1996 година - първо издание на мемоарната ми книга „Константин Ташев от него и за него”. Оттогава цели 14 години пътувам с мислите си, с перото си, с неудържимото благодаря на моите приятели, които тогава ме накараха да изляза от непробудната тишина и да стъкмя тази малка книжка. Благодаря и на редактора на първата си книжка, поетът Евгени Апостолов. Тогава нямах сили да подредя и да разглеждам ноти, записи, текстове, оставени от Константин. Тази книга постави началото на дръзкото ми вдъхновение, за да мога днес да представя по-пълна информация за композитора.

 

Дълбока признателност изказвам на редактора на но-вата си книга, поетът и драматургът Недялко Йорданов, благодарност на моето семейство, които търпеливо ми по-магаха в нелеката задача да пресъздам скритото в човеш-ката душа, да открия оная същност от индивидуалното, което прави композиторът близък и понятен за всички.

 

Дълго се рових в душата си, преди да споделя недо-горелите чувства към човека-творец, на когото подарих първа обич, първа младост и му родих две прекрасни деца - Владимир и Аспарух.

 

Книгата издавам с чувство на тъга и отговорност. Тъга от наслоените спомени на отминалия съвместен живот с Коцето и отговорност да кажа най-истинските неща за този творец, прекарал целия си творчески път само в град Бургас. Дано успея да предам полюсните изживявания на твореца в необятната му магия да общува с хората чрез своята музика.

 

Голямото творчество на Константин Ташев е съд-дадено в Бургас и за Бургас. Цели двадесет и пет години бяхме заедно в трудни и радостни дни. Животът ни в Бар-гад не започна със слава, тя се доказваше, натрупваше. Пишейки за него, спомням си думите, които го съпътстваха през целия му живот: „Хубавият текст носи в себе си хубава музика, за мен те са еднакво важни и във вокалната творба трябва да са равни по стойност. Моето верую е логиката в музикалното мислене и мелодиката

 

на изказа.”

 

Константин е роден през 1935 г. в Русе, където баща му работи като майстор и инструменталист. Той е съвсем невръстно дете, когато семейството му се заселва в Стара Загора. Неговата майка и баща са от Асеновград.

 

Музикалната си дарба Константин наследява преди всичко от своя баща-АспарухТашев-музикант, компотри-тор и изпълнител на стари градски песни, и майстор на му-зикални инструменти. Един от основателите на първия ор-кестър в радио Стара Загора и ръководител на музикален състав. Песните „Бели хубави лалета”, „На ален мак листата са нежни” и други в изпълнение на Аспарух Лешников, говорят за природния талант на Аспарух Ташев. И се-га си спомням, когато отивахме в Стара Загора как ни по-срещаше с нови, съчинени от него песни и винаги молеше сина си да ги нотира. Днес съхранявам част от неговите песни, записани в дует с мама Верка (както наричахме майката на Което) върху аудиокасета. Със своя оркестъризаедносъссъпругатасивзематучастиеврадиопреда-вания и тържества по официални поводи в Стара Загора.

 

От техни разкази знам, че за първи път и по соб-ствено желание синът им „хваща” акордеон, когато е на пет години и започва да свири по слух, без ноти. Майка му споделя: „Пее много вярно, гласчето му е звънко, мело-дично, бърза да запомни мелодии и думи. Баща му не иска да става музикант и често крие акордеона от него. Но детето расте дружелюбно и весело, и в детската градина по време на тържества винаги изпълнява солови песнички. В началното училище се учи да свири на акордеон, а песничките, които съчинява стават все по-хубави и завършени”. Родителите му не наемат учител по музика, все пак баща му свири добре на акордеон, китара и контрабас. Без да има академично образование, бащата Аспарух показва по-трудните инструментални мотиви. По традиция в Стара Загора тържествените манифестации се предвождат от музиканти и съставът на баща му винаги присъства. Със себе си води и Константин. Малкият не се съпротивлява и с удоволствие свири на акордеон, редом със своя баща. Жалко е, че тогава не са разполагали със звукозаписна техника и няма записи на чутите мелодии.

 

Константин сам учи нотите, по своему ги разучава и разсъждава за всичко. До седми клас е ученик в Стара За-гора, а после решава да кандидатства в Средно музикално училище - Пловдив. Разчитайки на собствени знания, под-готвя се самостоятелно и се оказва първи в списъка на приетите кандидати. Вместо за пет, завършва Пловдивското музикално училище за три години, с пълно отличие. По време на трите учебни години Константин дирижира училищния оркестър и на концерта се включва с авторски творби. Пловдивският период 1952-1955 г. е белязан с на-писването на редица музикални творби. На лагер в Мичурин с акордеона Константин продължава да свири и там се раждат първите песни и мелодии на морска тематика: „Черноморски валс” - 1953 г., „Морска сюита” - 1953 г., „Морска песен” - 1953 г, „Матроска песен” - 1953 и др., В този период създава и произведенията „На майка ми” - 1953, „Есенни листа” - 1953 г., „С шейната” - 1953 г., „Старата гора” - 1954 г., „Танго” - 1954 г., „Нежност” - 1955 г., „Тъжна песен” - 1955 г. Нотно ограмотен, той се връща в Стара Загора, изненадва близките си с нови композиции, които старателно записва. По това време, освен с учение, сесамоиздържачастично,като преподава уроци по музика. Успявадасъбересредстваикупенотоотродителитепианозаменя с немски роял. Той е запазен и до днес. За консер-ваториятасеподготвяотновосамиеедин от първоприети-те. В София, където човек трудно сам оцелява, Константин продължава да композира и ръководи самодейни състави, извън учебните лекции. От този период са запазенисолови,инструментални и някои хорови творби, сюита за цигулка и пиано, забавни песни. Творчеството постепенно еволюира и изменя емоционалния си тон. В периода на следването си паралелно води консултации по композиция с проф. П. Хаджиев, проф. Цветан Цветанов, проф. Димитър Сагаев и проф. Здравко Манолов - негови преподаватели. За него те казват: „Константин Ташев умееше да организира композиционния материал, доверявайки се на своя замисъл и настроение. За това му помагат отличните познания по хармония.”

