
Най-напред ми позволете да честитя на колегите си от Съюза на свободните писатели 20 го-дишния юбилей. Двадесет години не е точно юбилейна дата в общоприетия смисъл, но е сериозен период от време за равносметка. Издаването на Антология по този повод, включваща поезия, проза и сатира, е правилно целенасочен опит на ръководството на Съюза да направи своебразна проверка на изявите и постиженията на неговите членове, чието творчество се отразява реално и на развитието на съвременната българска литература като цяло в един нов период от политическото и социално развитие на нацията - времето на така наречения преход. Няма да правя обстоен анализ - първо мисля, че такъв е трудно постижим само от ограниченията, наложени от изискванията за съставянето на Антология и второ - юбилейния повод.
Естествено е, че не всичко сътворено през тези години от членовете на Съюза може да намери място на страниците на Антологията. Защото Антологията, ако се позова на гръцката дефиниция, означава събиране на цветя, т.е. подбор на най-доброто, на най-значимото. Или ако използвам терминологията на социолозите - представителна извадка, от която вече могат да се очертаят в общ план успехите, плодовете на двадесетгодишните творчески усилия на автори от различни поколения. А също така, както отбелязва в предговора си председателят на Съюза Стефан Влахов-Мицов, може категорично да се заяви, че Съюзът е постигнал целта си да създаде здрава литературна основа, която да бъде обект на анализ и преценка в бъдеще.
Така както е съставена Антологията (отварям скоби да кажа, че редакторите и съставителитеса си свършили работата професионално на ниво), ако се изразя образно, е като един певчески хор. Гласовете са обединени от мелодията, но все пак долавяме и първи, и втори, и трети глас. Хубаво е, че в мелодията, която звучи, не се долавят дразнещо фалшиви гласове. Това е добър знак.
Между поетите, намерили място на страниците на Антологията, срещнах и познати имена, наложени вече творци в литературното пространстно и то не само у нас. За някои от тях вече съм писала, на други съм представяла книги, трети съм чела и съм предлагала за публикуване във вестник "Новият пулс". Става дума за Мариана Кирова, Крася Титянова, Димитър Донев, Йотко Кадемов, Ирина Йорданова, Ирина Александрова, Марияна Кадемова и Румена Донева. Радвам се, че тези поети продължават да развиват и обогатяват поетиката си, стилистиката си, а по този начин да допринасят и за развитието на съвременната ни поезия, за нейното идейно и интонационно разнообразие.
Няма да скрия, че привлякоха вниманието ми няколко непознати за мен имена. Впечатли ме по-нетрадиционната им образност и световъзприемане, погледа им към екзистенциални и естетически проблеми, интерпретирането на теми и въпроси от собствени позиции. Професионалната ми дългогодишна редакторска нагласа си каза думата, не можеше да не им обърне внимание. Между тези поети ми се ще да спомена Асен Дипчев, Ваня Тошевска, Владимир Луков, Дида Гемиджиева, Кино Лазаров, Кръстина Филипова, Мария Леринска, Надежда Радева. С това, че откроявам имената им, не целя да омаловажа присъствието на останалите поети, включени в Антологията, но все пак бихме могли да ги приемем и като солистите на Антологичния Хор. А и за това, че според мен, те допринасят за многоцветието и интонационната тоналност на литературата като цяло, на търсенията, на стремежа да гледаме към високото.
И друго важно - отсъствието на измислени "постижения".
А от казаното следва естественият извод, че поетичната част на Антологията като цялостно произведение е на добро идейно-художествено равнище, т.е. творческите процеси в Съюза на свободните писатели се развиват в положителна насока.
Сатирата, на която е отделено място в Антологията - приветствам идеята на съставителите за включването й в съдържанието - по начало е рядко цвете в литературната градина не само у нас, но и в повечето литературни градини на Европа. И затова талантливите й представители се броят на пръсти. Творбите на оскъдния брой сатирици - Георги Карданов, Димитър Димитров, Донка Райнова (тя всъщност не е чиста проба сатирик, а нещо средно бих казала между хумор и сатира) могат да присъстват на страниците на която и да е Национална Антология. За цвят ще ви цитирам шаржа на Георги Карданов за Стефан Данаилов:
Актьор-любимец и прочут Майор Деянов,
претворил се в какъв ли не на воля,
сега играе Ламбо в театър "Позитано"
и се пробва в министерска роля.
