АЛЕКСАНДРИНА ШАХАНОВА С ПЪРВА НАГРАДА НА ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС НА ТЕМА „ИДЕ ЛИ ВИДОВДЕН?“

 

Конкурсът беше организиран от Община Брезник, Читалище "Просвещение", Църковното настоятелство при Храм "Св. Петка" в гр. Брезник и Групата "Любов и доброта - в живота и поезията".

 

 

Жури в състав от седем члена присъди Първа награда за проза на Александрина Шаханова – за есето й "Моят Видовден".

 

Наградата е грамота и малка пластика от Богомил Димитров.

 

 

 

МОЯТ ВИДОВДЕН

Всеки човек, голям или малък, обикновен или велик, има своя Видовден.
Имам го и аз, но за него - по-късно...
Не знам дали на друго място по света съществува Видовден, ден, в който излизат наяве делата на хората, вършили злини или добрини. Но у нас има такъв ден и е хубаво, че го има, защото той поддържа вярата ни във Възмездието - за добро или за лошо!
Тази вяра е основен мотив в много от творбите на нашите класици. Достатъчно е да си припомним поемата на Гео Милев "Септември" и част от нейния финал:
"Едничка остава - стои и пребъдва
през вековете - Касандра пророчица:
Тя вещае възмездие 
и всичко се сбъдва!"

Нравственото послание на поета, че всяко сторено зло ще бъде наказано свише, е предадено чрез ярки образи от гръцката митология, между които е и добре познатият ни Омиров герой:
"Но Ахил ще загине
под гняв и проклятия!
И загина,
падна с позорно падение:
на убиеца вярна отплата!"

Приемам това нравствено послание, защото съм християнка, защото вярвам в Божията справедливост и в силата на Възмездието. Нашият мъдър народ казва: "Бог забавя, но не забравя!" Рано или късно всеки човек получава онова, което е заслужил...
Ето например Индже такъв, какъвто го помним не толкова от историята, колкото от вълнуващия разказ на Йордан Йовков. Когато Индже се преражда духовно чрез въздействието на редица фактори, между които е и съдбовната му среща с дядо Гуди на нивата, той става народен закрилник. Славата му се разнася чрез звънките песни на жетварките, чрез легендата за очистените от злосторници и обирници пътища, чрез кратката история за красивото момиче, което, нагиздено и отрупано с жълтици, е прекосило села и гори и нито един косъм не е паднал от главата му...
"Овъзмездяването", наградата, която получава Индже за това, че е бил полезен на хората, е вътрешното му удовлетворение, израз на което е щастливата сълза - първата сълза, пролята в живота му!
Ние знаем обаче и за Божието наказание, което някогашният злосторник получава точно тогава, когато би трябвало да се радва на народната обич и признание. "Бог забавя, но не забравя!" Някога, когато Индже е бил млад и силен, не се е страхувал от нищо и не се е замислял "кое е добро и кое зло". Сърцето му се е превърнало на камък, ръката му не се е уморила да убива. А най-големия си грях Индже извършва, когато взема детето от ръцете на разплаканата Пауна и го "перва с ятагана си"... Неговото собствено дете! Възмездието, куршумът, дошъл от ръката на това дете, Гърбавото, го застига и преди да затвори очи Индже сам произнася присъдата си: "Нищо не правете на това дете!... Много майки съм разплакал... Дойде и моят ред!...".
Но в народната митология Видовден е не само ден на Възмездието, ден - еманация на Божия съд! Видовден се свързва с култа към Слънцето, символ на доброто, на светлината и изцелението и в най-голяма степен на духовното просветление и свобода...
В моя Видовден присъства именно този метафоричен образ на Слънцето. В трудните ми години, когато, останала сама с двете си деца, едва "свързвах двата края", по-малкият ми син, тогава още гимназист, ме уверяваше: "Мамо, не се отчайвай!... Вярвай, че един ден и на нашата улица ще изгрее слънце!...".
Това слънце за мен са порасналите ми деца и внуци, намерили своята житейска реализация, смъкнали от моите плещи големите грижи за насъщния...
Моят Видовден е не само моето настояще, но и бъдещето на децата ми. Вярвам, че в него ще се случват само значими и щастливи събития, защото съм убедена, че човешките им добродетели, плод на зрънцата, които с много любов и майчина грижа съм посяла в техните души, ще ги водят само към добри дела.

19 юни 2013 г.