 

Първите музикални публикации започват през студентските години. През 1958 г. в радио София записва детската песен „Весело пътуване” и музикални пиеси за пиано. През 1959 г. отново в радио София записва детските песни „Петърчо” и „Весела екскурзия”.

 

Носталгията по родителите го връща в Стара Загора, където става ръководител на естрадно-вокален състав „Романтика”, пише песни за състава и успоредно с това е учител по музика. Композира забавна музика, хорови и средношколски песни и посвещава на Стара Загора песен-та „Когато липите цъфтят”, публикува и музикални статии в местния вестник. Млад, енергичен, зареден със знания, бързо навлиза в културния живот на града. И така до 1963 г., след което решава да се върне в София и да потърси работа като музикант. Въпреки трудностите, които преживява, не се отказва да следва себе си като творец. Ду-ховният климат от това време остава трайна следа в неговия музикален стил - твори запомнящи се мелодии, независимо в какъв жанр са те. Дълбокият интерес на Ма-острото към културния живот в столицата обуславя и ши-ракия регистър на музикалните му виждания.

 

Бях ученичка, ненавършила 18 години, когато съдба-

 

та ме срещна с тридесетгодишния млад композитор, който работеше в София и се изявяваше като диригент и музика-лен педагог в родния ми град Елин Пелин. В паметта си и днес виждам двама ни - запленени от младостта и от трепетите на моята първа любов. Началото на нашето привличане започна неочаквано и постепенно се раждаше доверието. Свирех на пиано, интересувах се от стихове, с голямо удоволствие подбирах подходящите за музициране, на които Константин бързо намираше най-сполучливия музикален еквивалент. Усещането за душевна близост постепенно роди любовта между нас. Мотиви от първите любовни трепети могат да се чуят и днес в увертюрата „Любов необяснима”. Продължавам и сега да се питам защо „Любов необяснима”, за тази любов като необятен космос и еквивалент на неизмерими човешки вълнения? За любовта като властница на мисълта и емоциите, която дава воля на въображението и усмирява стихията на страстта? Как да говоря за чувствата си в състоянието, в което бях - уединена в собствения си свят? Как да намеря думи, за да предам на Константин моето вълнение? Как да прекарам моста, който да свърже изпълващото ме напрежение с неговото спокойно откровение? На всяка репетиция с хора с възхитени очи търсех очите на Маестрото. И там откривах светлината, с която той ме гледаше. Всеки миг, сядайки пред пианото, пулсиращите тонове се сливаха с нашите вълнения. Всяка тръпка по телата ни е частица от живота на тази музика. Понякога не усещах какво свирех, Константин обясняваше и поощряваше желанието ми да се справям по-добре. Аз усещах, че всеки от нас имаше заложена тръпка обич. От този период са останали най-нежните лирични мелодии. Непринудено започна нашето нескриващо нищо един от друг приятелство. И когато свиреше, композираше, дирижираше или разговаряше, винаги се вглеждах в неговото одухотворено лице, в благата и великодушна усмивка, и често смущаващия критичен поглед. Константин не бе мъчно уловима или загадъчна в себе си натура. А как умееше да обяснява текста, върху който е нанесъл своята музика. Оттогава, до края на живота си, за мен той остана интересен и оригинален, верен на своето творческо чувство, а по-късно - добър баща и съпруг.

 

Едва изчакал да завърша гимназия, Константин не закъсня с предложение за женитба. Това стана в родния ми дом. В същото време имаше и предложение за постоянна работа в Музикалното училище в София, но твърдо взе решение да се установи на работа в Бургас.

 

Изследвайки нишките на духовното приспособяване на Константин в този град, още през 1965 г. той не се поколебава да стане диригент на духовия оркестър. Не се съмняваше в диригентските си умения. В архивните материали може да се прочете, че в Бургаския духов оркестър преди Маестрото са работили изтъкнати музиканти, педагози и диригенти: Георги Шагунов, Филип Кутев, Павел Стефанов...

 

Обикновено за новата рождена дата на духовия концернтен оркестър се приема 30.12.1965 г. (след пет годишно прекъсване на работата му). Всяка събота и неделя, надвечер, край Казиното на естрадата в Приморската градина, духовият оркестър се представя пред обществеността. Посещават се военни поделения, трудови колективи, изнасят се концерти в зали.

 

И след един такъв концерт с оркестъра, Маестрото ще сподели: „С какво раздвоение излязох пред студентската младеж. Но опасенията ми бяха напразни, разбрах, че младежта обича и уважава сериозната музика...”.

 

Духовият оркестър печели нови почитатели, репер-тоарът е богат: „Българска рапсодия” от Панайот Пипков, „Ръченица” от Петко Стайнов, подпури от опери на Верди, Росини, Бизе, Гуно, хорá, пиеси от Шостакович и други.

 

При самостоятелни концерти винаги се канеха соли-сти от Народната опера - Люси Захариева, Найден Боро-джиев, Райчо Тодоров, Стилиян Велев и други, както и балетисти от операта. Мисията на музикант дава сили на Константин да продължава да се доказва в този град, да бъде верен на своя талант в името на най-висшето изкуство - музиката.

 

Освен диригент на духовия оркестър, Константин е и преподавател по музика в Строителния техникум /1965-1967 г./. Изпълни се една негова мечта да бъде край морето и през 1967 г., след издържан конкурс, става преподавател в Учителския институт. И там е до края на жизнения си път.