Прозата също е представена на добро професионално равнище. Включените произведения подсказват, че и тук, както и при поезията, развитието им също е многопосочно както в жанрово, така и в тематично, и в идейно-художествено отношение. От есеистичната миниатюра, през класическия тип разказ, до опита за научна фантастика и романната форма - под романа имам предвид откъс от романа трилогия на съвременна тема на Славян Попов. Многопосочно, но не и равностойно разбира се е и развитието на стилистиката, владеенето на словото, изграждането на образи, сюжетната линия и т.н. В скоби ми се иска да отбележа, че все още липсва достатъчно дълбочина при пресътворяването на идейно-художествения замисъл, липсва някъде и многопластовост на посланията, независимо от какъв характер са те. Все съществени качества, задължителни за всяка стойностна белетристична творба, особено за разказа.
Затова и майсторите на късия разказ, не само у нас, но и в световната литература, са единици.
Включените в Антологията разкази са с различна естетическа стойност. И това е естествено, и то не само в случая, но и във всеки авторски сборник с разкази или която и да е друга кратка белетристична форма. Ако приемем, че литературата е своебразна пирамида, за да се стигне до върха, трябва да има здрава основа, трябва да има качествени натрупвания. Ако тях ги няма - няма да има и върхове.
Днес вече трудно могат да се открият чисти жанрове, не съм сигурна дали и трябва да ги търсим или да им робуваме. Жанровото смешение понякога има отрицателен знак - получава се както казваме тюрлю гювеч, но в повечето случаи, поне аз така мисля, така смешението или преливането на жанрове обогатява читателските възприятия, художествената словесност и стилистика, нравствено-емоционалните послания, философските промисли, с други думи дава свобода на идейно-естетическия изказ. Ще подкрепя думите си с творбите: на Антоанета Титянова ("Есенно равноденствие"), на Диана Димих ("Мечтата"), на Пепа Симеонова ("Принцът на прилива и отлива").
Най-близо до класическото разбиране за разказ е "Старецът и ябълката" на Божидара Цекова, към него бих причислила и "Котки и ветрове" на Люба Александрова. Друг - по-лирично романтичен привкус долавяме в разказа на Еми Мариянска "Мъжът от езерото". Посочените произведения и имена привличат вниманието с по-необикновените гледни точки към някои неотменни теми и въпроси, въпроси чиито отговори все още не са намерени, привличат и с премерената си емоционална тоналност и интересните образи.
Николай Рангелов в "Пада звезда" прави опит в полето на научната фантастика. Но за да достигне вече достигнатото в тази област, в налагащия се повече жанр фантастика общо казано, трябва да даде по-широк простор на въображението си, то е един от основните компоненти, и да преодолее, да излезе от схематичния обръч на езика, по-детайлно да индентифицира героите си. Мисля, че има възможности да постигне това.
Не мога да изразя определено мнение за откъса от третия роман - трилогия - става въпрос за откъса озаглавен "Баровеца" на Славян Попов - недолюбвам твърде откъсите, напомнят ми изваден произволно от контекста цитат, който може всеки да си тълкува както иска. Според мен читателят трябва да се е докоснал до цялостната картина на творбата.
До цялостната картина на постиженията, в творческо отношение, на членовете на Съюза на свободните писатели, читателят се докосва в новоизлязлата юбилейна Антология. Добива представа за възможностите на неговите представители, за характерните страни на писателското им дело, както в областта на поезията, така и в областта на белетристиката. И как сътвореното от тях се вписва днес и ще се вписва в бъдеще в състоянието на нашата национална литература. С други думи целта на съставителите е реализирана успешно. А това мисля, е най-важното и най-положителното.
Постигнатото, както пише Стефан Влахов-Мицов, е в ръцете на времето и на идващите след нас. Те ще пресяват зърното от плявата. Но е безспорно, че има какво да пресяват и какво да остава в ситото.
Мога само да съжалявам, че в Антологията липсват представители на критическата мисъл. Но те липсват не само в нея, а в цялостния литературен процес през последните години. На мен лично ми липсва острото, точно, емоционално заредено перо на моя колега Стефан Влахов-Мицов. Имам предвид критическото и публицистичното му перо, което не веднъж е разбунвало духовете, предизвиквало е остри полемики с точните си, безкомпромисни оценки и характеристики. Надявам се, че няма да го остави да ръждяса. Надежда ми вдъхват емоционално въздействащите му философски промисли в "Попътни размисли". Вярно е, както казва той, едната страна на таланта е да останеш верен на себе си. Но вярно е, бих добавила, че другата му страна е развитието му.
В юбилейната Антология безспорно налице са и двете страни.
София, 11.11.2О1О г., Народно читалище "Славянска беседа"