мрака,

гдето сред небето,

вечност, тебе чакам …

Среща”

Идеалът за прекрасна човешка личност все още за поета е фикционален, понеже търсенето на смисъла в об-щуването с любимата жена не е завършило. Неразбран обикновено от най-близкото си обкръжение, творецът тър-си своята гледна точка за живота. Все пак в любовта си той запазва своята целеустременост, не забравя своя дълг като достоен мъж, не е вътрешно изолиран от любимата си. Да-ли не е разтърсван от преживяно разочарование или от без-чувствено отхвърляне?

Обстоятелствата, които в житейски план нерядко се изживяват като драма за човека, се оказват дар за поета. Това е атмосферата на уединението в „затънтеното село” със селския път, където „тревите до днес са неутъпкани”, това е срещата със селяните „откърменив бури и вятър, / сред рая зелен на полята”, това са конярите, тръгнали в

нощта, „в тръните… мокри от капчица дъжд”, това е бла-

гият поглед на селския даскал и думите му на откровение:

В затънтеното село живея,

погледнеш ли, всичко е грубо,

но детски мечтите ми зреят

да бъде животът по-хубав.

Друго е настроението на лирическия аз, когато мисли и говори за своя роден дом, за майка и баща. Докосването до тези спомени го поставят в място сигурно и спокойно. В бащината „притихнала къща” героят на поета прави рав-носметка на изминатия от него път, за времето, когато са се раждали „непетите рефрени”.

Непетите рефрени,

затворени в пакети,

единствено родени

като удовлетворение,

………………..

през преспи и години

партини да проправят

като снегорини….

Стихове”

Готов да приеме жребия си, лирическият субект е из-мъчван от мисълта за самотната родна къща, където не са се похабили само нравствените ценности. Символните об-рази на „белия дом”, на „посипания сняг на двора с бялата череша”, очертават силата на изживяванията, ситуирани в миналото като спомен за родния дом.

В съзнанието си героят продължава да носи най-сил-ните за него емоции – привързаността към родното място, усещане за пълнота на изживяването при мисълта за своята майка. Светлината на нейния образ е запазен не само „сред пожънатата нива”, не сред „шарената стомна и снопи, пълни с много зърно”, а и там в „пръстта на бурен и заб-рава”.

В тези стихове звучи не толкова горчивина и песи-

мизъм, колкото мъдро светоусещане за живота, с неговите полети и приземявания, за човешкото битие като пресечна точка на живота и смъртта.

Лирическото откровение на поета Георгиев много че-сто е съпътствано с вглеждане в прекрасния свят на при-родата. В нея поетът открива мълчалива красота и вдъхно-вение, за да се почувства частица от целостта на вселената. Спокойна и мълчалива, природата отключва свободата на вътрешното откровение на поета. Воден от духовна жажда, той следва своите сетива, за да види по-добре очертанията на морето „което спи, блести, и синее”, да чуе, без да се стряска „силните гларусови крясъци”; да си представи „за-спалата морска русалка” и „избуялата коприва”; да си спомни за онова лято, което го понася към „нивите бащи-ни”, с „жътва богата”, към „пътя неравен, нелесен”, къ-дето „още стъпки ехтят”.

Заради рефлективното си отношение към живота, пое-тътобръща особено внимание на взаимовръзката между чо-векаиприродата.Сезонитеоживяватвсвоятацветовагама и сред този свят човекът, с цялата си страст на сърцето, тър-си своето място в живота, независимо дали става дума за „пеперудите игриви”, за „белите салкъми”, или за нетрай-ността на мигновеното вълшебство, нарушено от „тича-щата свиреща виелица” и от морето „с вълните гърми ли”.

С поглед отвътре, лирическият герой на поета иска да влезе в своя притихнал свят на болка и копнежи, за да види с други очи „снежинката бяла”:

Във моята коса

снежинка открои се,

превърна се във бисер,

заблестя като сълза…

……………………..….

Зима”

Възхвалата на природните начала се слива с възхва-

лата на младото поколение, на което поетът Георгиев по-свещава стихотворението „Завещание”. Изповедната инто-нация в творбата осъществява диалога на поета с новото поколение. Следователно не е трудно да определим обвър-заността на индивидуалната съдба на лирическия герой със съдбовната предопределеност на пътя на младите хора:

Светът ти ще е толкоз друг!