 

От 1966 г. започва съвместният ни семеен живот. В този непознат тогава за нас град ни помагаше нашата обич и любовта към музиката. Те бяха единствената ни защита от житейските несгоди. Наехме квартира. Константин работеше, а аз вече бях студентка в Бургас. Бяхме толкова близки, че не се плашехме от житейските трудности. Живеехме скромно и бавно се приобщавахме към бургаското общество, преследвахме мечтите си, преодолявахме затрудненията. Като всички хора и ние имахме делници и празници. Грижата ни беше да се уредим в по-добра квартира или собствено жилище. Без колебание Константин не приема поканата от Музикалното училище в Пловдив да стане преподавател по духова оркестрация. През 1969 г., получи първото счупване на крака. Лекуваше се в Стара Загора, после в Бургас, впоследствие отиде на санаториум в Свети Влас. Сменяхме няколко квартири. Около нас бушуваше житейското море, нямахме тихи пристани-ща и сигурни заливи. Трябваха ни сили, и физически и духовни, за да се борим. През цялото това време Коцето не преставаше да твори. Мелодиите бяха тъжни, минорни, бавни. Не беше лесно да се осигури лечението му в София - трябваше препоръчително писмо от лекар. За по-продължително лечение остана в санаториума на Свети Влас. И тук Константин организира вокална група от персонала и бързаше да подготви състава за националния преглед на медицинските работници в Банкя. Печелят първа награда. Това дава повод на лекуващия му лекар веднага да го заведе в София и лечението да продължи в ИСУЛ. Трудностите преодолявахме не със сълзи и отчаяние, а само с воля и приятелска дума. Последва лечение в Москва, Курбан и отново в Бургас... Дните се точеха един след друг дълги и самотни, и нищо друго не ми оставаше, освен да чета и да мечтая за спокойни дни. До Константин трябваше да има постоянно човек. Претърпя сложни операции и настъпилите здравословни проблеми ни сближаваха още повече. Постоянно искаше да е до морето: „Вени, хайде там, до морето! Чувам музика, една чиста, одухотворяваща, пленяваща” и бавно поемахме по пътя към морската градина. Възстановяването беше трудно и продължително. И там в парка, по време на нашите разговори, искаше лист хартия и химикал да запише на петолинието поредното си музикално хрумване. Духовната съзерцателност му даваше сили и така той свързваше в мелодия или песен човека с човек и човека с природата. Да си призная, не ми беше леко в този период, но бях млада, чувствах сили да се боря с житейските трудности. Веднъж, разнежен от моята загриженост, Константин вдигна глава и по лицето му се прочете една тъга. Искаше да се усмихне, но усмивката бягаше: „Вени, ти си млада, пред теб е бъдещето. Не зная дали ще оздравея. Ако искаш уреди си живота по-добре.” Бях поразена от тези думи. И през ум не ми минаваше мисълта да си тръгна от него. Какво утешително можех да му кажа, освен: „Заедно дойдохме в Бургас, заедно ще вървим по избрания от нас път!” Крепеше ни надеждата, че всичко ще преодолеем. А времето течеше и се разливаше нашироко край нас, заспиваше и пак потичаше с нашите смели желания.

 

През 1971 г. успяхме да закупим едно малко жилище с помощта на бащата на Константин. Бяхме доволни и щастливи и от факта, че очаквахме първото си дете, което се роди през 1972 година. Кръстихме го Владимир. Градът живееше, туптеше в сърцата ни. Прекрасен със своите хора, гларусов писък, корабните сирени и морските изгреви. Всичко ни впечатляваше - влюбените хора, които чакаха, тъжните, които се надяваха и отчаяните, които търсеха. От тази атмосфера Константин черпеше вдъхновение и бързо нанасяше върху нотния лист музикалните идеи. Всеки ден той осъществяваше по някоя от мечтите си - бавно оздравяваше, запленен от вълшебните селения на музикалната си дарба. Постепенно добивахме самочувствие, насърчавани от признателността на хора и приятели. Последваха първите музикални творби към театрални представления, първите песни за Бургас, за децата, за морето, симфонични творби. Твореше бързо и с вдъхновение. Една детска усмивка, един благ поглед, една мила дума,можехада накарат Маестрото да се раздава без ос-татък. Много от театралните песни станаха шлагери. Запяваха се и от деца, и от възрастни. Неведнъж той ми спо-деляше, че най-важният му дълг е да бъде искрен със себе си и с публиката, за да изрази истината на своето време. Преминал търпеливо през годините на ученичество, студентство и като диригент, непрекъснато търсеше нови теми и вдъхновение, и в този град ги намираше. Тук се раждаше силното светоусещане към истинското изкуство. Даваше воля на онзи естествен порив, присъщ на човек с природен талант, порив на сливане с природата и заобикалящата го среда. Първите творчески контакти осъществи с поетите Илия Буржев и Недялко Йорданов. Първите песни за Бургас: „Любовта на Бургас” - 1970 г., „Ноктюрно за Бургас” - 1971 г., „Ода за Бургас” - симфонична творба с хор - всички по текст на Илия Буржев, за първи път се изпяха от оперния артист Найден Бороджиев. По стихове на Илия Буржев Маестрото написа и много детски песни. Недялко Йорданов пленяваше съпругът ми със своята принципност и поетическо музикално мислене. Намираше стиховете му като най-подходящи за музициране. През 1972 г. написа музика към пиесите „Рошав Пенчо и рибите” по текст на Илия Буржев и „Приключения в сряда срещу събота” от Кина Къдрева. Режисьор и на двете пиеси бе Недялко Йорданов. С музиката към тези спектакли Константин постави началото на истинската си кариера в театралната музика. Следват концерти, изяви на театралната сцена, преподавателска и творческа работа. Константин бавно изграждаше името си като музикален творец. Вникваше все по-задълбочено в заобикалящия го живот, черпеше мъдрост от постиженията и неуспехите си. Не закъсня и поканата от туристическо дружество „Странджа” да създаде смесен хор. На 11 януари 1973 г. хорът е основан. Осигурява се и място за спевки - клубът на БЗНС. Първите хористи Иванка Димова, Ангела и Димитър Кръстеви, Мария Кърджиева, Лили Георгиева, Дина Димитрова, Златина Вичева, Таня Грозданова, Енчо Петров, Мария и Иван Кючукови разказват: „В началото се събрахме в едно малко помещение. Времето беше студено. В клуба гореше една малка печка с дърва. Облечени с палта – опознавахме се. Едно ни събираше - любовта ни към туристическата песен. Бяхме повече жени. Влиза Маестро Ташев - приветлив, усмихнат, жизнерадостен. Не си личеше, че има здравословни проблеми. Усмихнато попита кой знае туристическа песен. Опитайте се! Заедно ще пеем. Иванка Димова първа запява „Походна песен”. Записва текста на черната дъска, диригентът взема акордеона и всички запяваме.

