Когато чета поезия на големи поети, изненадващо се откривам в състояние на цялостност. Частичното и половинчатото в мен се оказва преодоляно, а разполовяването и раздвоението изчезва. После, след прочита на съответните стихове, но по-скоро след това преживяно състояние на истинска духовна цялостност, идват помислите, идват мислите със своите оценки и изводи. Тогава именно си мисля, че истинската Поезия е призвана да ни възстановява като цялостни човешки същества, като истински духовни същества, каквито по образ и подобие Божие сме, но и каквито по същност в своята “обективна” природна действителност не сме. Мислил съм още, че именно на крилете на истинската Поезия имаме в себе си неизразимото заедно с цялата Истина в себе си като дар… 
Дар от кого? 
Когато например ме унася в полета си Поезията на голямата българска поетеса Елисавета Багряна – най-вече в нейното прочуто стихотворение “Унес”, - аз не питам от кого е този дар, аз приемам този дар и се унасям в полета на Багряна точно така, както тя се унася в говора на своя Любим. В този говор, в този истински говор на Любовта думите нямат значение, има значение само гласът на Любимия – глас, който разкрива цялата Истина с Любов. Разкрива всичко, без остатък, всеобхватно и отривисто. И Поезията на Багряна в нейното стихотворение “Унес” ни показва как става това. 
Ето как!

Говори, говори, говори! –
Аз притварям очи и те слушам.
- Ето минахме сънни гори
и летим над морета и суша… 

Какъв говор! 
Какъв е този говор, който ни унася и понася над морета и суша!? 

***
В Поезията на извънредно младия македонски поет Иван Антоновски чувам същия г о в о р с друг глас, с неговия поетичен г л а с, който ни моли да пораснем в Любовта, защото истинската Любов, освен всичко друго, е растеж, духовно израстване. 
Ето как расте Иван Антоновски!

Гледай до безкрая,
където се скрива вълната –
до там достига любовта ми. 

Къде е безкраят! 
…

Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

     (“Унес” – Багряна) 
И още от Антоновски:

Изпращам ти душата си
по цветен стих,
той умее да изрече
онова, което не можем ние.

     (Из ст. “Изпращам ти любов”) 
Кое не можем ние да изречем? 
Не можем да изречем това, което стихът на Поета у Антоновски може - неизразимото, цялата Истина! 
Това е Поетът у Иван Антоновски. С друг глас е, ала е Същият, който е и у Багряна. Вижда се, че той не държи толкова на думите, колкото на гласа, който ги изрича, държи на говора. Той ни изпраща сега в дар Душата си по цветния стих на Иван Антоновски. Дава ни в дар Любовта си, дава ни себе си, целият! 

***
Впрочем, когато преди години изненадващо се оказах пораснал за Поезията на Багряна – най-вече в нейното стихотворение “Унес”, – тогава , след полета на собствената ми душа над морета и суша, тогава за пръв път ми мина през ума, че в същото това г е н и а л н о стихотворение на Багряна се съдържа в поетически вид цялата Истина за Любовта, както и цялата възможна световна философия за нея. Обаче, констатирах и това, че съм пораснал за Поезията на Багряна не чрез нещо друго, а чрез самата истинска Любов, която получих в дар и за която се оказах достоен само с това, че чух гласа й и се отзовах на призива й да раста в нея, в нейния свободен полет. 
Чувам този призив и у Поезията на Иван Антоновски. 
Чувам го по-ясно и по-релефно на неговия автентичен, на неговия майчин македонски език, който ние, българите, смятаме за диалект на българския, но който има съвършено друг правоговор и друга поетика, друга мелодика и ритмика, различна от тази на автентичния български език. 
Междувпрочем, преводачът на стиховете на Иван Антоновски – Иван Д. Топалски – е привнесъл така майсторски в оригиналния глас на Поета у Антоновски мелодиката и ритмиката на нашия български език, че ми се налага сега да кажа и това, че с този по същество свой творчески акт преводачът прекрасно илюстрира у мен една от истините за езиците, която Освалд Шпенглер рефлексивно разкрива в книгата си “Залезът на Запада”, а именно тази: езиците пътуват, ала майсторството да се говори един език – то не! 
Та, ето така чувам призива на Любовта за растеж в Любовта, разкриваща се в Поезията на Иван Антоновски. И си мисля сега, че за разлика от мен това младо момче се оказва във всяко отношение достоен за Любовта. Разбирам го напълно, когато ми казва:

Страстно я обичам,
ала само със сърцето. 

Всъщност, знам от опит, че всеки друг израз на обич в истинската Любов е не само невъзможен, но е и извънредно опасен за човека като извън човешки напън. Затова именно Поетът у Антоновски благосклонно приканва да раснат душите ни в Любовта:

Недей, немирна Трепетлико, недей,
не рони листата си.
Недей, така няма да поникнат
цветчета по твоите клончета.
Радвай се на птичите гнезда. 

     (Трепетлика) 

***
Всъщност, в книгата на Иван Антоновски “Когато те молех да пораснеш”, но по-скоро в поетиката на тази книга, а още по-скоро в чистия детски израз на влюбения човек у Антоновски се разкрива и това, че само истинската Любов е цялостен познавателен акт и истинско съвършено Творчество. “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” – казва Спасителят, а Поетът у Антоновски моли от сърце:

Не помествай

куклите – играчки.
Само на едната
дай душа, сърце,
за да се слеят със сърцето и душата на другата.
Някога. 

     (Милвам я в нощта) 
Кога? 
Когато влюбеният със своето чисто и пораснало в Любовта сърце види в лицето на любимата си Лицето на самия Бог. 
И накрая. 
Не мислете, че по-горе умишлено съпоставях Поезията на Багряна с тази на Антоновски. Не! По-скоро се опитах да покажа, че Поетът – и у Багряна, и у Антоновски – ни дава в дар себе си, дава ни цялата си Душа чрез стихове, родени от Любов.