Навярно – приказка голяма …

Остават думите ми тук,

но мене в нея ще ме няма …

………………………………

Завещание”

Емоционален по природа, без да бъде сантиментален, поетътГеоргиевизобразяварационалнотоиемоционалното началовживотаналирическия герой, застанал на пътя меж-дуспомените, младостта и отиващия си земен ден. В дни на размисъл този герой обича да се усамоти в своята стаичка с „малкия простор”, за да постави акцент на своите размис-ли за хората, в своята „безпътица - съдба”, за „просълзено-то дете”, за „момчето с трактора”, за „своя народ”, за „безследно изчезналите”, за „майския утринен час”.

В по-зрялата поезия на Г.Георгиев лирическият герой е показан едновременно като раздвоен и цялостен човек, като вярващ и съмняващ се, като човек на дома и пътя. Ка-то отглас на вътрешните си копнежи, той преживява своята младост „в звън от ливадите нощни, / в гръм от двигатели мощни”, за да остарее достойно с висок дух, като „зора над пътя трънлив!”.

Експлицитно, чрез лирическия си герой, поетът из-разява своето съзерцателно отношение към живота. Сти-хотворението „Живот” показва истинската цена на живота чрез изстраданите спомени. По психологически път се вли-за в света на неразрешимите дилеми на личността, опитва-ща се да преодолее болката чрез горчивите самоанализи за живота. Деликатната душевност на поета го прави неуяз-вим и сигурен, че и след смъртта ще е „жив в портрета” и това му стига. Няма смърт там, където е останало писаното слово, там остава:

Макар – и с орис клета,

макар – живот на книга …

но жив поне в портрета

да съм! Това ми стига!

…………………………………..

Животът”

Когато става дума за посоките, чрез които се показ-ват водещите чувства в поезията на Г.Георгиев, е необхо-димо да се изяснят и другите мотиви, подтикващи творецът към търсене и намиране на пътя към прекрасното в живота. А това най-ярко се откроява в стиховете от цикъла „Без-силни и светли”, „Блестят звезди”, „В рая зелен” и др.

Поетичните творби „Време”, „Късна есен”, „Кладе-нецът”, „Пустиня”, „Птици” и др. от цикъла „Безсилни и светли”, отвеждат читателската мисъл към периметрите на истинското щастие, преодолявайки „въздушен, бездушен, безплътен/човешкият гол идеал” …, за да могат „столетни лъчи да просветнат / над всяко селце и чукар”.

В пространствено-времевитеграницинастихотворе-нието „Време”, лирическият „Аз” не търси пътища за налагане на личностните си чувства, а средства за приобщаване към делата на достойните хора. Есенната картина с време „мрачно”, „и жълтите листа”, метафоричният образ на тъмния облак, който „ръси дребни сълзи”, напомнят за романтическата духовна нагласа на героя, който не може да свикне с мисълта, че животът го принуждава да живее в реалните граници на времето:

Сякаш робство днес е,

вълк – злодей беснее,

младо, старо чезне,

мъртви къщи зеят.

Време” (по Вазов)

Общата участ на по-голяма част от хората дава осно-вание на поета (чрез лирическия си говорител) да изрази недоволството си от псевдодемокрацията. Гневът на лири-ческия герой в стихотворението „Гнет и покой” издава, че той е убеден в правотата си, за да се бори „с меч и без меч”, „с бой и без бой”, „в строй и без строй!”. Като личност, той се опитва да намери равновесие в непрекъснато рушащия се ред в живота.

Мисловната среща с прадедите, наречени „звезди”, даватсили на поета чрез вяра и дух да се преодолеят труд-ностите в настоящото битие. В по-значими композиционни граници се очертава битието на обикновения човек в сти-хотворението „Звезди”, докоснал се до „небесната вяра”, за да „свети с нечувана мощ”. Болката по миналото и споме-нът за „небесните деди” се оказват опора в света на безду-ховността и равнодушието, независимо колко дълго е раз-стоянието във времето. Поантата в творбата „Звезди” може да се приеме като реална преценка на житейската ситуация и като романтичен полет на духа за промяна:

……………………….

И иде час. За полет час.

……………………….

Блестят звезди над моя град.

…………………….

О, светъл миг! Безсънен миг!

Звезди”

Ангажиращо и приобщаващо са изразени чувствата на вярност, паметност и признателност. В рамките на из-браната циклична композиция в стихотворенията „Звезди”, „Паметник”, „Небесна вяра”, „Влак”, „Кръгът на поети-

те” зазвучава темата за постоянното желание на завръща-

не към мястото на щастието. Там, където се:

…………………..

Раждат се Пролет и Май!

……………………

Горе е Божият рай,

там наша е сетната гара

………………….