 

Следват репетиции след репетиции. Трудът ни се възнаграждава. На 5-ти републикански фестивал на художествената самодейност печелим бронзов медал. Жури-то в лицето на проф. Венелин Кръстев оценява нашия хор като най-добре представилия се сред 66-те туристически състава и го удостоява с участие в гала-концерта на събора. Още същата година хор „Странджанска зеленика” (ние бяхме и негови кръстници), излиза извън пределите на страната като участва във Воеводския фестивал „Международни хорови срещи” в гр. Гданск, Полша. Там мери сили с 11 хорове от други страни и получава всеобщо при-знание - грамота и почетен знак на града. Специално за нашия хор композиторът посвети своята песен „Моя Странджа, моя зеленико” - 1973 г. по текст на Илия Буржев.”

 

Годините 1971-1973 бяха важни в едно отношения за Константин - да се стабилизира физически и да стъпи на здрава професионална основа в този град с големи традиции в изкуството. Изявяваше се не само чрез своето музи-кално творчество, но и със своите музикални статии в периодичния печат. Не беше преподавател в Музикалното училище в Бургас, но винаги се вълнуваше от концертите на неговите възпитаници. След един концерт написва статията „От първото пиано до днес” в-к „Черноморски фронт - 1972 г.. Опирайки се на факти, той пише: „Преди 92 години за първи път в Бургас е прозвучала музика от единственото пиано по това време, притежание на френския колеж... Единствена по рода си в Бъл гария е инициативата на нашето музикално училище „Конкурс за българска творба”, който през тази година се провежда за пети път. Тези успехи се дължат на компетентния преподавателски състав... ”

 

В 70^-те години международният конкурс за естрадни песни „Златният Орфей” се превръща в една миролюбива и състезателна среща на творци и певци от цял свят. Маестрото не участваше в този конкурс. Театралната музика и преподавателската работа постепенно го завладяваха и той не съжаляваше за „Орфея”. А добре знаеше, че изпратена песен до софийска комисия трудно си пробива път. Това не попречи в продължение на много години, в мигове на настроение да пише забавни песни. Повече от тях не са публикуване и не са изпети. Да се надяваме... Убедителни са думите на Константин, изказани в статията „Да звучат повече български ритми” - 1971 г. „Безспорен факт е, че България с нейното красиво Черноморие и с гласа на „Златния Орфей” са донесли високите оценки на специалисти и участници в него. Не може да не се радваме на голямото признание на нашите млади певци Борис Гуджунов и Паша Христова. Донякъде затвърдявам мнението, че българската естрадна песен има свой национален облик и звучене. Като изключим песента „Дон Кихот” на Виктор Райчев, която изцяло е построена на чужда мелодика и ритъм, а да не забравяме, че фестивалът е за българска естрадна песен...”

 

 

 

2. Момчето, което...

 

В тези години в Бургас имаше малко заведения. За добро настроение в тях се изпълняваше „жива музика”. Хората се събираха и да се нахранят, и да потанцуват. За-това е логично, че в тази обстановка човек може да изжи-вее неповторимо вътрешно удоволствие. Константин не обичаше шумните места и компании. Ако ходехме в по-добни заведения, го правехме да чуе оркестъра и понякога да потанцуваме. Непреднамерено, а съвсем естествено, чрез верни факти изразяваше своето мнение, че оркестрите в заведенията трябва да се комплектоват по-удачно, да се привличат по-добри певци, да имат по-богат репертоар, диригентите да могат да преоркестрират нотни материали, а музикалните творби да се изпълняват по-художествено.

 

 

 

По същото време той се интересуваше и харесваше песните на Стефан Диомов, изпълнявани от състава „Тоника”. В статията „Тоника и приятелите на песента” той пише: „ ...песните са непринудени и сърдечни, напомнят на изпълнение на камерен ансамбъл. Този раздвижен кон-трапункт между вокалните партии, прави изпълненията над равнището на самодеен състав. Принос за това имат изпълнителите Анастасия Бинчева, Георги Найденов, Ева Найденова, тенорът Хари Шекирян... Безспорно зад всички тези постижения стои ръководителят на състава Стефан Диомов...” - 1975 г.

 

Интересуваше се от всички културни мероприятия в града. Не пропускаше какво се случва на оперната и театралната сцена, следеше изпълненията на бургаската фил-хармония. Вълнуваше се от творческите срещи със своите преподавателиотКонсерваторията.Приятелскииколеги-ални отношения имаше с проф. Парашкев Хаджиев, с проф. Здравко Манолов. При всяко отиване до София се срещашестях.Личносъмприсъстваланаподобни срещи и съмсерадвалакактезиколосив областта на музиката ува-жавахаКоцето,радваха се на неговите творби и даваха ня-кои насоки за работата му. През 1972 г. гост на Бургаската филхармониябешепроф.ВладоСимеонов.Товасъбитиедаде повод на Константин да го отрази в местния вестник. В разговор диригентът дава висока оценка за изпълнението на филхармонията. „... Бургаската филхар-мония е би-сер, младост и талант, взети заедно. Много съм щастлив и доволен, че на сцената всички бяхме достойни и различни от обикновеното ни ежедневие... Тук също са нужни насърчение и грижи... Ще очаквам по-добри постижения в бъдещите спектакли на бургаската опера...”

 

Каквото и да му се случваше, Константин никога не загуби куража да твори, да бъде искрен, да обича и да бъде обичан. Когато говореше за композитора Тончо Русев, винаги запяваше мотиви от негови песни. Привличаха го тяхната мелодичност и неповторимост на изразните средства. След една среща с Тончо Русев, написа своите откровения: „Първата ми среща с него беше през 1970 г. в Летния театър на Слънчев бряг, точно преди да бъдат изпълнени на „Златния Орфей” песните „Този свят е тъй прекрасен” и „Ти сън ли си?” Още тогава Тончо Русев беше категоричен за звученето, стила и музикалните изразни средства при създаване на българска естрадна песен... Неуморим в творческите си задачи, той създаде песни, които с право можем да наречем „перли” в естрадната музика... Песните на Т. Русев са искрена изповед на най-съкровените чувства на човека. Те не слизат от концерт-ните подиуми в СССР, Чехословакия, Румъния, Швеция, Англия, Полша и др...” – 1973 г., в-к „Черноморски фронт”.

 

Дългигодини след това Маестро Ташев поддържаше професионални отношения с Тончо Русев и когато имаше възможност му пишеше. Не се притесняваше да сподели своите творчески намерения. Добре съзнаваше, че в изкуството човек не може да смята, че е овладял и научил всичко.

 

По въпроси, свързани с музиката и нейното развитие, той търсеше контакти с изявени музикални творци. Поддържаше връзка с бургаските филхармонисти, оперни артисти, театрали.

 

Маестрото беше роден педагог. Кратко излагаше теоретичния материал и повече държеше за музикалните изяви на своите ученици или студенти. Като казвам роден педагог не мога да не пиша за призванието му като учител. Когато наближаваше седмицата на детската книга през месец април, бургаски поети, най-вече Илия Буржев, го канеха да посетят детски градини в региона. А после Илия ще каже: „А бе Коце, как го правиш това - аз един час говоря и не мога да завладея децата, а ти вземаш акордеона и заедно играете, пеете и заучавате песните по моите стихове. Каква е тая магия при тебе?”

 

Лично съм присъствала на лекции в Учителския ин-ститут и виждах, че за него нямаше предварителен сцена-рий за урока. Поглежда заглавието на темата и веднага започва да чертае петолиние, да съчинява солфежи, след което сяда на пианото и всички заучават нотния материал. Студентите го обичаха, уважаваха. За тях той беше истин-ски учител и приятел. По различни поводи преподаватели по пеене идваха у дома да го молят да напише музика за рецитали. Той не отказваше, вземаше стиховете и сцена-рия, изслушваше колегите си, и на следващия ден музиката е написана. За някои училища написа и химни. Посещаваше и часовете на своите студенти-стажанти. Недялка Йовкова, начална учителка, споделя:

 

„Часът беше по музика в четвърти клас. Учител-ката - млада стажант-студентка, започна плахо часа. Но... кулминация на урока не се получи.

 

На последния чин седеше преподавателят от Учи-телския институт, композиторът Константин Ташев. Среден на ръст, съсредоточен човек. Стана, усмихна се и без да говори, взе акордеона и започна да води урока. Учениците слушаха в захлас. После всички запяха в съпровод на акордеона песента “Детство мое”. Очите им светнаха от радост, бързо усвояваха думи и мелодия. Аз внимателно и с удивление наблюдавах маестро Ташев и си казах: ”В музиката изгрява едно слънце”.

 

С голям интерес следях всяка постановка на Бургаския театър, в която присъстваше музиката на Константин Ташев. По това време работех като учителка по български език и литература в Балкана - с. Припек. Участвах в прегледа на художественото слово. Но какво е поезия без музика и реших да помоля Константин Ташев да напише музикалната част. Набрах смелост и отидох направо в дома на маестрото. Позвъних на вратата. Приветлива и усмихната излезе г-жа Венета Ташева - съпругата на композитора. Обясних за какво съм дошла. Г-н Ташев ме разпита за литературния материал и отговорът му беше: ”Да, ще напиша музика за България, за нашите деца ”. Рециталът носеше заглавието ”Аз, роденият днес!” Това беше литературно-музикал-ната композиция, съставена от К. Ташев и Н. Йорданов. Тези две важни събития в моя учителски живот не са по-родениотсляпата случайност или от капризите на съд-бата.Те са плод на закономерно явление, че музиката на Ташев се утвърждава в нашия град. Музика, наситена с хуманистична идейност и с вълнуваща емоционалност, музика, излъчваща вътрешна енергия и въодушевление.”

 

Маестрото не беше привилегирована личност в ко-лектива, където беше на щатна работа. Не пожела да напусне Бургас, въпреки възможностите да бъде на работа в София или в чужбина. Чувстваше този град като роден и в него създаде най-много музика, част от която той посвети на него и на неговите жители.

 

Обичаше морето и често се разхождаше по брега, а вечерселюбувашенатазичародейка-„Лунната пътека”.Така се родиха първите песни за Бургас. Константин изжи-вяваше възход в творческата дейност - победи, награди, признания... Владимир растеше и ни радваше. Аз отново бях студентка, но вече в Пловдив, и за наша радост през 1980 г. се роди и вторият ни син Аспарух. Бяхме щастливи. Коцето обичаше децата, умееше да споделя игрите им и това вдъхновение пренасяше в песните си. Радостта от творчески ангажименти изкупваше всичките му физически страдания.

 

И така до следващата транспортна злополука през 1981 г. - пак страдания, операции, болници. Дори в период на върховно напрежение виждах Константин не отчаян и сломен, а като човек, имащ силата да се бори за своето здраве. Продължаваше да твори, да води кореспонденция, да се среща с приятели.

 

Професорът, който го лекуваше в „Пирогов” беше категоричен - ампутация на крака. За тази интервенция се определи и дата. Решихме да се върнем в Бургас. Силният дух на Константин се бореше в своето самоутвърждение. Да се вземе такова решение не беше лесно. Вътрешна убеденост го доведе до решението за конкретно действие „Няма да има ампутация! Моят вътрешен глас го казва.” Тревожно се занизаха дните и нощите ни. Постоянно се интересувахме къде да продължи лечението му.