Влак”

Сетивността на внушението в стихотворението „Па-метник” се постига посредством поетичният образ на Же-льо (чичото на поета). В кризисен момент на духа, когато на изпитание са поставени нравствените ценности, пътят е един - към висшето познание и себевглеждане:

……………………………………………

Да бъдеш възкръснал без болка

не в паметник горд на орел,

а в камък за сядане, колкото

да служиш за простичка цел.

 

И в книга със прашни корици,

и в устни без слово, без вик,

във отдих на кацнала птица,

отлитаща мълком след миг.

Паметник”

Водещите чувства в стихотворението „По снежните улици” влизат в разнобой: страдание и стремеж за промяна. Написана през 50-те години, поетичната творба показва ли-цето на града с „фабричните сирени”, със „страхът и гро-хота зловещ”, с „покорните хора”; чийто труд е „превър-нат в послушна пионка и мъртъв предмет”. По дълбоко ин-туитивен път се прониква зад видимото лице на новия жи-вот, който оставя знаците на своето съществуване:

.

ту в изстрел самотно отекнал, ти с вятъра див

пак крачиш с печалния лик и градиш, и рушиш

тях – сивите сгради във нашите гневни души!

..

И сгради отново, и пак бъднини да градим,

отново, отново, без роби, без пепел, без дим!

По снежните улици”

И в тази поетична творба е явна готовността на ли-рическия „аз” да направи своята равносметка и избор в жи-вота, да преодолее страданието в името на възвишена цел. Експресивните глаголи, емоционалните епитети и повто-рения идейно насищат стиховете.

И понеже духовното битие интересува поета в по-го-ляма степен, отколкото земното му монотонно съществу-ване, може да му се повярва, че е загрижен за „кръгът на поетите”. В този смисъл, деликатната душевност на поета го кара да види живота на мислещите поетични души, кои-то и успяват, и не успяват да се приспособят към живота. Многократните и разнородни повторения, градацията на чувствата показват действената природа на поетите, готови да приемат и светлината, и мрака, когато:

Пресичаме полето в кръг!

……………………………

Пресичаме морето с флаг!

…………………………

Пресичаме небето в мрак!

…………………………..

Пресичаме сърцето с нож!

…………………………

Дъгата на зефир и мир!

……………………..

От дъното – към синя шир!

Кръгът на поетите”

Синонимното гнездо на духовното битие в поезията на Г. Георгиев е средство да се изкаже сложността на пси-хологическите състояния. Важно място сред тези фигури заемат изразите: „вънка ухае светът”, „в сажди се раж-дат цветята”, „светът - избухнал във ярки искри”, „ний нов, без окови сме свят!”, „раждат се Пролет и Май! /го-ре е Божият рай…”, „Закрачил човекът в деня, навярно да търси духа си”, „душата стои в раздвоение, още стои в кръстопът…”

Всичко казано дотук не изчерпва тематично-идей-ното разнообразие на поезията на Георгиев. Всяко ново символно послание може да се приеме като ключ към ду-шевността на човека, съхранил нравствените си ценности по пътя на своето страдание и извисяване, отвъд усвоеното пространство;

Надоле, надоле, надоле,

в студените бездни слезни …

………………………………….

към своите идоли голи

тунел прокопай, полети!

…………………………………

Дълбини” (По Смирненски)

В този смисъл е напълно приемлива и себепреценка-та на герояда покаже без всякакъв показен оптимизъм, че новият век е век за „мир и любов”. Затова и новогодишната песен в едноименното стихотворение е възторжен славо-слов за човека - творец, повярвал в своите сили за промя-на, мотивиран от силата на „реферската свирка”, която „смирява ветровете” в буйните души.

 

3. Алманах “Бризове” №14

Разширените тематични граници на преживяванията на лирическия „аз”, помага по-лесно да се очертае твор-ческата еволюция на поета Георгиев: от наивните неизжи-вени любовни трепети до дълбоките размисли за поредното разочарование или правото на избор - творецът да живее сред опияняващата природа, винаги да тръгва с мисълта за неизминатия докрай път към хармонията и красотата на споделения свят. В този смисъл и „цъфналата клонка с пой-ните птички”, и накитите на „есенните арки”, и планинския връх с „ромон в ручей скрит” дават шанс на поета да се се-бепознае, за да може да се противопоставя на хаотичния битиен свят, на дисхармонията в човешките взаимоотно-шения и да се извиси с:

 

Кървави рани

и мъка,

безмълвна разлъка,

ридание

мъкне животът

под кръста.

И сочи със пръста

Голготата!



Извисяване”