 

Случайно от моя близка научих за д-р Серафим Не-дялков от Транспортна болница, работил в чужбина като хирург - отличен специалист. Не се поколебахме да го по-търсим и още по време на първия преглед той прие Константин за лечение в Транспортна болница. Настаниха го в самостоятелна стая. Напълно окуражен, започна да мисли отново за музиката си, да чете стихове и върху нотния лист да нанася своите вдъхновения. Болничната стая беше обзаведена с неговата йоника, пишеща машина, касетофон, телевизорче, нотни листа и листи за кореспонденция, а цялата стена - облепена с афиши от постановки с негова музика. Посещаваха го много приятели и му даваха надежда за щастливи дни. Беше сигурен, че само любовта на близки хора и творческите му ангажименти ще го спасят от физическа и духовна криза. Често усмивката бягаше от лицето му, но се появяваше нещо друго, нещо, което покоряваше повече от една мила усмивка, нещо, което възхищава и дава воля за спасяване на човешкия живот. Въпреки всички трудности пътят между мен и Константин не се раздвои. Казвах си: „Ще издържим! Трябва! Имаме семейство, деца, заслужава си!„

 

А той - Вени, за вас трябва да съм жив и здрав, и за

 

моята музика...”. Пазехме нашата близост като вълшебна музика,която ни опияняваше и сближаваше. Константин не беше сам в страданията - вяра му вдъхваше неговото семейство,добрите приятели, колегите му и почитателите на неговата музика. Налагаше се да се грижа за него, за децата и домакинството, като същевременно не трябваше да забравям задълженията си като специалист. Не се колебаех, защото бях направила своя избор - грижата за децата Владимир и Аспарух, обичта към съпруга си и неговото творчество. Нищо не се промени в това мое ежедневие цели 25 години и се чувствах щастлива в него. Сигурна съм, искрени бяха думите му, написани върху обложката на грамофонната плоча “Сцената е моят дом”, където Маестрото бе написал: “На вечната Венета - с любов до гроб”. А върху една покана за негов авторски концерт и до днес всеки може да прочете: “На единствената ми и най-голяма любов, на моята съпруга, вярната Венета”.

 

Природата омайваше моя съпруг. Когато се окажеше сред нея, навсякъде чуваше музика и бързаше да я съхрани върху петолинието. Такива листчета откривах върху рояла, между нотните листове, навсякъде в дома ни или в колата. Когато пътуваше, негов неизменен спътник беше малкият касетофон. И до днес съм съхранила аудиокасетите с негови музикални хрумвания.

 

Константин не беше сред онези, които ръководеха културния живот в града. Мнозина обаче му вярваха, подкрепяха и го обичаха. През всичките години на съвместния ни живот ме впечатляваше умението му да страда и като дете да се радва. Винаги се учудвах на силната му воля. Той побеждаваше с духа си.

 

Обичаше своето приятелско обкръжение в Бургас и безусловно му вярваше. На моменти изглеждаше непрак-тичен до наивност. Живееше свободен и горд, но не гор-делив. Беше своенравен, какъвто е всъщност всеки творец: спомням си случаи, в които ставаше от масата по време на обяд или вечеря, сядаше пред рояла и с бързина нанасяше на нотния лист внезапно родилата се мелодия; друг път неочаквано напускаше компанията на поканените гости, за да се усамоти и запише някакъв музикален мотив. Обикновено се връщаше с думите: “Извинете ме, но искате ли да ви изсвиря нещо съвсем ново?” Случвало се е да му занеса на рояла сандвич, кафе или чай, които той изобщо да не забележи и след това да ми каже: “Бързам, нямам време, ще закуся по пътя.”

 

Той никога не загуби куража да обича и печели при-ятели. За него нямаше лични врагове, а само непочтени хора. Лайтмотивът на неговия живот е припевът на „Здравей, приятелю чудесни!” и „Светът е хубав, светът е чудесен” по текст на Н. Йорданов. Изкуството за него не бе някакво островче на спокойно усамотение, а често търсеше моето и на приятели одобрение за написаното от него. Маестрото обожаваше църковно-славянската музика. Написа химн за храм „Свети Кирил и Методий” в град Бургас.

 

У дома Константин беше ведър и спокоен, но се случваше да бъде нервен и сприхав: проявяваше педагогическа строгост към малкия ни син, който още на пет годинизапочнадасвири на цигулка. Децата обичаха своя ба-ща,разчитахананего,вярваха му. Те не загубиха уважени-етокъмнегои до днес. Често се ядосваше от несвършени за деня задачи, от липсата на добра техника да записва нотните материали за поредната театрална постановка.

 

Доверието в хората го правеше уязвим, но да бъде доверчив беше част от неговата същност. В тесен приятелски кръг беше веселяк, сладкодумник и много духовит. Небеше дребнав и завистлив. След добре свършена твор-ческа задача той се усмихваше, успокояваше и бързаше за морската разходка, особено вечерната. Вълнуваше се от птичата песен, от лунната пътека върху морето, брега и морския бриз при залез. Всичко това носеше за него музика. Имаше странен живот - роден с природен талант, с родители самородни музиканти, постоянно говореше чрез своята музика. Мечтаеше всеки да я чуе, да се запеят песните му. Неговата стихия беше театралната музика. Много пиеси се играеха по негова музика. Композираше на рояла, с малката йоничка и акордеон. Професионална симбиоза имаше между него и поета-драматург Недялко Йорданов. Аранжиментите ги правеше бързо и винаги се съобразяваше с режисьорските замисли. Умееше да „чете” между редовете в репликите на Недялко Йорданов. По негови текстове пишеше много бързо музика. Спонтанно чертаеше петолиние и нанасяше музикалните си идеи.

 

Маестрото мечтаеше да има свое студио. Обичаше да прави много варианти на дадена песен и само ако имаше необходимите условия, би чул как стоят нещата вече в аранжимент. Най-голямата му мечта остана неизпълнена - да напише музика към игрален филм. Смяташе, че там ще разгърне цялия си талант и аранжиментите ще бъдат раздвижени.

 

Работеше и с други театрални дейци и почти липсваха недоразумения между тях. Често репетициите се провеждаха у дома и в такива случаи атмосферата ставаше напрегната. Композиторът може би е предчувствал края на своя живот и затова някак трескаво бързаше да твори.

 

Лунната пътека го задържа цели 25 години в Бургас, докато в ясния зимен ден на 26 февруари 1990 г. нелепо загина при автомобилна катастрофа. Композиторът си отиде от този свят в разцвета на творческите си сили, изпълнявайки своя професионален дълг. За него музиката беше всичко - живот, вселена, любов. Ненадейно ни напусна, за да се прероди в съзнанието ни в стихия, превърнала всяка нота в мелодична магия.

 

Заслужени бяха наградите, завоювали трайно място в музикалния живот в Бургас и страната. И днес много хора го помнят, благодарение на неговото творчество.

 

Константин почина, когато приключваше подготов-ката си за двугодишна специализация в Германия. За кандидатстването си беше подготвил много материали, ра-ботеше върху преводите на песни на немски език. Не живееше обаче с манията за величие или гениалност. В живота и творчеството си преживя неуспехи и колебания. Сякаш съдбата отреди така, че Константин да завърши своя жизнен и творчески път в Бургас.

 

Творчеството му е изстрадано и правдиво. В него обаче не липсваха и продължителни творчески паузи - периоди на преосмисляне на сътвореното, на затишие преди следващото творческо вдъхновение.

 

Написа музика за близо 130 театрални постановки за деца и възрастни, забавна музика, детско-юношески и хорови песни, симфонични творби. Носител е на много награди и грамоти. Като гост композитор гостува в Полша, Русия -Тюмен, Куйбишев, Ленинград, Украйна - Киев. Някои от творбите са известни и в Сърбия, Белгия, Холандия.

 

Музиката, написано от него, е достатъчна да разкрият силата и своебразието на таланта му. Напразно бихме търсили ключа към творчеството на Маестрото, ако недооценяваме природния му талант. Вярвам, че делото на маестро Ташев в цялата му жанрова обширност тепърва ще се изследва от специалисти.

 

Всеки творец носи в себе си своята история по пъ-тищата на собственото си развитие. Кратък или дълъг е техният земен живот, след това винаги ще бъде прелистван с нови мнения, анализи и преживявания.

 

Морето! Колко вдъхновение даде то на Маестро Та-шев! Колко песни и мелодии написа той за него, сякаш бе-ше част от тази природа, влюбен до полуда във водната стихия. И с пърхаща от любов душа пя за Бургас, за деца-та, за онези залези, които привличат влюбените и отмарят човешките души. Пя за моряците, корабните сирени и чакащите влюбени жени!

 

1991 година... Една година след смъртта на Констан-тин. А беше само на петдесет и пет години. Трайна ли е славата? А който е натрупал добра слава, ще я остави ли след себе си? Времето е най-добрият съдник и неумолимо пречиства натрупани съмнения. Дълбоките люшкания на неговото сърце ставаха в огъня на душата му. Пишеше му-зика, която разказваше за природата, за детската усмивка и игри, за влюбените, за морето и моряшкия живот - и всичко това с вяра в доброто и любовта.

 

Трябваше ми много време, докато напиша и систематизирам спомените и чувствата си от нашия съвместен живот. И все пак трябва да бъда справедлива и да изкажа моята благодарност към приятели, колеги на Маестрото, които писаха за него с уважение и любов. Запазих някои от мненията им:

 

Съюзът на композиторите с филиал Бургас:

 

„Константин Аспарухов Ташев 25 години живя и твори в Бургас. Неговото име е свързано освен със зна-чима педагогическа и творческа работа в ИНДУ “Хр. Ботев” и ДТ “Адриана Будевска”, и с развитието на музи-калната култура на град Бургас.

 

Многостранната му творческа дейност присъства в крупните музикални прояви на националния конкурс за детска песен “Сладкопойна чучулига” и конкурса “Песни за Бургас и неговите трудови хора”. Създадените от него песни редовно участват в конкурси и печелят награди. Повечето от тях се превърнаха в шлагери и влязоха в репертоара, както на Българско радио и телевизия, така и на детски вокални групи и хорове.

 

Негови произведения са отпечатани в музикални сборници и тиражирани в грамофонни плочи.

 

Съществен е приносът му за развитието на детско-то музикално творчество като консултант на ЦХС - Бургас и в помощ на много млади педагози.

 

Константин Ташев е дългогодишен член на Съюза на композиторите - група Бургас и е утвърден творец от национален мащаб.” - 1991 г.

 

Преди да почине през 1991 г, ректорът на Естрадния факултет към ДК София Емил Георгиев сподели с мен:

 

„Познавам композитора, диригента, музиканта, чо-века Константин Ташев още от времето, когато бях преподавател и зам. директор на Музикалното училище в Бургас.

 

След това, докато бях директор на Естрадния от-дел на Консерваторията, сега Академия, той няколко години (в периода 1974–1979 г.) беше хонорован препода-вател по пеене с микрофон и синхрон.

 

Отличен музикант, изключително надарен компози-тор, К. Ташев увличаше студентите си и се ползваше с голямото им уважение. Той владееше пианото и дарбата да импровизира. Винаги беше готов за работа.

 

По-късно К. Ташев постъпи в курс за следдипломна преквалификация за композитор отначало при проф. Здравко Манолов, който беше изключително доволен от него, а после - при проф. П. Хаджиев, който също го ценеше. К. Ташев твореше с лекота и за театъра (повечето от пиесите на Н. Йорданов са с негова музика), и песни във всички жанрове, и камерна музика.

 

Загубата на такъв способен композитор и музикант е огромна.”

 

През 1991 г. главен редактор на Радиоцентър Бургас е Илия Буржев. Неговото мнение:

 

„Композиторът Константин Ташев беше дългогодишен постоянен сътрудник на редакцията на Радиоцентър Бургас. Този талантлив творец се отличаваше с изключителната си работоспособност, точност и находчивост. Проявяваше завидно трудолюбие, поемаше различни творчески ангажименти.

 

С леката си кола той беше безупречен шофьор, обикаляше непрекъснато страната и в различни градове изнасяше авторски рецитали, най-често с поета Недялко Йорданов.

 

Константин Ташев като художествен ръководител на хорове в Бургас, печелеше награди на много фестивали на певческата художествена самодейност в България.”

 

Константин Ташев беше нещатен кореспондент на вестник „Черноморски фар” гр. Бургас. Редакторът Младен Карпулски коментира за него:

 

„Композиторът Константин Ташев беше изключи-телен интелектуалец, познат не само на бургаската, а и на българската културна общественост. Дълги години той беше един от най-добрите и изявени сътрудници на в.”Черноморски фронт” (по-късно”Черноморски фар”). Част от неговите творби бяха публикувани за първи път на страниците на вестника.

 

Малцина интелектуалци от времето, през което живя и твори Константин Ташев, притежаваха неговата скромност и отговорност към всяко дело или личност. Пословични бяха неговото внимание, педантичност и като творец, и като човек - в работата и в живота.” - 1991 г.

 

До края на живота си Маестрото беше щатен старши преподавател в Учителски институт „Христо Ботев” Бургас. Директорът на института Хаджипетров в разговор споделя:

 

„По характер беше изключително добросъвестен, трудолюбив и отзивчив. Уважаван от колегите си и от студентите в института. Той бе истински творец, търсеше нови форми за реализиране на учебната програма по музикалните дисциплини, насочваше работата на студентите към по-високи художествени стойности, придаваше на всяка група облик на малък хор.

 

Паралелно с работата си като преподавател, участваше в театъра ”Адриана Будевска”, успешно съчетаваше работата на музикален педагог с диригентската дейност, при което последната даваше положително отражение върху общата художествена постановка на работата със студентите в института.”

 

На бургаския композитор Константин Ташев беше посветен спектакълът “Приключения опасни с герои слад-когласни” от Недялко Йорданов, с който се представи колективът на Ямболския драматичен театър през 2000 г. на сцената на Дома на нефтохимика. По този повод ре-жисьорът Йордан Петров разказва: ”Според мен това е най-силният спектакъл в съвременната детска драматургия, писан у нас. Посветихме го на композитора Кон-стантин Ташев. Нещо повече - десет години съм работил с него приживе и за съвместната ни творческа дейност пазя много мили спомени...”

 

Само в един ден - 18 април, почти 2000 малки граж-дани на Бургас успяха да се насладят на изкуството на ямболските артисти. Всички те възторжено и живо участваха в представленията, и пяха заедно с артистите “Светът е хубав. Светът е чудесен. Светът има нужда от моята песен”

 

Актрисата Бистра Кантарева сподели: “Чрез този спектакъл за мен възкръсна талантливата музика на Ташев, с който ме свързва дългогодишна творческа работа. В ямболския театър открих много актьорско самочувствие, както и жив контакт с публиката.”

 

Оперната певица Мария Ангелова, също развълнувана от спомени за маестро Ташев, казва: “За мен това е най-прекрасният детски мюзикъл, който потвърждава композиторския талант на Константин Ташев”.

 

Щастлива бях, когато през 2008 г. известният бургас-ки поет и драматург Недялко Йорданов постави пиесата си „Приключения опасни, с герои сладкогласни” на сцената на театър „София”. Преди 25 години /1985 г./ същата пиеса беше поставена и играна с огромен успех в Бургас и страната. Тази пиеса спечели много пре-стижни награди. Благодарение на Н. Йорданов, музиката на софийската постановка се изпълнява в автентичния си вид, така както е записана преди толкова години.

 

През 2010 г. на сцена „Сълза и смях” на Народния театър „Иван Вазов”, Недялко Йорданов постави своята пиеса „Убийството на Гонзаго” отново с музика на маестро Ташев. Вярвам, че съвременният зрител ще усети таланта чрез автентичното звучене на последната му театрална музика, написана през 1989 г.

 

За юбилейната 2010 г., когато отбелязахме 75 годи-ни от рождението на Маестрото, поетът Недялко Йорданов възкреси значимото дело на Маестро Ташев и създаде филмът „Ах, колко години, години, години ...”. Пред бургаската общественост, а чрез телевизия СКАТ (продуценти на филма) и в цялата страна, беше показан филмът, посветен на твореца. Вярвам в дръзкото благородно намерение на поета, да покаже едно дълго творческо и прекрасно общуване между него и Маестрото. Да покаже силата на поезията, песента и ритъма, и тяхната светла диря, неостаряваща както е душата на човека, като истински откровения на темперамента и идеалите на творците.

 

 

И след години...

 

Животът не е почивка, а път към безсмъртието. За тези, които знаят за какво и за кого са живели. Кой познава творчеството на Ташев? За младото поколение не съм сигурна. Сложна и променлива е дистанцията между поко-ленията. Безспорно, днес те слушат друга музика, с други ритми. Но в едно не се съмнявам: мелодичната песен има дълъг живот, тя не умира и не се съпротивлява в конку-ренция с други песни. Много мелодии и песни на Маестро Ташев днес могат отново да се запеят и вярвам, че животът им ще излезе от тесните архивни рамки, докато съзнателно поемат своя път към сърцата на децата и възрастните.

 

Откъс от книгата „Момчето, което говори с морето”

 

Съставител Венета Ташева

 

Предговор от Венета Ташева

 

Издателство „Божич” Бургас